Франсис Пол Уилсън
Завещанието (4)

2.

— Слава богу, че си тук — каза Реймънд в момента, в който Алиша влезе през служебния вход на Центъра. — От осем сутринта ти пускам съобщения на пейджъра. Защо не…?

Гласът му затихна, докато я гледаше.

— За бога, Алиша, приличаш на парцал.

Всъщност това беше доста добро обобщение за това как се чувстваше в момента, но не искаше да подхваща темата.

— Благодаря ти, Реймънд. И идея си нямаш.

Не се отправи към офиса си, а към приемната в предната част на сградата. Реймънд я последва.

— Къде отиваш?

— Остави ме за минутка, става ли — каза рязко тя. — Веднага се връщам.

Съжали, че го отряза по този начин, но имаше чувството, че се намира на границата да рухне. Едно побутване в грешната посока и…

Почти не забеляза казаното от Тифани „Здравей“, когато мина покрай рецепцията на път към главния вход. Отстъпвайки крачка встрани, за да направи път на възрастна дама и двете й внучета да влязат, Алиша наблюдаваше улицата и търсеше сивата кола.

Беше сигурна, че я е проследила по пътя й обратно от Четиридесет и осма улица. Поне така си мислеше. Сива кола — каква ли беше? Седан? Нямаше си и най-бегло понятие относно колите. Не можеше да различи форд от шевролет. Но каквато и марка да беше, виждаше как сивата кола я подминава, докато вървеше. Завиваше една или две пресечки по-нагоре и след малко отново се оказваше до нея. Никога прекалено близо. Никога прекалено бавно. Но винаги там.

Внимателно наблюдаваше Седмо авеню отвън, почти сигурна, че ще я види отново. Обследва най-малко обичаната от нея част от комплекса „Св. Винсънт“ — тротоара отсреща и по протежение към Центъра. Сградата „О’Туул“ стоеше необитавана на ъгъла на Дванайсета улица. Монолитната й фасада с бели плочки без прозорци не се вписваше във „Вилидж“. Изглеждаше така, сякаш някакъв несръчен великан беше изпуснал това футуристично чудовище, минавайки оттук на път за Минеаполис.

Все пак сива кола нямаше. Но при всичките сиви коли в Манхатън как можеше да бъде сигурна.

Нервите й не издържаха. Започваше да я обхваща параноя.

Но кой можеше да я вини след тази сутрин?

Отправи се обратно към офиса си. Реймънд я настигна по коридора.

— Сега можем ли да поговорим?

— Съжалявам, че бях рязка с теб.

— Не се излагай, мила. Никой не е рязък с мен. Никой не би посмял.

Алиша направи усилие да се усмихне.

Реймънд — никога „Рей“, винаги „Реймънд“ — Денсън, практикуващ медицински санитар, един от главните санитари в „Центъра за деца, болни от СПИН“. В Центъра имаше двама лекари с длъжност „директор“ и „помощник-директор“, но именно този нископоставен медицински работник движеше работите наоколо. Алиша се съмняваше, че това място щеше да продължи да съществува, ако той напуснеше. Реймънд знаеше всички тънкости на всекидневната работа, отвътре и отвън — къде заравят труповете, така да се каже. Беше на около петдесет, тя беше сигурна — господ да ви е на помощ, ако го попитате за възрастта му — но се поддържаше и изглеждаше младолик: късо подстригана коса, подрязани мустаци, атлетично тяло.

— И относно пейджъра ми — вметна тя, — изключих го. Д-р Колинс застъпи вместо мен. Ти знаеше.

Той я последва по тесния коридор до офиса й. Всички стени в Центъра бяха вдигнати набързо и това си личеше. Груби замазки и една бърза ръка яркожълта боя, която на места вече се лющеше. Но декорът не беше най-главното нещо тук.

— Знам — отвърна той, — но не ставаше въпрос за медицински въпроси. Дори не и за административни. Става дума за престъпление, мамка му.

Нещо в гласа на Реймънд… в очите му. Беше побеснял. Не заради нея. Но за какво тогава?

Едно предположение я накара да изтръпне. Щяха ли сегашните й лични проблеми да се изсипят върху Центъра?

Докато продължаваше да крачи, забеляза групички от служители — сестри, секретарки, доброволци — всички говорещи разпалено.

Всичките бесни.

През нея мина леденостудена вълна.

— Окей, Реймънд. Кажи ми какво става.

— Играчките — рече той. — Някакво долно, мръсно шибано копеле е откраднало играчките.

Потресена, невярваща, Алиша се спря и се втренчи в него. Това трябва да беше някаква гадна, тъпа шега. Няма начин. Но Реймънд със сигурност не беше човек, който би се пошегувал с такова нещо.

