Франсис Пол Уилсън
Завещанието (66)

3.

Алиша, ти си страхотна.

Джак се усмихваше, докато я гледаше как се успокоява след тирадата. Беше клекнал във връщащата тръба от офиса на Хафнър, обмисляйки следващия си ход, когато чу една жена да вика. Не беше разпознал гласа — викът си беше вик — но бе проследил звука. Все пак никой не би трябвало да крещи в офиса на адвокат, освен може би клиент, който току-що си е получил сметката.

Няколко завоя насам и натам и ето я и нея, нарязана от решетките на вентилационната шахта високо в стената на някаква конферентна зала, вдигаща олелия до небесата.

Най-накрая започна да изпуска парата. Докато тя се успокояваше, Джак се върна в по-голямата тръба и погледна назад по пътя, по който беше дошъл. Включи челника си и стесни лъча, за да види колко е часът. Малко след девет и половина. Щеше да бъде обратно на улицата преди единайсет — както се надяваше — с отговори на някои от въпросите си.

Всичко, което трябваше да направи, бе да изчака срещата да свърши, после да види къде другата страна щеше да обсъди предложението на Алиша.

* * *

Джак не трябваше да чака дълго или да ходи надалеч. Шон представи желаната от Алиша сума от десет милиона долара, Хафнър изглеждаше в шок — Джак вярваше, че не се преструва — после се опита да я договори за по-малко пари. Но Алиша отстояваше твърдо своята позиция и накрая Хафнър каза благодаря ви много и стаята се опразни.

Джак им даде няколко минути и тъкмо щеше да започне да пълзи към офиса, когато чу вратата на конферентната зала да се отваря.

— Използвайте залата колкото време пожелаете — каза Хафнър. — Ще бъда в офиса си, ако ви потрябвам.

Джак се намърда в тясната шахта тъкмо навреме, за да види как вратата се затваря и в стаята остават Томас и приятелят му от Средния изток. Никой от тях не седна.

— Десет милиона — рече Томас, клатейки глава с чувство, което можеше да се нарече възхищение. — Господи, много е смела. — Той погледна към другаря си. — Е, Кемел, какво ще кажеш? Ти и твойте хора навити ли сте да платите?

— Не виждам отнякъде да ни се дава избор — отвърна типът на име Кемел.

Акцентът му определено беше арабски, но в английския му се усещаше лек британски акцент. Говореше бързо, накъсвайки думите.

— Сигурно се шегуваш! Нали чу Хафнър. Той е сигурен, че може да анулира завещанието. Десет милиона за онова място. Това е чиста лудост.

Джак също беше шокиран. Беше измислил на момента сумата и никога не си беше представял, че ще се съгласят на нея.

— Моите хора искат този въпрос решен. Прекалено дълго се проточи. И все пак какво са десет милиона в сравнение с това, което ще направим, като го запазим да не попада в грешните ръце? Капка в морето.

Грешните ръце, каза си Джак наум и потърка своите мислено. Беше му горещо, потно и тясно, но изведнъж това вече нямаше значение. Сега почваше хубавото. Продължавайте.

— Капка в морето за теб може би. Но прекалено много пари за нещо, което може да не е там.

— Ако не е, загубата не е твоя. Не са твои пари.

— Да, но тогава Алиша ще е милионер, а аз няма да имам нищичко. По-малко от нищичко. Напуснах работа, за да ви помогна с това.

— И си добре компенсиран. И не забравяй, че ще притежаваш къщата — все пак я купуваме на твоето име.

— Да… къщата — каза Томас. — Каквото е останало от нея. Имам предвид, че обърнахме това място нагоре с краката — поне колкото може да се обърне, без да се забележи — и не открихме нищо. Ако продължим още малко, рискуваме да ни арестуват за влизане в чужда собственост и вандализъм.

— Там има нещо — каза Кемел. — Може би не самите диаграми и планове, но ако не, мисля, че е допустимо да приемем, че баща ти е оставил някаква следа за тяхното местонахождение.

— Това се превръща в доста скъпо предположение.

— Завещанието това и казва. Не можем да игнорираме съобщението на баща ти до онази екологична група — как се казваше?

— „Грийнпийс“.

— Да. „Грийнпийс“. Толкова странна идея. Ние нямаме подобни групи в моята страна. Но баща ти, той казва: „Тази къща държи ключа към всичко това, което искате да постигнете. Продайте я и ще изгубите всичко, за което сте работили“. Това е достатъчно доказателство за мен, че в къщата се крие нещо.

— Хубаво. Но трябва да го открием.

— Не се бой. Ще го открием. Веднъж щом къщата стане наша, ще започнем цялостно претърсване, ще срутим стените, ако трябва. И ако все още не сме го намерили, ще разглобим къщата тухла по тухла, греда по греда, докато не успеем.

