Франсис Пол Уилсън
Завещанието (90)

21.

— Лека нощ — отвърна Джак, докато гледаше как Алиша се свива на топка под завивката.

Странна птица, определено. Но, от друга страна, изглеждаше, сякаш всичко, носещо името Клейтън, беше странно по някакъв начин.

Сега какво, зачуди се той. Трябваше да вземе пример от Алиша и да си легне, но беше прекалено зареден с енергия, за да спи. Ключът… какво ли отваряше? И този проклет малък ленд роувър… Нещо в упоритото му желание да стигне до предния двор на къщата на Клейтън го човъркаше отвътре.

Той стана и тръгна към вратата. Отключи шевито, взе играчката от задната седалка и я занесе до средата на паркинга.

— Добре, г-н Роувър — каза той и щракна ключето за включване. — Да видим къде искаш да отидеш сега.

Остави го на асфалта, с лице в посоката, за която предполагаше, че е изток, и го пусна. Малкото камионче тръгна и почти веднага сви наляво. Джак очакваше да направи обратен завой и да тръгне към него, но то се обърна само на три четвърти от целия кръг и отпраши под ъгъл по паркинга.

Джак се втурна след него и го грабна точно преди да се напъха под един акорд.

Камиончето трябваше да тръгне на запад, обратно към къщата — или по-скоро към предния й двор. Да не би да беше объркал посоките му?

Проследи звездите. Добре че беше студена, ясна зимна нощ. Намери Голямата мечка, прокара черта от главния й край и намери Полярната звезда. Добре. Това беше север.

Върна се на мястото, където бе застанал първоначално, насочи камиончето на изток… и проклет да беше, ако то не тръгна пак към онзи акорд.

Отново намери Полярната звезда. На Мърей Хил то искаше да излезе от града — на север… към предния двор, беше предположил тогава. Но сега искаше да пътува на северозапад… далеч от двора.

Какво се беше променило?

Местоположението на роувъра, определено.

Или някой беше пренастроил управлението му, където и да се намираше то?

Това трябваше да се разследва по-задълбочено и при по-добри условия от тези тук.

Утре… щеше да прекара целия ден в опити да разгадае това. И в търсене на кутията, от която беше ключът.

Джак се върна в стаята и взе играчката със себе си. Не искаше да я оставя в колата през нощта. Кой знае? Някой случайно минаващ през паркинга можеше да я види и да я открадне.

Промъкна се обратно в стаята възможно най-тихо. Можеше да разпознае фигурата на Алиша под одеялото, свита като ембрион.

От какво се криеш, зачуди се той.

Усещаше смесица от възхищение и съжаление към нея — и знаеше, че тя би се възмутила от състраданието, но това чувстваше. Някъде, някак, някой ужасно й е навредил, а той изпитваше жалост към всеки, който е бил толкова дълбоко наранен. Но тя беше водила — и явно все още продължаваше да води — смела битка срещу последиците от това, което й е било сторено, независимо какво точно е било то.

Може би тази вечер беше прекалено тежка за нея. Може би не трябваше да настоява да идва с него.

Но какви други възможности имаше той пред себе си? Тя бе живяла в тази къща, а той се нуждаеше от помощта й.

И все пак стомахът му се стягаше на буца, щом погледнеше тази фигура, свита като ембрион, сякаш искаше да се предпази от света.

Как ли щеше да се чувства, когато се събудеше на сутринта?

Джак се метна на другото легло и се загледа в петната по тавана, размишлявайки върху това, докато сънят не го обори.