А и това, в крайчеца на очите му, сълзи ли бяха?

— Даренията? Не ми казвай…

Но той кимаше с глава и хапеше горната си устна.

— О, не.

— До една.

Алиша усети как гърлото й се свива. Въпреки всичко това я засегна по-силно, отколкото случката сутринта и това я караше да се проклина.

Човек, когото познаваше, мъж, който имаше жена и дете, беше убит и все пак… Все пак това тук бе по-лошо.

Беше се срещала с Вайнщайн два пъти. Но тези играчки… Двамата с Реймънд — особено Реймънд — ги бяха събирали с месеци, бяха пращали служители и доброволци из целия град, за да търсят спонсори — компании, магазини, отделни хора, който и да е. Първоначално откликът беше слаб — кой мисли за коледни подаръци през октомври? Но веднъж щом Денят на благодарността беше минал, даренията започнаха да зачестяват. До снощи имаха един склад, пълен с кукли, камиончета, ракети, книжки за оцветяване, фигури на екшън герои… всичко.

До тази сутрин…

— Как?

— Разбил е вратата с щанга и ги е откарал през задния вход. Сигурно е бил с товарен камион, за да побере всичко.

Приземният етаж на сградата някога е бил склад, преди да го преустроят в „Център за деца, болни от СПИН“. Вероятно предишните собственици са товарили своите камиони по същия начин, по който и крадците са отмъкнали подаръците.

— Тази врата не е ли свързана към аларма? Не са ли всички врати свързани към алармата?

— Би трябвало. Но не се е включила…

Бедният Реймънд, беше вложил цялото си сърце в този проект.

Алиша стигна до офиса си, захвърли чантата си на бюрото и се строполи на стола. Все още беше потресена. И краката й не я оставяха на мира от болка. Затвори очи. Само половината от сутринта беше изминала, а вече беше скапана.

— Нещо такова случвало ли се е на д-р Ландис?

Реймънд поклати глава.

— Никога.

Страхотно. Чакат, докато я няма, и чак тогава удрят.

— Мисля, че така е най-добре, не смяташ ли? Така де, като се има предвид състоянието й.

Алиша трябваше да се съгласи.

— Да, сигурно си прав.

Д-р Ребека Ландис беше управителката на Центъра — поне носеше името на длъжността. Но беше в третото тримесечие и развиваше преекламптични симптоми. Гинекологът й беше наредил да остане вкъщи да пази леглото.

И това се случваше само седмица след като помощник-управителят бе напуснал, за да почне работа в „Бет Израел“, оставяйки това място да бъде „управлявано“ от Алиша и от другия специалист по педиатрия и заразни болести Тед Колинс. Тед си беше изпросил да не се занимава с никакви управленски задължения, тъй като жена му очакваше ново дете. И така тежестта от административните задачи се беше стоварила върху раменете на д-р Алиша Клейтън.

— Има ли вероятност да е вътрешна работа?

— Полицията проверява — отвърна Реймънд.

— Полицията?

— Да. Дойдоха и си тръгнаха. Изготвих целия рапорт.

— Благодаря ти, Реймънд.

Добрият стар Реймънд. Не можеше да си представи да бъде по-полезен от това.

— Какви са шансовете да си получим обратно играчките?

— Те ще „поработят по въпроса“. Но за да сме сигурни, че ще го направят, ще се обадя във вестниците. Съгласна ли си?

— Да, добра идея. Нека се вдигне шум. Може би това ще накара ченгетата да работят по-усърдно.

— Идеално. Вече говорих с „Поуст“. „Нюз“ и „Таймс“ ще изпратят свои хора тук по-късно сутринта.

— О. Ами… добре. Ще говориш с тях, нали?

— Ако така искаш ти.

— Така искам. Кажи им, че това не е само кражба и не е само кражба от малки деца — това е кражба от деца, които вече имат по-малко от нищо, които носят смъртна присъда в кръвта си и може да не са тук следващата Коледа.

— Прекрасно казано. Може би ти трябва да…

— Не, моля те, Реймънд. Не мога.

Чувстваше се наистина отвратително и смени темата на разговора.

— Какво още може да стане днес — измърмори. — Лошите новини винаги идват по три, нали?

Реймънд все още стоеше надвесен над бюрото й.

— Нещо по „семейния въпрос“, с който се занимаваше — попита той, след което добави, натъртвайки — … съвсем сама?

