Франсис Пол Уилсън
Завещанието (81)

12.

Йошио изчака Кемел Мухаллал и наемникът му да свият зад ъгъла, преди да се включи в движението и да ги последва. Беше очаквал това да се случи, но се беше надявал Алиша Клейтън и помощникът й да изчезнат преди пристигането на Мухаллал.

Но Арабина ги беше забелязал и сега ги следеше.

Беше видял двамата охранители да идват на себе си и да излизат мъчително от колата — шофьорът се беше облегнал на капака и беше повърнал на тротоара. Беше ги наблюдавал и докато се обаждаха и знаеше, че Алиша Клейтън имаше много малко време да намери това, което търси. Когато двамата извадиха пистолетите си и се запромъкваха към къщата, се беше зачудил какво да прави: да им позволи да я заловят и да намерят това, което може би е открила, или да ги спре и да й позволи да се измъкне?

Беше се спрял на второто.

Беше почти прекалено лесно. Двамата охранители толкова се бяха съсредоточили върху жената и нейния ронин, че бяха открили изцяло гърбовете си. Бързи изстрели в главата на всеки от заглушения двайсет и втори калибър и всичко бе приключило. После се беше оттеглил до мястото, откъдето наблюдаваше, и зачака.

И пресметна броя на мъртъвците. Като броим първия детектив на Алиша Клейтън, адвоката й и онзи подпалвач, който Йошио беше видял Бейкър да изгаря, тези двамата бяха покачили смъртните случаи, свързани с тайната на Роналд Клейтън, на 252 — или поне това бяха тези, за които знаеше. Колко още щяха да последват?

Той се зачуди дали тази тайна си заслужаваше. Ако не беше така, „Казе Труп“ му плащаха за нищо.

Забарабани с пръсти по волана и в главата му се завъртяха няколко сценария. Само ако можеше да бъде сигурен, че наследничката е открила някаква следа — тогава задачата му беше ясна: да убие Мухаллал и Бейкър и да я хване. Чисто и просто… но катастрофално, ако тя нямаше нищо. Щеше да е разкрил присъствието си, без да получи облаги от това.

Естествено, вече можеше и да го е направил с убийството на двамата охранители на Трийсет и осма улица, но имаше чувството, че смъртта им щеше да се припише на ронина на г-ца Клейтън. Поне Йошио се надяваше да станеше така. Работата му досега беше толкова лесна, поради факта че никой не предполагаше за съществуването му.

Гледаше как Бейкър следва от доста далеч белия седан и сам следеше него, като се чудеше кога ли ще му се наложи да избира.

Шевролетът на ронина се движеше на изток, после излезе извън града до моста на Петдесет и девета улица, откъдето влезе в Куинс.

Напуска града. Интересно. Може би това беше знакът, който толкова дълго бе чакал. Но скоро след като ги последва по лонгайлъндската магистрала в посока изток, изборът дали да се намесва или не беше направен вместо него: черен бус сви пред колата на Бейкър. Същият, използван за отвличането миналата седмица. Шофьорът махна с ръка през прозореца. Бейкър присветна с дългите си фарове.

Подкрепление? Изглежда нещата бяха сериозни.

И така сега процесията се състоеше от четири коли, като тази на Йошио беше опашката на колоната.

Но тогава Бейкър и хората му направиха нещо странно: колата и бусът започнаха да забавят скорост… прекалено много, помисли си Йошио.

Не се ли бояха, че щяха да я изгубят?

Но, от друга страна, може би знаеха къде отиват.

Да, това наистина се очертаваше като една много интересна нощ — може би даже решителна. Йошио усещаше, че най-доброто тепърва предстоеше.

Почти е срамота да вземам пари за това, каза си той наум и се намести в седалката си.