Франсис Пол Уилсън
Завещанието (100)

9.

Джак си купи добър компас и започна от собствения си апартамент. Маркира отправната точка на камиончето в края на хола си, който гледаше към центъра на града, и прокара конец оттам до стената, която гледаше към покрайнините, където беше спряло. Провери и разбра, че се отклонява само няколко градуса на запад, в посока север. Разгърна чисто новата си карта на щата Ню Йорк и начерта една линия от средата на Манхатън по река Хъдсън, през Олбани и Троя, през малък град на име Елизеум в Адирондак, после към езерото Пласид и към Квебек. Теоретично линията можеше да стига чак до Арктическия кръг и след него. Джак се надяваше да не напуска щата Ню Йорк.

Не му се искаше да отива отново до Саг Харбър и затова направи следващото си отчитане в малкия парк от страната на Флъшинг на моста Уайтстоун. Този път линията вървеше по̀ на запад и пресичаше първата линия в Улстър Каунти.

Можеше да са добри новини, можеше и да е нищо. Следващото отчитане щеше да покаже.

Долният ляв ъгъл на картата показваше част от Северно Джърси. Пое по тунела Линкълн към страхотните гледки на Градинския щат и продължи по път номер 3, дотам, където се пресичаше с Паркуей. Тъй като това определено кръстовище беше на картата му, той спря на паркинга на малък търговски център и остави шасито да поеме по пътя си.

Джак се усмихна, когато засече посоката с компаса си: този път вървеше на изток, леко встрани от север. Добре. Поне нямаше да му се наложи да ходи до Северния полюс, за да открие предавателя.

Третата линия пресичаше другите две в Улстър Каунти, леко на запад от Ню Палтц.

Ако беше прав, ако приемникът беше направен така, че да сочи пътя към източника на енергията си, тогава предавателят се намираше около мястото, където се срещаха трите линии.

Изглежда, че той и Алиша щяха да пътуват към Кетскилс^[1] утре, ако Сам Бейкър и момчетата му не им попречеха. Джак беше казал на Шон да се обади на адвоката на Томас и да започнат работа по документите по предаването на къщата. Надяваше се това да отклони вниманието на Кемел достатъчно, за да могат двамата да се измъкнат незабелязано от града.

Алиша… Беше толкова вглъбен в цялата тази работа с радиоенергията, че почти беше забравил за мръсотията в онези пликове. Една голяма част от него искаше да накладе огромен огън и да ги изпепели, но друга му казваше, че Алиша щеше да се чувства много по-добре, ако лично гледа как тези негативи и снимки се вият и изчезват в пламъците. Но да й даде пликовете означаваше, че трябваше и той да е там, когато тя щеше да разбере какво се съдържаше в тях. Не искаше да вижда лицето й, не искаше да си представя какво щеше да чувства в този момент. Защото никога нямаше да може да си представи.

Все още без да е взел решение, той тръгна обратно към Ню Йорк.