Франсис Пол Уилсън
Завещанието (53)

2.

Рамирез се появи няколко минути по-рано, но Джак беше подготвен и го чакаше в градската къща, издокаран в зелен блейзър, бяла риза, раирана вратовръзка, панталони „Докерс“, мокасини и усмивка на гъзолизец.

Беше тук от повече от час, за да опознае мястото. Самата къща не се нуждаеше от изкуствен декор; беше в идеално състояние. Всички шкафове и гардероби бяха пълни с дрехи. Който и да беше наследил всичко това от покойния д-р Гейтс, не беше изхвърлил нищо.

Единственото нещо, което беше добавил към мястото, беше една снимка, която беше купил от магазин за вещи втора употреба — двама мъже, които седят един до друг върху дънер. Постави я в голямата баня. Украси гостната с масичка за игра на карти, върху която нареди папки и депозитни разписки, копирани от оригиналите на агенция „Худак“.

Рамирез беше облечен от горе до долу в черен шлифер, през разтворената яка на ризата му за голф се показваше тежка златна верига. Имаше широки рамене и пълен корем. Усмихна се широко на Джак и разкри златните си коронки, но очите му се стрелкаха във всички посоки, попиваха всеки детайл от антрето — резбованото стъкло на входната врата, кристалния полилей, месинговите релси на килима на стълбите, водещи към втория етаж. Джак му подаде визитка — точно копие на тази на Долорес, освен името, което беше променено на Дейвид Джоунс — и го разведе навсякъде, като повтаряше почти дума по дума казаното от агентката в четвъртък. Гледаше как Рамирез прокарва пръсти по дървената повърхност на антиките, докато минаваха от стая в стая.

Когато се върнаха в импровизирания офис в гостната, Джак сподели с Рамирез, че има специално изискване за продажбата и то е, че сделката трябва да се финализира до трийсет дни.

— Трийсет дни — каза Рамирез. — Защо собственикът желае да приключи толкова бързо?

Джак направи малка пауза, сякаш обмисляше колко да разкрие, после сви рамене.

— Добре, ще ви кажа. Иска да продаде мястото бързо, защото са му нужни пари.

— Има финансови проблеми ли? — попита Рамирез.

— Не, не. — Джак снижи глас, сякаш споделяше тайна, която не трябва да се разчува. — В момента е в болница. Бедният човек се нуждае от пари заради медицинските сметки.

— Наистина ли? — В тона на Рамирез се долавяше истинско съчувствие; във внезапния блясък в очите му обаче нямаше нищо подобно. — Много лошо.

Джак почти можеше да види как се задвижват колелцата в главата на Рамирез: в болница… медицински сметки… снимка на двама мъже в банята.

Поставяше диагноза.

— И казвате, че в цената е включена всичката мебелировка?

— Да. Всичките красиви, прекрасни европейски антики. При въпросната цена, уверявам ви, това е наистина изгодно.

Рамирез сви рамене.

— Не знам. Много са остарели. Имали ли сте много интерес към имота?

— Колкото и да е странно, не. Не мога да го разбера — каза бавно Джак, след което се престори, че се е уловил, че е казал нещо грешно. — Не че не е имало никакъв интерес. Имаше достатъчно добър.

Рамирез се усмихна.

— Както казах, това е стара къща. Но се чувствам зле заради бедния болен човек. Ще го отърва от нея. Но, опасявам се, не и за желаната цена.

Джак подсмръкна.

— Тя е вече много под реалната.

— За съжаление не мога да се съглася — каза Рамирез.

И след това направи наистина ниско предложение, поне двайсет процента под исканата цена.

Копеле такова, каза си Джак наум. Хорхе бе казал, че би откраднал и от умиращ човек, и Рамирез току-що го доказа.

Джак вече беше започнал да мисли за въображаемия си клиент като за истински човек, затова не се наложи да се преструва на възмутен.

— Категорично не. Моят клиент никога няма да се съгласи на такава цена.

— Ще му се обадите ли да го попитате?

— Не. Това е обида към имота.

— Е, ако бяхте получили по-добра оферта — каза Рамирез със свиване на раменете, — тогава ще се откажа. Но ако нямате, мисля, че е ваше задължение да го обсъдите с клиента си.

— Точно това и ще направя — каза Джак.

Той извади мобилния си телефон и набра номера на Хорхе. Когато му вдигна, Джак каза:

— Стаята на г-н Гейтс, ако обичате.

Докато се преструваше, че чака да го прехвърлят, се обърна към Рамирез.

— Дори и от болничното легло мисля, че г-н Гейтс ще каже някои доста остри думи по отношение на предложението ви.

Още едно свиване на рамене.

— Само предлагам това, което мога да си позволя.

Тогава Джак заговори в слушалката.

— Да. Здравейте, г-н Гейтс. Дейвид се обажда. Съжалявам, че ви се обаждам толкова рано, но има предложение за къщата. — Пауза. — Да, ами, не съм сигурен, че ще сте на същото мнение, след като я чуете. — Той каза числото и изчака, сякаш слушаше. — Но… — каза той, после се прекъсна. — Но…

Джак се намръщи, хвърли бърз поглед към Рамирез, после се обърна с гръб към него и се отдалечи малко.