Знаеше, че тя се среща с адвокати и напоследък беше много заета и изглежда приемаше присърце, че не споделя с него. Тя истински съжаляваше за това. Той говореше свободно за личния си живот пред нея, но тя не можеше да стори същото. Личният й живот беше пропаст и токсичното бедствие, което представляваше семейството й, не беше нещо, което Алиша искаше да споделя, дори с толкова симпатичен и неосъждащ морала на другите човек, какъвто бе Реймънд.

— Да — каза тя. — „Семейният въпрос“. Не е толкова важно, колкото да си върнем играчките. Бяхме организирали супер Коледа за тези малчугани и не ми се иска да отиде на боклука. Искам си подаръците, Реймънд, и по дяволите, дай ми телефона на шефа на полицията. Аз лично ще му се обадя. Ще му звъня всеки ден, докато не си ги получим обратно.

— Веднага ще го потърся — й отговори той и излезе, като затвори вратата зад себе си.

Алиша скръсти ръце върху издраната повърхност на изстрадалото си старо бюро и отпусна глава върху тях. Изглежда, че всичко излизаше от контрол. Чувстваше се толкова безпомощна, толкова… безсилна. Системата… винаги трябваше да се справяш с тази голяма и сложна система.

Играчките на Центъра бяха изчезнали. Трябваше да разчита на полицията да ги върне. Но там си имаха своя програма, свои приоритети, така че трябваше да чака, за да стигнат до нейния случай, ако въобще го направеха. Можеше да се обажда на шефа им, докато не изтъркаше бутоните от набиране, но той сигурно така и нямаше да приеме обаждането й.

И в завещанието пишеше, че къщата е нейна, но Томас използваше дебрите на системата, за да я държи настрана. Съвсем сама, тя бе жива изядена от неговите питбули адвокати и затова се принуди да наеме някого, който да успее да ги държи настрана.

Лео… О, господи, горкичкият Лео. Все още можеше да чуе гърма, виждаше пламъците. Нищо не беше останало от него след експлозията.

Едно опасение, което я накара да замръзне, премина през ума й. Кога ли ще дойде моят ред? Ако продължавам да се боря срещу Томас и срещу който и да е този, който го подкрепя, дали няма да съм следващата?

Удари с юмрук по бюрото. Проклети да са!

Искаше й се да има един от онези големи самурайски мечове — дайкатана — да го забие чак до сърцето…

— Извинете.

Алиша вдигна поглед. Една от доброволките, красива блондинка, около трийсетгодишна, стоеше на вратата и я гледаше.

— Почуках, но предполагам, че не сте чули.

Алиша се изправи и отметна косата си назад. Надяна професионалното си изражение.

— Съжалявам. Бях се отнесла и си представях как преследвам плъховете, които са отмъкнали даренията.

Жената плъзна леко елегантното си тяло в стаята и затвори след себе си. Алиша си помисли как й се иска да има и тя такова тяло.

Беше я виждала често наоколо. Понякога водеше със себе си дъщеря си — сладко малко момиче, на седем или осем може би. Как ли се казваха?

— Не е нужно да ходите далеч, за да ги откриете — рече жената. — Три-четири километра би трябвало да са достатъчни.

— Вероятно сте права — отвърна Алиша.

Името й… името й… как й беше името?

Сетих се.

— Джия, нали?

Тя се усмихна.

— Джия ди Лауро.

Поразителна усмивка. Алиша искаше и тя да има такава усмивка. И Джия… какво хубаво име. Алиша искаше…

Достатъчно.

— Да, вие и дъщеря ви…

— Вики.

— Точно така. Вики. Отдавате голяма част от времето си на Центъра.

Джия сви рамене.

— Не мога да се сетя за друго място, на което да му е толкова нужно.

— Тук сте права.

Центърът беше черна дупка от нужда.

— Мога ли да поговоря с вас за минутка?

Тя се вгледа в блондинката и видя, че очите й са зачервени. Дали не беше плакала?

— Разбира се.

Беше заета, но тази жена прекарваше толкова много време тук и най-малкото нещо, което Алиша можеше да стори за нея, бе да й отдели пет минути.

— Седнете. Всичко наред ли е?

— Не — каза Джия и се отпусна елегантно в стола. Очите й станаха още по-червени. — Толкова съм ядосана, че мога… Не искам да мисля за това какво бих направила на боклуците, които са откраднали играчките.

— Всичко е наред — каза Алиша. — Полицията работи по въпроса.

— Но не им възлагате големи надежди, нали?

Алиша сви рамене и въздъхна.

— Не, предполагам, че не. Но те са всичко, с което разполагаме.

— Не е задължително — каза Джия.

— Какво имате предвид?

Тя се наведе напред и снижи глас.

— Познавам един човек…