Франсис Пол Уилсън
Завещанието (120)

12.

Джак се отблъсна от вратата и падна отстрани на Бейкър. Държеше ножа на Барлоу на врата му, докато отскубваше пистолета от безжизнените му пръсти. Видя втренчените стъклени очи на Бейкър, провери дали има пулс.

Мъртъв. Трите куршума трийсет и втори си бяха свършили работата.

Джак беше коленичил там и поемаше дълбоки глътки въздух в парещите си дробове, после се изправи и се облегна на вратата. Лявото му бедро пулсираше и гореше от болка, още по-голяма, когато го сгънеше.

Видя Алиша, свита до брат си, и чу хлипанията й. Не беше въодушевен от мисълта, но вероятно дължеше живота си на Томас. И изглежда нямаше да му се открие възможност да изплати този си дълг.

Беше на косъм…

Чу звук отвътре. Мина покрай Алиша и видя Кемел, свит на пода.

— Лекар — каза той едва-едва. — Моля… закарайте ме в болница.

— Единственото място, където ще ходиш, е навън — каза Джак.

Той хвана Арабина за задната част на яката и го задърпа към вратата. Кемел извика, когато мина покрай Алиша.

— Наистина, Джак — каза тя, изправи се и избърса очите си. — Наистина ли има нужда от това? Не можеш ли просто да го оставиш там?

Адреналинът още фучеше из кръвта му, сърцето му биеше силно, дробовете му още горяха. Погледна свободната си ръка и видя как леко трепери. Битката беше приключила, но тялото му още не беше разбрало. Беше се разминал на косъм и все още трепереше от гледката на дулото на Бейкър, което беше насочено към гърдите му преди минута.

В този момент не му беше до любезности.

— Отговорите съответно са „да“… и „не“. Усмърдява цялото място.

Джак го извлече навън покрай трупа на Бейкър и го пусна на тревата.

— Моля… лекар…

Джак искаше да го срита, но се спря.

— Закарайте ме в болница.

Майстора клекна до Кемел и се надвеси ниско над него. През зъби каза:

— Познай какво, приятел? Току-що попитах пътниците от полет JAL 27. Казах: „Ако някой мисли, че Кемел трябва да получи лекар, да си вдигне ръката“. И знаеш ли какво? Никой не помръдна. Така че няма лекар за теб.

Когато се изправи, видя, че започваше да вали сняг. Върна се в хижата. Алиша се беше облегнала на стената до вратата с глава назад и затворени очи. Беше бледа и слаба, сякаш стената беше единственото нещо, което я крепеше изправена. Снежинки се топяха върху лицето й.

— Благодаря за помощта — каза той.

Тя отвори очи.

— Благодаря, че се върна.

— Нямах голям избор.

— Можеше да продължиш и да избягаш.

— Не, не можех.

— Не, предполагам, че не си могъл. — Тя му подари една съвсем малка и изморена усмивка. — И знаеш ли, някак си бях сигурна, че ще стане така. — Тя погледна окървавеното му бедро. — Дай да го прегледам…

— Засега съм наред. Ще ми го зашият, когато се върнем в града.

— Има нужда от нещо повече от превръзка. Ела с мен.

Джак я последва в колибата. Може би изпитваше нужда да върши нещо. Дръпна чаршафа от походното легло и започна да го къса на ленти.

— Седни и си свали дънките.

— Още онази нощ ти казах да не си въобразяваш разни неща.

Тя не се усмихна.

— Давай по-бързо.

Джак отпусна ремъка, после свали панталона си до колене.

Алиша прегледа петсантиметровата вертикална рана.

— Дълбока е. Усети ли да удря на кост?

— Не. Този, който я направи, нямаше много останал живец в него.

— За щастие върви успоредно с мускулните тъкани на квадрицепса — каза тя и започна да увива бедрото с лентите от чаршафа. Явно напълно беше превключила на ролята си на лекар. — Феморалната артерия и нервът са ето тук, така че изцяло ги е пропуснал. Ще зарасне добре, но наистина ще се наложи да те шият. В спешното отделение трябва да се попълват доклади за прободни рани…

— Знам един човек, при когото не трябва.

— Сигурна съм, че знаеш.

— Какъв е следващият ни ход? — попита той, докато тя продължаваше да увива болното му бедро.

— Надявах се ти да знаеш.

— Мога да се погрижа за труповете. Да ги откарам, с каквото и да са дошли — тъмен бус, предполагам — и да ги оставя някъде.

— Не и Томас — каза тя. — Дължим му го.

Джак погледна към окървавения труп на земята.

— Да, предполагам. Добре, ще откарам труповете донякъде и ще се обадя. Ще кажа на местния шериф или на който и да е там къде може да ги открие. И после ще оставя борците против престъпленията да се мъчат да разберат кой, какво, къде, кога и как.

— Мислиш ли, че ще разберат нещо?

— Не и ако ги оставя достатъчно далеч. Но другият въпрос е… какво ще правиш с радиоенергията, при положение че сега е само твоя?

— Предполагам, че ще трябва да я разкрия пред света. Но ако това, което Томас каза за патентите, е истина, мога да се подготвя за дълга битка със собствениците им. Общо взето ми е писнало от адвокати.

— Винаги остават японците. Хората на Йошио ще ти броят много пари.

— Звучиш, сякаш тази идея ти харесва.

— Ами да, вземаш парите и ги оставяш те да се притесняват за адвокатите.

— Знаеш ли — каза тя, — не ми пука колко иска да плати някой. Мисълта да спечеля от нещо, което е пипал онзи човек, ме кара да се чувствам отвратително.

— Значи остава да разкриеш технологията на всички. Да я публикуваш в интернет…

Очите й просветнаха, когато го погледна.

— Заедно с мои снимки с Томас?

— Хей, нямах предвид това. Искам да кажа, че интернет ще позволи на всеки, който иска да развие технологията, да получи свободен достъп до чертежите.

— Ами ти? Една трета от нищо е нищо. Не искам да оставаш с празни ръце, Джак. Така де, прободоха те, за малко не те убиха…

— Не се притеснявай. И без това не можех да взема парите.

— Защо не?

— Защото вече притежавам общо взето всичко, което някога съм желал.

Сивите очи на Алиша го погледнаха по-меко.

— Наистина ли? Наистина ли имаш всичко?

— Ами да, донякъде. А каквото нямам, парите не могат да го купят, така че не ме включвай в сметките и направи, каквото сметнеш за правилно.

Истината беше, че Джак не можеше да се сети за начин, по който да се скрие от последствията, които дори и един малък дял от радиоенергията би му причинил. За да го вземе, трябваше да излезе на светло, а все още не беше готов за това. Дори и за два-три милиарда долара.

— Джак — каза тя и завърза последната лента от чаршафа. Сега вече звучеше изтощена. — Не знам какво трябва да направя. Ще трябва да помисля.

— Е — каза той и си вдигна дънките, — докато ти размишляваш, ще започна да събирам мъртвите.