— Но това предложение е обидно! — рече той с театрален шепот. — Наистина не можете да се съгласите!

С крайчеца на окото си видя коронките на Рамирез да се показват зад бавна усмивка. О, да, копеле такова. Това е като рожденият ти ден да е на Коледа, нали — да сключиш сделка, която се появява веднъж на сто години, и между другото да прекараш някой болен нещастник.

Джак каза:

— Да… да, разбирам… добре… — Той въздъхна. — Ще му предам.

Джак натисна бутона с червената слушалка на телефона, пое си драматично въздух и се обърна към Рамирез.

— Ами — каза той, — г-н Гейтс прояви някакъв интерес — частичен интерес към предложението ви. Но има две условия, ако ще продава на тази цена.

— Да?

Рамирез изглеждаше спокоен отвън, но Джак беше сигурен, че отвътре му се иска да затанцува макарена надолу по коридора.

— Трябва да финализираме сделката до петнайсет дни.

Рамирез полираше диамантения си пръстен в ръкава на блейзъра си.

— Това е възможно.

— И…

Тук беше голямата въпросителна. Тук Джак или щеше да улови Рамирез, или щеше да го изпусне завинаги.

— Иска депозит от дванайсет хиляди долара в брой.

Рамирез престана да забърсва пръстена си и вдигна поглед.

— В брой? Това е необичайно изискване. При многото, наистина многото си сделки с недвижими имоти никога не съм оставял депозит в брой.

— Да — каза Джак. — Напълно сте прав. Наистина е необичайно. Всъщност е абсурдно и съм сигурен, че не искате да участвате в това.

Сега беше ред на Джак да се прави на трудно уловим. Рисковано, но беше единственият начин да прибере парите. Подхвана Рамирез за лакътя и го поведе от гостната към антрето.

— Благодаря за проявения ви интерес, г-н Рамирез. Ще информирам г-н Гейтс, че не бихте се съгласили…

Рамирез дръпна ръката си, за да се освободи.

— Един момент. Не казах, че е неприемливо. Просто, че е необичайно. Може би по-малка сума в брой.

— Не. Страхувам се, че не може. Дванайсет хиляди е това, което ми каза г-н Гейтс, и трябва да са дванайсет хиляди. Ако това е прекалено много…

Някой звънна на вратата.

Какво, по дяволите…?

Джак подаде глава през вратата към антрето.

Имаше човек на входната врата. Джак не можеше да разпознае човека през гравираното стъкло, но знаеше, че не е на добре. Не трябваше да има други хора освен него и Рамирез.

Може би ако го игнорираше?

Още едно позвъняване.

Като стискаше зъби и псуваше тихо, той отиде до антрето и отвори вратата.

Нисък ориенталец в донякъде скъп въгленовочерен костюм и мека шапка стоеше пред прага. Можеше да бъде Харолд Саката^[1] в ролята на Оджоб в „Златният кръст“.

— Търся Дейвид Джоунс — каза мъжът. — Той тук ли е?

Кой е този, каза си Джак наум. Някой от „Худак“? Имаше чувството, че малката му измама всеки момент щеше да се провали. Но не можеше да бъде прекалено уклончив… не и при положение че Рамирез можеше да го чуе.

— Мога ли да попитам кой…?

Той видя как човекът застина на място, като гледаше над рамото на Джак.

— Г-н Рамирез — каза ориенталецът.

Джак се обърна. Рамирез стоеше в антрето и гледаше новодошлия.

— Здравей… Сунг.

Сцената напомняше на сюрреалистично deja vu.

Когато Джак се обърна към ориенталеца, видя, че човекът се беше промъкнал във фоайето.

— Желая да разгледам този имот — заяви той.

Това беше лошо — лошо, защото Джак не беше предвидил трети играч. Това не беше просто случаен човек, а случаен човек, който познаваше Рамирез.

— Съжалявам, г-н… Сунг ли беше? Това става само след уговорена среща.

— Но аз опитах да си уговоря такава. Обадих се три пъти, но никой не ми върна обаждането.

— Наистина ли? — попита бавно Джак, знаейки, че Рамирез слуша. — Много странно. Не съм получил нито едно съобщение от вас. Може би телефонният секретар не работи, както трябва. — Той щракна с пръсти, сякаш току-що нещо му се беше разяснило. — Ето защо интересът е бил толкова слаб! Машината се е развалила.

— Може би — каза Сунг. — Реших да мина и да проверя дали няма някой тук.

— И след като видя — каза Рамирез, — аз съм тук и ти можеш да си вървиш.

Тези двамата определено не се долюбваха, помисли си Джак. И това намек за безпокойство ли беше в тъмните студени очи на Рамирез? Очевидно и двамата имаха офиси в една и съща сграда — това беше единственият начин Сунг да види брошурата.

А може би и преди са се спречквали при сделка за недвижими имоти.

Мисълта, че може да използва новодошлия като свое преимущество, осени Джак.

— Радвам се, че сте го сторили, г-н Сунг. Г-н Рамирез тъкмо си тръгваше, така че спокойно ще мога да ви…

— Почакайте — намеси се Рамирез. — Направих предложение и то беше прието. Сключихме сделка.