— И ако не успеем?

— Поне ще сме попречили на други да го открият и да го използват.

— Да, но тогава няма да си получа парите.

— Е, със сигурност не очакваш от нас да платим за нещо, което не притежаваш. Нали?

Томас сви рамене.

— Какъв е следващият ни ход?

— Ще се свържа с шефовете си за одобрение на исканата цена — чиста формалност, уверявам те — и след това оставяме на г-н Хафнър да се занимае с детайлите.

— Десет милиона — рече Томас, клатейки глава, както беше направил в началото на тази среща. — Е, предполагам, че трябва да съм благодарен, че скъпата ми сестра дори не подозира какво точно търсим. Ако знаеше, щеше да иска десет милиона на тухла.

— Да — отвърна Кемел. — И това пак щеше да е добра сделка.

Просто трябва да преувеличава, помисли си Джак. Но някак си се съмняваше, че е така.

Докато си лежеше там и се чудеше какво може да е толкова скъпо и да е толкова малко, че да можеш да го скриеш в къща, забеляза Томас и Кемел да се отправят към вратата.

Почти му се прииска да запее „Не, не си отивай…“.

Какво беше научил тук?

Ами, беше видял Кемел. Това все пак беше нещо. И беше научил, че каквото и да бе скрито в къщата на Клейтън, беше почти безценно за някои много богати хора от Близкия изток. И беше научил, че не само хората на Томас се интересуваха от него. Притесняваха се да не би да попадне в „грешните ръце“. Чии ръце бяха това? Не мислеше, че имат предвид Алиша. Друга сила от Средния изток? Израел? Някой друг?

Беше се надявал да научи повече, особено след като беше рискувал задника и живота си в асансьорна шахта, потейки се и влачейки се през мръсни вентилационни тръби и набутвайки се на места, където едва успяваше да диша.

Проклинаше ги за това, че бяха толкова уклончиви. Какво беше това тайнствено нещо? Защо просто не можеха да кажат в прав текст какво имаше в къщата? Ухили се до уши — по дяволите, нали никой не можеше да ги чуе какво си говорят.

Но може би нещото, което търсеха, беше толкова важно, толкова ценно, че инстинктивно не се обръщаха към него по име.

Докато Джак избърсваше потта от очите си, ръкавът му захвана челника и го откачи. Той го хвана, но апаратчето се изхлузи между пръстите му и падна на пода на шахтата, като издрънча силно.

Джак застина, когато Кемел спря на прага на вратата и се обърна.

— Какво беше това?

— Какво беше кое? — попита Томас, надничайки обратно в стаята от коридора.

— Този шум. — Кемел заобиколи масата в конферентната зала и се насочи право към мястото, където беше Джак. — Дойде от ето там. От тръбата за отоплението.

Джак грабна челника и се плъзна възможно най-назад, без да излиза от тръбата. Не мислеше, че можеше да го направи, без да вдигне още шум, така че легна тихо и зачака.

Задържа дъха си, когато от другата страна на решетката изскочи едно брадато лице.

— Дойде оттук — каза Кемел. — Сигурен съм.

— Е, и? — каза Томас някъде зад арабина. — Сигурно е мишка или нещо такова.

— Това не беше мишка. — Кемел се опита да прокара пръсти между дупките на решетката, но те бяха прекалено тесни. — Бързо, дай ми нещо, с което да махна тази решетка.

Джак се отдръпна още малко. Ако започнеха да развиват тази преграда, трябваше да изчезва.

— Сигурно се шегуваш — каза Томас. — Какво си мислиш, че ще откриеш?

— Може би някой, който ни е подслушвал.

— Оттам? — Томас се изсмя. — Виж, Кемел, не знам за нивото на шпионаж в Саудитска Арабия, но тук, ако поискаме да подслушваме някого, не вкарваме джудже в тръба. Правим го с електроника: поставяме подслушвател.

Той е прав, Кемел, каза наум Джак. Не бъди глупак. Послушай човека.

— Знам какво чух — каза Кемел. — Донеси ми отвертка.

— Мислех си, че вие мюсюлманите не пиете.

— Това не е нещо, с което да се шегуваш! Искам да погледна вътре!

— Добре, добре. Ето. Това е нокторезачката ми. Можеш да използваш задната част вместо отвертка.

Джак знаеше, че това е сигнал за него да се изпарява. Изпълзя назад в по-голямото отделение на тръбата и тръгна по пътя обратно.

Зад него гласът на Кемел стана по-висок и силен.

— Ето! Чуваш ли това? Вътре има човек, казвам ти! Обади се на г-н Хафнър. Кажи му да викне охраната. Някой ни е шпионирал!

