Франсис Пол Уилсън
Завещанието (95)

4.

Джак се беше замислил дали да не се прибере вкъщи и да се преоблече, но Ърни му беше услужил със самобръсначка и се беше погрижил косата му на снимката за чисто новата шофьорска книжка на Роналд Клейтън, издадена от щата Ню Йорк, да изглежда по-добре сресана, отколкото обичайно небрежният вид, който имаше по принцип.

Беше преминал през документната проверка, служителката на банката бе използвала своя ключ заедно с Джак на двойно заключващата се врата на сейфа и сега той беше насаме с кутия номер 137.

Той отвори капака и отвътре се показаха няколко дебели пощенски плика за документи, около шест на брой, всеки от тях затворен със самозалепваща се лента. Колкото и да му се искаше да ги отвори, тук не беше мястото за това. Сигурно щеше да отнеме малко повече време да прегледа всичките и да открие този, който съдържаше отговорите. Освен това беше паркирал неправилно отвън. По-добре щеше да бъде да ги занесе вкъщи и да ги разгледа на спокойствие.

Събра ги, увери се, че не е оставил нещо, и тръгна към улицата. Колата си беше там, където я беше оставил — нещо, което никой не приемаше като даденост в този град — но служителка, обслужваща апаратите за паркиране, беше спряла скутера си на ъгъла на улицата и бавно се приближаваше към шевито. Джак изтича до колата, метна се вътре и отпраши.

Тъкмо се поздравяваше колко гладко минаваше всичко тази сутрин, когато усети някакво размърдване зад себе си. Преди да успее да реагира, нещо студено и метално се долепи до задната част на черепа му.

Джак се вдърви шокиран и хвана силно волана. Не му крадяха колата — някой го беше проследил, по дяволите! Ядосваше се на себе си, задето беше толкова невнимателен. Първо го бяха спипали неподготвен снощи в двора на Клейтън, а сега пак, понеже беше бързал толкова много, че не беше проверил задната седалка. Започна да се успокоява, докато премисляше различните варианти.

Глас с акцент му каза:

— Моля, продължете да карате.

„Моля“?

Джак погледна в огледалото за обратно виждане и видя слабо ориенталско лице, гладко избръснато, над трийсет и пет може би, с очи, скрити зад модерни обли и леки слънчеви очила.

— И моля, недейте да се опитвате да катастрофирате колата или да привлечете вниманието на полицията. Това са кухи патрони, пълни с цианид. Дори една драскотина ще ви покоси.

Въпреки странните глаголи английският на мъжа с пистолета беше много добър. Почти правилно изговаряше „Л“.

— Кухи патрони и цианид — каза Джак. — Малко е прекалено, не мислиш ли? Ако беше добър стрелец, нямаше да ти трябва всичко това.

— Аз съм доста добър стрелец. Но не оставям нищо на късмета.

Джак му повярва.

Насила се накара да се отпусне. Поне този мъж не беше един от типовете на Арабина — или поне не изглеждаше да е такъв. И тогава се сети за нещо.

— Това не е ли малокалибрен пистолет? Нещо като двайсет и втори?

— Правилно.

— А дали не си го използвал на Трийсет и осма улица снощи?

— И тук сте прав.

— И мога да предположа, че не работиш за Кемел?

— Отново правилно… въпреки че не мога да разбера как сте толкова запознат с първото име на човек, за когото дори не трябва да знаете, че съществува.

Толкова съм запознат с него, каза си наум Джак, че предполагах, че това е фамилията му.

Той се отпусна в седалката си, сви по Бродуей и се присъедини към влачещите се в центъра коли. Беше се чудил кого ли имаше предвид Кемел под „грешните ръце“ и беше решил, че говори за Израел. Но този тип бе всичко останало, но не и израилтянин. Приличаше на японец.

— Казвам ви тези неща — продължи въоръженият, — защото не искам да бъда поставен в ситуация, в която трябва да ви убия. Ситуация — това е правилната дума?

Много хубаво, помисли си Джак. Насочил е пистолет към мен и иска да му помогна с английския. Но, от друга страна, той има пистолет.

— „Положение“ може би е по-правилната.

— Положение… да, така е по-добре. Защото аз съм много възхитен от разправата с нападателите ви снощи. Вие сте много умен.

Това съм си аз… Г-н Умник.

— Ти ли ме проследи снощи до къщата на Клейтън.

— Видели сте ме?

Звучеше като обиден. Време беше да върне комплимента.

— Не. Нито веднъж. Усетих те, но не те видях. Много си добър.

Нека създадем общество на всеобщото възхищение, помисли си той.

— Благодаря. Как е името ви?

— Джак.

— Джак чий?

Той се замисли за момент.

— Джак-сан.

Джак видя как очите на въоръжения мъж се присвиват и после се сбръчкват, когато той се ухили.

— А, да. Джак-сан. Това е много хумористично.

— Целият съм само смешки.

— И сега, ако обичате, ще ми дадете пликовете, които взехте от банката.

Толкова възпитан… но макар да казваше колко е „възхитен“ този тип, Джак не се съмняваше, че би свършил като двата трупа в задния двор на Клейтън, ако се опита да направи нещо. Така или иначе можеше да свърши като тях.

С тази приятна мисъл в главата си Джак му подаде пликовете през седалката.

