Франсис Пол Уилсън
Завещанието (22)

7.

След като остави Хорхе — бяха измислили как да се свържат с Рамирез при техните условия — Джак тръгна на изток и пресече Пето авеню в посока към Мърей Хил.

Околността му напомняше на квартала от детските му години — с къщи от кафяв пясъчник и дърветата тук-таме. Но Мърей Хил беше много по-стар. В миналото, по време на революцията, тук е стояла фермата на Робърт Мърей. И докато кварталът на Джак е бил още „на село“, районът тук — между Парк и Пето — е бил дом на елита на Ню Йорк.

Мястото видимо се променяше. На няколко масивни къщи наоколо имаше дискретни табелки с гравирани букви „Нещо-си“ ООД. През прозорците можеше да види кипящите от работа офиси на архитекти, дизайнери и бутикови рекламни агенции.

Намери адреса, който Алиша му беше дала, и огледа мястото от отсрещната страна на улицата. Триетажна къща с тухлена фасада, приклещена от две страни от други сгради, подобни на тези от Трийсет и осма улица, но дори и с неугледния шперплат, закован върху прозорците, тя се отличаваше от останалите. Имаше двор.

Е, не истински двор, дори не приблизително колкото малкия преден двор пред мъничката семейна къща на Джак в Джърси. Но къщата на Клейтън действително отстоеше на около три допълнителни метра от тротоара и на някои места зад ниската стоманена ограда се виждаше бледа трева над тъмната почва.

Забеляза един буик с хора в него, с избеляла лепенка „КЛИНТЪН ГОР’96“ на задната броня. Беше паркиран до бордюра отпред. Две сенчести фигури бяха свити на предните седалки. Явно бяха тук от известно време: под прозореца на шофьора имаше малка планина от фасове.

Джак продължи до ъгъла, след което пресече и тръгна обратно от по-близката страна.

На връщане забеляза малка алея от източната страна на къщата, която минаваше под асма, на която вероятно преди години е имало рози, но сега бяха останали само мъртви кафяви стебла.

Хвърли бърз поглед в колата. Двамина здравеняци, единият с брада, другият с мустаци, седяха отпред. Със сигурност бяха „частните охранители“, за които беше споменала Алиша.

Джак приключи с обиколката си и застана в западния край на пресечката, откъдето погледна назад. Представи си къщата в пламъци, които скачаха и се прехвърляха върху къщите наоколо…

Зачуди се дали Алиша беше помислила за това. Беше достатъчно луда, за да иска да срине нейната къща, но не и целия квартал.

Може би трябваше да й каже за тази вероятност. Откри уличен телефон на следващия ъгъл и се обади в Центъра. Позна гласа на Тифани, но тя му каза, че „нещата са малко объркани“ в момента. Може ли д-р Клейтън да му се обади по-късно?

Зачуди се и помоли да говори с госпожица Ди Лауро, ако беше там. Беше.

— Не видях как се е случило — каза му Джия, — но видях хората от Бърза помощ да го изкарват. Много зле изглеждаше.

— Пожарогасител, а? — попита той с усмивка. — Харесва ми. Звучи ми, сякаш този тип си го е заслужил.

— Какво им става на хората, Джак? — Чу лека нотка на отчаяние в гласа й. — Няма ли граница на това докъде може да падне човек? Няма ли равнище, на което си казваш, че няма да паднеш по-ниско?

— Ако има, не мисля, че някой го е открил.

Поклати шава, като се сети за извергите, които беше срещал през живота си.

— Всеки път когато си мислиш, че си го открил, Джия, за нещастие разбираш, че това е таванът за някой друг.

Тишина от другата страна. Най-накрая Джак попита:

— Как е Алиша? Добре ли е?

— Малко е разтърсена. Предполагам, че и аз щях да бъда. Странното е, че тя е последният човек, от когото бих очаквала да направи нещо подобно — имам предвид да скочи на бой срещу някого сама… да го пребие с пожарогасител. Винаги е изглеждала толкова спокойна и напълно контролираща себе си.

Попитай я някой път за семейството й, помисли си Джак, но нищо не каза. За него „При Хулио“ беше като изповедалня — каквото се кажеше там, си оставаше там.

Но беше усетил напрежението да се натрупва у Алиша. Да седи срещу нея на една маса беше все едно да си бъбри с огромна буца C-4^[1]. На лицето й сякаш беше изписано „изнервен пощенски служител“. Но може би този инцидент беше за добро. Може да се е успокоила достатъчно, за да успее да я убеди да не опожарява мястото.

— Да — каза той, като се опитваше да бъде възможно най-небрежен. — Мислех да намина и да си поговоря малко с нея.

— Става дума за „личния въпрос“, за който искаше да говори с теб ли?

— Може би — пошегува се той.

Знаеше, че Джия си умираше да разбере какво д-р Клейтън би поискала от Майстор Джак, но никога не би попитала.

— Добре. Мини насам, така де, тук сега има детектив от полицията, който взема показания от нея. Но съм сигурна, че щом приключи…

— Няма проблеми — рече той набързо. — Може би някой друг път.

Тя се изсмя.

— Знаех си, че така ще кажеш.

Джак не можеше да не се усмихне.

— Много смешно. Доскоро.

Затвори телефона и се върна, за да хвърли още един поглед на дома на Клейтън и на уютните съседски къщи.

Не. Един пожар тук със сигурност не би бил нещо хубаво.