Джак поспря, за да си включи челника. После продължи да пълзи. Следваше червените стрелки на Милкдуд за пътя обратно и не спря, преди да достигне голямата вертикална шахта.

Потен и задъхан, той се държеше здраво за стълбата и се опитваше да успокои дишането си. Свали ципа на предната част на комбинезона си, за да усети малко хладък въздух — сигурно това тъпо нещо беше топлоизолиращо.

Това не отиваше към добро. В зависимост от броя на охранителите в сградата и това дали бяха повикали ченгетата заради тази малка каскада можеха да го арестуват. Обвинението щеше да е нищожно — в какво друго можеха да го обвинят, освен че е влязъл в чужда собственост?

Но това не беше от значение. Самият арест щеше да направи най-големите щети. Арестът означаваше снимка, отпечатъци и да си даде адреса. Изведнъж щеше да стане Гражданина Джак. Законът щеше да има досие за съществуването му. Щяха да поискат да попълнят всички празни места във формулярите си и така щяха да се появяват на вратата му и да любопитстват. Да свалят всички бариери, които беше издигал през целия си съзнателен живот между техния свят и своя.

Трябваше да се маха оттук. Сега.

Джак извади мобилния и се обади на Милкдуд.

— Да — отвърна гласът на Дуд след втория свободен сигнал.

— Аз съм — рече тихо Джак. — Знаят, че съм тук. Кой е най-бързият изход?

— Най-бързият? Скочи от някой прозорец.

— Това определено не ми е от помощ сега, Дуд.

— Извинявай. Най-бързият начин да излезеш, е да минеш през вратата на ОВК зоната към сградата и после да се спуснеш по стълбите. Но на вратата има аларма и така ще разберат къде си и ще могат да те пресрещнат. Най-добре е да минеш по същия път, по който влезе. Изкачи се до ОВК зоната възможно най-бързо, облечи отново костюма и чакай до вратата към асансьорната шахта. Вече съм тръгнал към теб. Когато съм сам в левия асансьор, ще ти се обадя. Разбра ли?

— Разбрах.

Джак затвори и остави телефона включен, но спря звука и пусна вибрацията. Когато Милкдуд се обадеше, Джак щеше по-скоро да го усети, отколкото да го чуе.

Той се изкачи по стълбата, излезе от шахтите и влезе в ОВК зоната. Най-накрая хладно място. Свали маратонките и прашния комбинезон, набута ги обратно в куфарчето, после облече костюма и шпицарките.

Поне не му се налагаше да връзва отново вратовръзката.

Когато пак заприлича на адвокат, върза куфарчето през колана, изгаси лампата в помещението, отиде до вратата към асансьорната шахта и зачака обаждането на Милкдуд.

Но първо пристигнаха няколко работници.

Джак чу гласовете им от другата страна на вратата с алармата, която водеше към сградата.

Той отвори своята врата, прехвърли се в шахтата и затвори след себе си.

— Ето ме, Дуд — прошепна той. — Сега къде, по дяволите, си ти?

Погледна надолу. И трите асансьора бяха в долния край на шахтата и пътят надолу му изглеждаше страшно дълъг в момента. Джак притисна ухо до вратата, за да се опита да чуе какво си говореха работниците.

— Чу’а ли ли сте нещо толко тъпо някога — каза един едва доловим глас. — Няк’ъв тип да лази във вентилационните шахти? Така де, за к’во ста’а въпрос?

— Аха. Мисля, че някой е попрекалил с белия прах, ако разбирате какво искам да кажа, а мисля, че ме разбирате.

— Точно така. Сега е сезонът да сме весели и ’сички тия простотии. Но нека да про’ерим на’сякъде и да ги задо’олим.

Джак чу от другата страна на вратата към него да се приближават стъпки, затова се спусна бързо надолу по стълбата до мястото, откъдето беше слязъл от асансьора.

Той погледна надолу и видя как същият онзи асансьор спира на двайсет и шестия етаж. Прекалено рано бе за Милкдуд да е вътре. Погледна надолу към горната част на кабината, където беше клекнал и стискаше стоманената дръжка.

Над него дръжката на вратата затрака. Божичко, щяха да проверят асансьорната шахта ли?

Първо проверете вентилационната, идиоти такива!

Щяха да видят светнатите лампи и да си помислят, че е още вътре.

Но вратата се отваряше. Асансьорът беше спрял точно под него и както Джак виждаше нещата, нямаше голям избор. Не искаше още едно пътуване, наистина не го искаше, но…

Той се прехвърли от стълбата върху покрива на кабината.

