Франсис Пол Уилсън
Завещанието (83)

14.

— Всички да излязат от страната на буса към улицата — нареди Бейкър по мобилния си телефон, докато спираше зад вана. Нямаше смисъл да показва явно с колко души е дошъл.

Той отвори вратата си и излезе, за да поеме командването. Почти можеше да чуе как кръвта му пее във вените му, тече през крайниците му, трепти в пръстите му. Това беше истинската работа на Сам Бейкър — времето, през което се чувстваше най-жив.

— Не забравяйте — каза Арабина, наведен от пасажерското място. — Не трябва да наранявате жената.

— Да — рече Бейкър. — Чух те.

Беше слушал това, откакто се бяха качили на лонгайлъндската магистрала. Знаеше всичко. Мухаллал беше отправил това изискване още от първия ден. Хубаво. Няма да наранят момичето.

Но мъжа… това беше вече друга история.

Особено след като Бейкър беше разбрал новината за Мот и Ричардс. Тъй като те все още не си вдигаха телефона, се беше обадил на Чък и го бе пратил да докуцука до къщата на Клейтън и да провери какво става с двамата. Общо взето за нищо друго не го биваше, при положение че дясната му ръка беше в шина, а кракът му целият в гипс — благодарение на оня тип вътре в къщата.

Но Чък беше доста разстроен, когато се обади. Мот и Ричардс бяха мъртви. Простреляни в главите. Изглежда от упор.

Бейкър и преди беше чувал за сляпа ярост, но до тази вечер никога не беше преживявал подобно нещо. Беше толкова бесен и крещя толкова силно, че за малко не вкара колата в една канавка.

Не че Мот и Ричардс не заслужаваха да умрат. Наистина — колко тъпи трябваше да бъдат, че първо да ги приспят с газ и после да ги застрелят на открито? Така им се падаше на шибаняците. Достатъчно лошо беше, че двамата са очистени, но по-лошото бе, че се е случило, докато работеха за него. За Сам Бейкър това беше като шамар през лицето. Не можеше да остави този тип да живее и да разкаже за това.

Но можеше да го накара да квичи като прасе, преди да умре.

Оставащите му шестима души, Кени и останалите, вече бяха излезли от буса, затягаха жилетките и проверяваха оръжията си, когато отиде при тях. Той посочи големия черен мъж, който бе клекнал и завързваше обувките си.

— Бригз. Отиди и провери колата. Само за да сме сигурни. Този тип е опасен. Внимавай или може да свършиш като Мот и Ричардс.

Бригз вдигна своя „Тек-9“ и тръгна към шевито, а Бейкър се обърна към Перковски и му посочи телефонния стълб.

— Перк. Качи се там и им срежи телефона.

После посочи към Барлоу.

— Вземи Де Мартини и покрийте задната част.

Бригз се върна, когато тръгваха към задния двор.

— Колата е чиста — каза той.

— Хей, виж.

Бейкър се обърна и видя, че Кени сочи към къщата. Той проследи пръста на племенника си и видя два силуета през отворените венециански щори. След секунда щорите отново се затвориха.

— Знаят, че сме тук. Къде е моят тек?

Кени извади един от многото „Тек-9“ от буса и го метна към него. Бейкър го хвана с една ръка. Провери пълнителя, после дръпна плъзгача. Обичаше тези малки красавици. Изпразваха пълнителите си с трийсет и два патрона само за едно мигване.

— Да тръгваме — каза той.

— Чакай — рече един глас зад него. — Идвам с вас.

Мамка му. Само колко време отне на Ахаб Арабина да събере кураж.

— Не мисля, че това е толкова добра идея. Може да има стрелба.

— От това се страхувам. Жената не трябва да пострада.

— Не се безпокой. Няма да…

— Идвам с вас. Води.

Бейкър го изгледа и си каза наум, че ако не му плащаше, жалък мръсник такъв, щеше да завре това дуло в носа му и да му даде едно деветмилиметрово главоболие.

Той се усмихна.

— Добре. Както кажеш. Но не ме обвинявай после, ако те ранят.