— Но вие казахте, че никога не оставяте депозит в брой.

— Казах, че досега не съм го правил. Не съм казал, че никога няма да го направя. — Той посочи с ръка към гостната. — Елате. Ще поговорим.

Сунг скръсти ръце пред гърдите си.

— Ще изчакам.

Джак влезе в импровизирания офис и затвори вратата след себе си.

— Ще ви дам чек — каза Рамирез.

Пипнах те, каза си наум Джак.

Сега можеше да се направи на трудно достъпен.

Той поклати глава.

— Съжалявам. Г-н Гейтс заяви, че трябва да е в брой.

— Но аз не разнасям толкова пари с мен. Никой не го прави. Защо му е да ги иска кеш?

— Не мога да обясня желанията на г-н Гейтс — каза Джак с леко повдигане на раменете. — Той взема лекарства и може би те му влияят. Но ако това е, което иска, това ще получи.

— Но каква гаранция ще получа аз?

Джак се изпъна и погледна към Рамирез изпод носа си.

— Господине, имате репутацията на „Недвижими имоти Худак“ относно която и да било трансакция. Ще получите разписка за депозит. И парите ще бъдат поставени в каса, разбира се. Но аз напълно съм съгласен, че тези методи са нетрадиционни. — Той посегна към дръжката на бравата. — Благодаря ви, че дойдохте.

Тогава Рамирез побесня, затропа с крак и почна да обикаля из гостната. Викаше как били сключили сделка, как е направил оферта, как купувачът се е съгласил и че Джак няма да го разкара, защото си мислел, че в антрето го очаква по-добро предложение.

Невероятно, помисли си Джак, като се опитваше да не се ухили. Колкото повече се опитвам да не приемам парите му, толкова повече той иска да ги даде.

— Ще имате вашите дванайсет хиляди в брой — каза Рамирез, когато най-накрая се успокои. — Ще се върна с тях след един час.

По-добре да го направиш, защото иначе ще съм се потил толкова за нищо.

Рамирез се обърна, като стигна вратата.

— Но ви предупреждавам, г-н Джоунс. Ако се върна и разбера, че сте сключили друга сделка, ще си имате сериозни неприятности.

— Няма нужда от заплахи, г-н Рамирез — каза меко Джак. Погледна часовника си. — Добре, след час.

Рамирез много бързо се изнесе, поспирайки, само за да изгрухти срещу мъжа, чакащ в антрето.

— По-добре да си вървиш, Сунг. Къщата е продадена.

Сунг се поклони леко.

— Поздравления, г-н Рамирез. Но все пак искам да огледам имота… ако случайно се откажете.

— Това няма да стане — каза Рамирез и след това вече го нямаше.

Джак се обърна към Сунг.

— Имаме сделка — каза му той. — Няма смисъл да чакате. И се страхувам, че нямам време да ви развеждам наоколо.

Той се обърна и влезе в гостната. Не искаше да играе ролята на агент на недвижими имоти за някой друг. Искаше Сунг да си ходи.

Но ориенталецът го последва в стаята.

— Няма нужда да разглеждам всичко, за да знам, че ще отговоря и даже ще надхвърля условията, които сте договорили с г-н Рамирез.

— Откъде знаете…?

Той се усмихна.

— Човек не може да не чуе толкова въодушевен човек.

— Да, но…

— Няма да е необходимо да чакате цял час. — Сунг извади продълговат портфейл от джоба на гърдите на костюма си. — Мога още сега да ви дам депозита в брой.

— Такава беше договорката само с г-н Рамирез — каза Джак, когато Сунг отброи дванайсет банкноти от по хиляда долара на масата. — Собственикът не е добре и се страхувам, че прие предложението на г-н Рамирез прекалено прибързано. Ако г-н Рамирез не се върне, то тогава трябва да се договорят нови условия.

— Собственикът знае ли името на човека, който е направил предложението?

— Не, но…

— Тогава той няма да разбере, че парите идват от другиго.

— Но той е болен — каза Джак, зачуден дали да не събуди малко симпатия у Сунг. — И цената е неразумно ниска.

— Ето още — каза Сунг и остави още три хилядарки на масата… но встрани от останалите. — Ако мислите, че продавачът трябва да получи повече, дайте му това.

Джак за малко да не му се изсмее в лицето. Допълнителни три хиляди? Какво беше това, прибавено към ниската оферта на Рамирез? Нищо.

И тогава Сунг добави:

— Ще искам разписка само за дванайсетте хиляди все пак.

И тогава всичко стана ясно: Сунг беше още един измамник, а това тук беше оргия. Да прецакаме собственика, да прецакаме Рамирез, нека взема мястото на налудничаво ниската цена и трите бона остават за теб.

Ако Рамирез и Сунг участваха в бой със слуз, кой ли щеше да спечели, зачуди се Джак.

— Г-н Сунг — заяви Джак. — Имаме сделка.

Г-н Сунг се поклони, Джак също се поклони и събра банкнотите.

— Удоволствие е да се прави бизнес с вас.