Когато вратата над него се отвори, Джак изгаси точно навреме лампата на покрива на асансьора и залегна зад подемните кабели, правейки всичко възможно, за да се скрие. Отгоре видя нечий силует, осветяван от светлината в ОВК зоната, който шареше с фенерче в шахтата.

Тогава асансьорът тръгна надолу. Джак затвори очи и се хвана здраво. Пътуването беше по-зле на тъмно.

Той измърмори:

— Надявам се да тичаш насам, Дуд.

Джак беше направил три пълни курса и започваше четвъртия, когато усети как телефонът в джоба му вибрира и бързо го извади.

— Дуд?

— Аз съм сам в най-лявата кабина и идвам да те взема, Джак.

— Аз вече съм тук.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид тук. Като… — Джак почука по тавана на кабината. — Тук.

— Добре бе! Изглежда ще те направим хакер все пак.

— Не се надявай, човече. Просто ме свали от това нещо.

— Добре. Ето какво ще направим. Ще спра на шестия и после ще спра между шестия и седмия. Този път кукичката няма да ти трябва — просто дръпни аварийната ръчка на вратата и ще се отвори. Стъпваш навън и ме чакаш да дойда към теб.

Джак последва инструкциите и след по-малко от минута, придружен от изнервящия звън на аварийния сигнал, пристъпваше през вратите на седмия етаж. Успокоението му беше прекъснато от двама дърводелци в обедна почивка.

— Хей, пич — каза по-тежкият от двамата, вперил поглед в него. — Откъде, по дяволите, се взе?

— Ами, от асансьора — каза Джак.

— Не, не е така.

Работникът се приближи, погледът му се стрелкаше между Джак и асансьорните врати.

— Стоях там и гледах вратите и мога да ти кажа, че когато излезе, нямаше никакъв асансьор. Да не ходиш по въздуха или нещо такова?

На Джак му се искаше да каже „На теб пък какво ти пука?“ но се усмихна и запази спокоен тон.

— Не бъди глупав. Асансьорът нещо не работи. Светлината изгасна и звънецът почна да звъни и затова излязох.

Асансьорът каза динг зад него и вратите се отвориха. Милкдуд излезе отвътре.

— Ето — каза Джак. — Изглежда ли, сякаш и той ходи по въздуха?

— Не, не изглежда — отвърна дърводелецът. — Но мога да видя асансьора там.

— Е, ами сигурно лампата отново е светнала. — Обърна се към Милкдуд. — Лампата включи ли се?

Дуд веднага влезе в роля.

— Да, точно след като ти слезе. Това нещо не работи.

Той натисна бутона за слизане на панела на стената.

— Ще взема друг надолу.

— Добра идея.

Скоро средният асансьор пристигна и те влязоха в празната кабина.

— Видяха ме да излизам от празна шахта — рече Джак, когато вратите се затвориха зад тях.

— Винаги го има този риск. — Дуд му подаде кърпичка. — Ето. Избърши си ръцете. Прашни са.

— Какво ни очаква долу? — попита Джак, бършейки се.

— И на двата изхода има охранители, които се опитват да изглеждат небрежни, но оглеждат от горе до долу всеки, който минава покрай тях. Но те търсят някой целия в прах, не човек в сив раиран костюм. Ще минем.

Така и беше. Преминаха безпроблемно през гардовете и излязоха на Четирийсет и пета улица.

— Благодаря, Дуд — каза Джак, когато стигнаха до Шесто авеню. — Задължен съм ти, човече. При това много. Ако някога ти потрябва услуга…

— Забрави — отвърна Дуд с усмивка. — Виж нещо, направи нещо, научи някого: всичко е част от кодекса. Искам само да знам дали съм те привлякъл на наша страна.

— Не мисля.

— Сигурен ли си? Искаш да ми кажеш, че след всичко, което направи тази сутрин, не си се закачил?

— С ръка на сърцето мога да кажа, че не съм.

— Не го вярвам. Ето какво, другата седмица ще хаквам някои от горните етажи на сградата на „Крайслер“. Направо е бъкано с тайни.

— Ето какво пък аз ще ти кажа. Ако намериш там огромно яйце от рок^[1], веднага дотърчам.

— Добре, човече. А ако ме хванат, ще кажа, че Лари Коен^[2] ме е накарал да го направя.

— Просто внимавай, Дуд.

Стиснаха си ръцете и се разделиха. Милкдуд тръгна към своето работно място в „Кокосовите орехи“, а Джак към вкъщи, за да си вземе един душ. Определено имаше нужда от душ.

И после да се обади на Алиша. Виж нещо, направи нещо, научи някого, беше казал Дуд. Е, Джак беше видял някого и сега щеше да направи нещо. С Алиша. В къщата на баща й.