Франсис Пол Уилсън
Завещанието (112)

4.

Стъписан, Джак се завъртя и посегна към своя семерлинг, но спря ръката си широко разперена, когато видя, че новодошлият вече бе насочил пистолета си към него.

Йошио.

Джак знаеше, че сигурно изглеждаше глупаво, стоейки там и гледайки с широко отворена уста, но не можеше да си го обясни…

— Откъде, по дяволите, се взе?

— От багажника на колата ти.

— От багажника? — Джак не можеше да повярва. — Кога успя да…? — Тогава се досети. — О, да, още в Челси, нали?

Идеше му да се удари. Не беше карал достатъчно дълго колата, за да забележи допълнителната тежест отзад, но все пак не беше редно да оставя всичко на късмета.

Йошио кимна изтормозено.

— Наистина много неприятно пътуване.

— Със сигурност — каза Джак, като си спомни всичките бабуни и всички дупки, през които бяха минали по пътя им насам. — Господи, явно наистина много си искал да дойдеш.

— Да, Джак-сан. Много. И какво стана с обещанието да споделиш информация? Какво стана с това?

— Сделката ни беше такава, че имах право да откажа — каза Джак възможно най-внимателно. Не беше добра идея да дразни човека с пистолета. — И освен това все още не знаем с какво разполагаме. — Той се обърна към Алиша. — Между другото това е Йошио, японският господин, за когото ти разказвах.

Алиша беше готова всеки момент да изскочи от кожата си. Стоеше вдървена и неподвижна, а очите й не слизаха от дулото, насочено към нея.

— Кажи „Радвам се да се запознаем“ — прошепна Джак през крайчеца на устата си.

— Радвам се да… Трябва ли да сочи с това нещо към нас?

— Много се извинявам — каза неканеният им спътник. — Ако Джак-сан бъде така добър да ми предаде своето оръжие, ще сваля това. Само за самоотбрана е, уверявам ви.

Толкова е любезен, дяволът, каза си наум Джак, докато му подаваше семерлинга.

Но верен на думата си, Йошио прибра малкия четиридесет и пети калибър и върна в кобура собствения си деветмилиметров. Джак разбра, че пред него стоеше човек, абсолютно уверен във физическите си възможности.

— Сега — каза Йошио — нека видим какво има вътре.

Джак кимна.

— Добре. На 3…

Вратата се напука около резето, когато заедно я ритнаха при първия опит, на втория вече можеха да я отворят.

Първото нещо, което Джак видя, беше, че лампите вътре светеха.

Но след като помисли какво се криеше на това място, защо не?

— Моля — каза японецът. — След вас.

Любезен, помисли си Джак. И не ме оставя да мина зад него.

Единствената стая вътре приличаше като среща между Тед Качински^[1] и „Рейдио Шак“^[2]. Маса, стол, походно легло, две одеяла и един шкаф за документи съставяха мебелировката. Останалото, заемащо три четвърти от помещението, представляваше електронен кошмар от жици, метални кутии и мигащи лампи. А в центъра на всичко това имаше стъклена тръба, през която минаваше ярък сноп светлина. Лъчът изглеждаше почти… твърд.

Сега Йошио мина пред тях, за да огледа машинарията, зяпнал срещу светлината.

— Не разбирам — каза той. — Това ли е технологията на Роналд Клейтън? Какво прави?

Не ме будалка, каза си Джак. Наистина няма представа.

Той погледна към Алиша.

— Да му кажа ли? Купувач е.

Тя кимна.

— Давай.

Джак отиде до лампата, която стоеше на масата, и провери дали има кабел. Имаше… но не беше включен. Една малка антена се издигаше от основата.

— Ето — каза той и направи знак на Йошио да се приближи. — Това обяснява всичко.

Джак му подаде лампата. Японецът я пое, като я гледаше неразбиращо.

— И преди съм виждал такава лампа.

— Тогава трябва да знаеш.

Йошио го изгледа питащо.

— Да знам какво?

— Сети се сам — каза Джак и отиде до шкафа с документите.

Не беше в настроение да обяснява. По-добре беше да го остави сам да се досети. Прозрението винаги беше по-добро от цяла лекция.

Алиша беше отворила едно от чекмеджетата и разглеждаше нещо, което приличаше на подробен чертеж.

— Диаграми на електрически вериги — каза тя. — Това… говори ли ти нещо?

— Мога да програмирам видеото си и да си включа компютъра — отвърна й той. — Друго освен това… не се занимавам с жички. Аз съм сержант Шулц^[3] на електрониката: „Н’знам ни’шо!“.

Изведнъж зад тях Йошио издаде едно „Айййййй!“, което бе последвано от нещо като картечен откос на японски.

Джак каза:

— Светлината, така да се каже, изгря.

Той гледаше как Йошио занася лампата до електрическата джунгла, където застана с широко отворени очи и зачервени бузи, главата му се въртеше във всички посоки — към лампата и към джунджуриите на Клейтън, докато мърмореше под носа си нещо на собствения си език.

— Това е истинско? — попита той, връщайки се към английския. — Това е истина?

— Така мислим — отвърна Джак.

— Нищо чудно, че „Исуид Наар“ взривиха цял самолет, пълен с хора — каза той с глас, изпълнен с благоговение. — Те биха убили хиляди, милиони, за да спрат това. — Зяпна лампата в ръцете си. — И като се замисля, че съм бил толкова близо до подобна лампа и не съм го разбрал. Мислех си, че гледат нещо близо до лампата… не самата нея.

— Да, както и да е — каза Джак. Нямаше никаква представа за какво говореше Йошио. Посочи към шкафа с папките. — Изглежда всички планове са там вътре. Дали твоите хора ще се заинтересуват?

— Заинтересуват? О, да, аз…

— Горе ръцете! Всички! ВЕДНАГА!

Джак подскочи при изкрещените команди, поднесени с военен лай, но ръцете му действаха на своя глава, лявата се вдигаше, както беше наредено, а дясната се прокрадваше към семерлинга — и тогава се сети… той беше у Йошио.

Чиито ръце пък бяха заети с лампата. И той не беше от никаква полза.

Затова Джак вдигна и двете си ръце и се обърна, като знаеше кого щеше да види.

Да… беше се досетил, че би трябвало да са Кемел и Бейкър, както и остатъкът от екипа му. Томас Клейтън — със сините очи и подутия нос — беше изненада, но не голяма.

Джак усети как стомахът му се свива. Това беше лошо. По-зле от лошо. Кемел беше единственият, който нямаше сметки за уреждане с Джак. В което не беше много сигурен.

Но как, по дяволите, се бяха добрали дотук? Знаеше много добре, че не си бяха делили багажника с японеца.

Какво съм направил — да не съм оставил фосфоресцираща следа зад себе си?