Дулото на пистолета бе свалено от врата му. Джак видя въоръжения мъж да гледа надолу към скута си, докато тършува в пликовете. Може би това беше неговият шанс… но си наложи да не прави нищо. Нямаше нужда да започва нещо сега. Стой спокойно и ще видим как ще се развият нещата.

Още шумолене, докато се отваряха други пликове.

Исках аз да правя това, помисли си Джак.

Не спираше да гледа в огледалото, за да се опита да разчете изражението на лицето на нежелания си спътник. Присвитите му очи, гримасата, сякаш някой е набутал гниеща риба под носа му.

Надуването на клаксон измести рязко вниманието на Джак към пътя и той забеляза, че се е носел към волво с една много уплашена дама зад волана.

— Предупредих ви — каза японецът.

— Извинявай — рече Джак и направи жест за извинение към волвото. — Не беше нарочно. Просто много се надявах да разгледам съдържанието на тези пликове.

— Тогава тези не са ваши?

Той провери пак изражението му, докато отваряше още пликове. Най-близката дума, която идваше наум на Джак, за да го опише, беше… отвращение.

Какво ставаше?

— Ами, бяха за няколко минути. Сега предполагам, че са твои.

— Как се сдобихте с тях?

Трябваше ли да му каже, или да се прави на тъп? Имаше чувството, че тъпотата нямаше да мине пред този човек, пък и какво лошо щеше да стане, ако му кажеше нещо, което сигурно и сам щеше да научи?

— От депозитната кутия на стария Клейтън. Намерих ключа в къщата снощи.

— Тогава тези принадлежат на Роналд Клейтън?

Защо имам чувството, че съм на разпит?

— Да.

— И това е всичко, което сте открили?

— Абсолютно всичко.

— И не знаете какво има в тях?

— Надявах се да разбера.

— Желаете ли да ги видите? — попита въоръженият.

Имаше нещо странно в гласа му… почти като умора.

— Ъъ… да.

Накъде отиваше всичко това?

Пликовете паднаха безцеремонно на предната седалка.

— Тогава заповядайте. Намерете място, където никой няма да ни види, и ще можете да ги разглеждате колкото искате.

По принцип това би задействало алармените звънци в главата на Джак, но колкото и странно да беше, сега не стана така.

Нещо странно ставаше тук.

Сви встрани от Бродуей и тръгна на запад към улиците с номера над трийсет. Намери едно свободно място до тротоара след пощенската станция и спря, но остави двигателя да работи. Погледна в огледалото и видя, че японецът гледа през прозореца, но изглежда не в нещо определено. Пистолетът му не се виждаше.

Джак взе най-горния плик, бръкна през отворения капак и извади една купчина негативи и снимки във формат три на пет. Остави негативите да паднат обратно в плика и започна да разглежда извадените.

Стомахът му се обърна.

— О, господи…

Деца… голи деца… които правеха секс.

Той ги остави в скута си за момент и после пак ги вдигна, за да види по-добре момичето.

— О, не.

Алиша… беше сигурен… На седем години, може би осем, лицето беше пълничко, но беше тя. А момчето, с което беше, изглеждаше на около дванайсет и със сигурност беше Томас.

Той отпусна глава назад и затвори очи. Преглътна трудно, уплашен, че ще повърне сутрешното си кафе.

Кога беше последният път, когато беше плакал? Не можеше да си спомни. Но сега се чувстваше така, сякаш ще заплаче.

Това невинно малко лице, гледащо към него като към брат…

Чистата чудовищност на това, абсолютното зло, гнилостта на една душа, която можеше да омърси невинността на което и да е дете… но на собствената си дъщеря… някой, който ти вярва, на когото служиш за пример и който зависи от теб да му дадеш напътствия и да го предпазиш от гадните неща на света… да вземеш това доверие, тази отговорност и да направиш… това…

Джак се беше срещал с много от отрепките на света през живота си, но Роналд Клейтън стоеше на първо място. Ако не беше вече мъртъв, щеше да си помисли дали да не оправи тази ситуация.

Това доказваше онова, което предполагаше за Алиша. Сега вече разбираше защо тя не иска да има нищо общо нито с баща си, нито с брат си, нито с онази къща; защо изглеждаше, сякаш беше готова да изскочи от кожата си снощи.

Какво нещо само да я преследва цял живот.

— Всичките ли са такива?

— Да — отвърна въоръженият.

— Бедната Алиша.

— И това са всички, които намери?

— До последната.

Определено не смяташе да му сподели за странния малък роувър, дори той да не значеше нищо.

— Не би ме излъгал?

Джак изрови ключа от джоба на ризата си и го метна на задната седалка.

— Върни се и провери.

Въоръженият въздъхна.

— Не, това няма да е необходимо.

Той е толкова ядосан, колкото и аз, каза Джак. И знае повече, по дяволите.

Което го наведе на една смахната идея.

— Добре — каза Джак. — Кажи за какво е всичко това. Какво толкова важно има в тази къща?

Какво толкова, по дяволите, си помисли. Не може да ме застреля, защото питам, нали?

— Не знам.

— Хайде бе. Трябва да знаеш повече от мен. Как така срещу Арабина стои японец, а не някой от Мосад? Кажи ми каквото знаеш.

Той гледаше очите на въоръжения, който върна погледа си върху Джак.

Проклет да бъда, каза си наум. Мисля, че наистина ще ми каже.