Франсис Пол Уилсън
Завещанието (29)

2.

Служебният телефон на бюрото на Алиша иззвъня и тя натисна интеркома.

— Търси те някой си детектив Матюс — каза й Реймънд. — Казва, че трябва да говори с теб.

Алиша се стегна. Просто рефлекс. Нямаше начин Матюс да знае за срещата й с подпалвача миналата нощ. Бени… само това име имаше. Всеки, с когото имаше работа напоследък, изглежда нямаше фамилно име. Беше й казал, че ще провери адреса и после ще се свърже с нея. Оттогава Алиша не беше престанала да се оглежда зад гърба си, в преносен и буквален смисъл.

Та какво ли искаше полицаят? Беше ли възможно да е изровил нещо за Флойд Стивънс?

— Свържи ме.

— Не е ли той ченгето, което вчера беше тук заради…?

— Същият.

— Окей. Ето го и него.

Тя вдигна слушалката и каза:

— Добро утро, детективе.

— Уил, помните ли?

— О, да, точно така. Забравих.

Излъга. Просто не умираше от желание да си говори на малко име с него.

— Какво мога да направя за вас… Уил?

— Както обещах, проверих някои неща за един ваш познат.

Тя стисна слушалката. Не за Бени, надявам се. Прочисти си гърлото.

— Кой?

— Някой, с когото скоро имахте спор.

Флойд Стивънс. Защо не споменава името му?

— Така ли? Извадихте ли късмет?

— О, да. Мисля, че резултатите ще ви заинтересуват.

— Наистина ли?

Изведнъж доволна, че се е обадил, тя се наведе напред.

— Какво открихте?

— По-добре да не е по телефона. Защо не се срещнем за обяд и ще ви докладвам всичко.

Тя затвори очи и едва се сдържа да не изсумти. Интересува се от мен, помисли си тя. Определено.

Но тя не беше заинтересувана. Нямаше нито времето, нито емоционалния ресурс за връзка с Уил Матюс или с който и да било другиго. Определено не сега, не и в този момент.

Дори и в най-подходящия момент, дори и при най-добри намерения някак си, по някакъв начин винаги краят беше катастрофален.

Но как можеше да му откаже? Явно той беше отделил от личното си време, за да свърши някаква работа за нея. Най-малкото, което можеше да направи, е да отиде на обяд с него. Нямаше нужда нещата да се развиват оттам нататък. Можеше да спомене, че е обвързана с някого. Това беше добра идея… Тя има една сериозна, дълга връзка.

И освен това адвокатът на борда на болницата й се беше обадил да й каже, че са получили обаждане от адвоката на Флойд Стивънс, който е предявил обвиненията, които мисли да повдигне срещу нея и болницата, ако тя не оттегли своите срещу клиента му. Бордът разглеждаше въпроса.

Оттогава вътрешностите й се бяха вързали на възел.

— Обяд звучи чудесно — каза тя. — Стига да е набързо. Затрупана съм до ушите в работа.

— Кратко и сладко. Обещавам.

Разбраха се да се срещнат в „Ел Кихоте“ в дванайсет и половина.

Алиша затвори и се втренчи в писмото от „ФедЕкс“^[1] на бюрото й. Вчера от офиса на Лео Вайнщайн й беше изпратено копие от завещанието и тя мислеше да го прочете през обедната си почивка. Не можеше да се успокои, като си спомняше за думите на Джак в понеделник: ако Томас и тези, които го подкрепят, са дотолкова отчаяни и безмилостни, че да прегазят частния детектив и да взривят адвоката й, защо тя е останала недокосната?

Дяволски добър въпрос. И отговорът може би се намираше само на няколко сантиметра, криещ се в този плик.

Надяваше се да му хвърли едно око тази сутрин, но прекара много време в болницата с Хектор. Все още очакваше резултатите от последните му изследвания. Може би щеше да успее да си открадне малко време за завещанието след обяда.