Франсис Пол Уилсън
Завещанието (118)

10.

Джак беше насочил пистолета на Барлоу към вратата на колибата. Нададе вик, като се надяваше да прилича достатъчно на Кени, за да изкара Бейкър навън. Облегна се на едно дърво, за да облекчи тежестта от болния си ляв крак. Дърветата тук бяха по-малки и не бяха толкова добро прикритие. Надяваше се такова да не му потрябва.

Вдясно от него трупът на Йошио бе като бледо петно в тревата.

Кракът му пулсираше и гореше. Беше го стегнал над раната с ремъка на картечния пистолет, което беше поспряло кървенето, но не можеше да направи нищо за болката.

Отново извика.

Хайде, Бейкър. Покажи си грозната мутра.

Ако имаше пистолет, сега щеше да се промъква към хижата. Но само с този тек не можеше да рискува да го направи, не и докато Алиша беше вътре. Тези проклети неща бяха прекалено неточни. Не можеше да каже кого щеше да уцели, веднъж щом дръпнеше спусъка.

А ако се беше върнал до колата, за да вземе деветмилиметровия, който беше скрил там, Бейкър щеше да се досети, че нещо не е наред и щеше да го очаква.

Трябваше да стане по този начин. Само му се искаше да беше малко по-близо. Точността никога не е била едно от по-силните му качества, а с „Тек-9“ от такова разстояние трябваше да се осланя повече на късмета, отколкото на уменията си.

И тогава Бейкър престъпи прага, излезе на открито и се огледа за Кени. Джак дръпна спусъка и изпразни пълнителя по него.

Ъгълът на вратата над Бейкър и вляво от него се пръсна в облак от стружки, а наемникът се хвърли презглава обратно в колибата.

Бесен, Джак фрасна празния тек в дървото и го захвърли в гората.

А сега какво? Имаше чувството, че нещата щяха да станат много противни.