Франсис Пол Уилсън
Завещанието (3)

1.

— Няма проблеми — извика Алиша, когато таксито зави рязко наляво, за да се промъкне пред камиона на NYNEX^[1], който се тътреше по Медисън авеню. — Не бързам!

Шофьорът — с къдрава тъмна коса, мустаци а ла Саддам Хюсеин и мургава кожа — изглежда не чуваше. Той стрелна колата две ленти вляво, после три ленти вдясно, скачайки върху спирачките или форсирайки двигателя — спираше и форсираше, подмяташе Алиша напред и назад, наляво и надясно върху задната седалка. После сви рязко, за да избегне друга жълта кола маниак, която пробваше същата маневра през сутрешното движение.

Напредъкът на нейното такси: една кола дължина. Ако имаше и толкова.

Алиша чукаше по зацапаната, надрана повърхност на пластмасовото прозорче.

— Намалете, по дяволите! Искам да стигна цяла.

Но шофьорът не й обръщаше внимание. Дори даде още газ. Сякаш водеше война с всяко едно превозно средство в Манхатън. И господ да ти е на помощ, ако си пешеходец.

Алиша вече трябваше да е свикнала. Беше израснала тук, но се бе преместила отдавна — на осемнайсет години, когато постъпи в колеж и беше останала за специализацията си по педиатрия и заразни болести. Не искаше да се връща — при положение че онзи и нейният полубрат Томас още живееха тук — но от „Св. Винсънт“ й бяха направили предложение, което не можеше да откаже.

И сега, след малко повече от година, тя все още се адаптираше към промените в града. Кой можеше да повярва, че бяха успели да изчистят от Таймс Скуеър отвратителната мръсотия, за която тя мислеше, че се е просмукала в това място завинаги?

Таксиджиите също. Какво им беше станало? Винаги са били нервни и нахални шофьори — трябва да си такъв, за да се оправяш в този град — но тези новите бяха абсолютно побъркани.

Най-накрая удрят четиридесетака.

Почти стигнах, си мислеше Алиша. Изглежда все пак щеше да доживее да види още един залез.

Но докато приближаваха Четиридесет и осма, тя забеляза, че таксито й все още е в средната лента и набира скорост. Първо реши, че ще изпусне завоя, после видя пролуката: две ленти вдясно, зад покрит с графити камион и точно пред един автобус, който потегляше от спирката.

— Нали няма…! — извика Алиша. — Моля ви, кажете ми, че няма да се опитате да…

Направи го. И успя… на косъм, но не и без да принуди шофьора на автобуса да забие спирачки и да натисне оглушително клаксона.

Таксиджията даде газ до дупка по празната отсечка на улицата, след което сви рязко към тротоара. Колата спря на адреса, който по-рано тя му беше казала, докато се приплъзваше на задната седалка в Гринич Вилидж.

— Шест седемдесет и пет — каза той.

Алиша седеше кипнала отзад и й се искаше да бе толкова силна, че да счупи преградата между тях и да го смели от бой. Не беше. Но можеше да му го върне с неговите камъни по неговата глава.

Бавно тя се премести сантиметър по сантиметър към вратата откъм тротоара, отвори я с най-голямото старание, на което беше способна, и се измъкна навън. После извади портмонето си и започна да си брои центовете… внимателно. Имаше около два долара. Отброи долар седемдесет и пет от по десет и двайсет и пет цента.

— Хайде де, госпожице — каза шофьорът, наведен над пасажерското място, като я гледаше през прозореца. — Нямам цял ден на разположение.

Тя по никакъв начин не показа, че го е чула, и бавно извади пет банкноти от по един долар — една… по… една. Най-накрая, когато имаше шест долара и седемдесет и пет в ръката си, му ги подаде през прозореца.

И изчака.

Не отне много време — три секунди максимум — преди таксиджията да излезе и да се втренчи в нея над покрива на колата.

— Ей! Къде е бакшишът? — Произнасяше го като башиш.

— Извинете? — рече мило Алиша. — Не ви чувам.

— Бакшишът ми, госпожице! Къде е?

— Съжалявам — каза тя, държейки дланта зад ухото си, — изглежда устните ви се мърдат, но не мога да чуя и една дума от това, което казвате. Нещо за някакъв каиш?

— Бакшишът ми, по дяволите! Бакшишът ми! Бакшишът ми! Шибаният ми бакшиш!

— Дали бих се качила при вас още веднъж? — каза тя и след това гласът й стана леденостуден. — При вероятност от едно до десет шансът е нула… точно колкото е и вашият бакшиш.

Той тръгна да заобикаля колата, като вероятно си мислеше, че може да сплаши тази слаба, бледа жена с хубави черти и бляскава черна коса, но Алиша не трепна. Той й хвърли най-отровния си поглед и седна обратно вътре.

Докато се обръщаше, тя чу как псува, тряска вратата на таксито и гумите изсвистяха, като се изстреля при потегляне.

„Вече сме квит“, си помисли и гневът й изчезна. Но какъв отвратителен начин да започнеш такъв хубав ден.

Вече беше забравила за случката. Бе очаквала срещата си с Лео Вайнщайн. И нямаше да позволи на някакъв си таксиджия да я разстрои.

Най-накрая беше открила адвокат, който искаше да се изправи срещу голяма юридическа фирма. Всички други, с които се бе свързала — тези в рамките на ограничените й финансови възможности — бяха реагирали с прекалено благоговение пред имената Хинчбергер, Рейни и Гюрън. Не и Вайнщайн. Той дори не трепна. Беше прочел завещанието за един ден и му бяха дошли половин дузина предложения наум, за които смяташе, че ще накарат големите баровци да заемат отбранителна позиция.

— Вашият баща ви е оставил тази къща — беше казал. — Няма начин, по който да ви я отнемат. Оставете всичко на мен.

Тя бе сторила точно това. Сега бе дошла да провери докъде беше стигнал с вихъра от документи, които беше запратил към „Хинчбергер, Рейни & Гюрън“.

Зад себе си чу клаксон и застина. Ако е пак този таксиджия…

Обърна се, но се успокои, като видя Лео Вайнщайн да й маха през отворения прозорец на сребърния си лексус. Говореше й, но тя не можеше да разбере какво точно. Пристъпи по-близо.

— Добро утро — поздрави тя.

— Съжалявам, че закъснях, но имаше огромно задръстване на магистралата от Лонг Айлънд. Само да паркирам в гаража малко по-надолу и веднага идвам при вас.

— Няма проблем.

Беше стигнала почти до входната врата на сградата, в която се помещаваха офисите на „Кътър и Вайнщайн“, когато се стресна от силен гръм. Ударната вълна я удари сякаш с огромна ръка в гърба и за малко да я събори на земята.

Обръщайки се, тя видя кълбо от пламъци, които се извиваха към небето в средата на пресечката, а парчета горящ метал заваляха навсякъде около нея. Колите спираха със скърцане от гуми, а пешеходците заналягаха под дъжда от строшените стъкла на прозорците от цялата улица. Алиша отскочи назад, когато един почернял и горящ капак от багажник падна недалеч пред нея и се завъртя към краката й.

Леден ужас я скова и сякаш започна да я души, когато разпозна емблемата на „Лексус“.

Започна да върти глава наляво и надясно, търсеше колата на Лео, но не я видя…

— О, не! — проплака тя. — О, господи, не!

Закрачи бързо напред с подгъващи се колене, за да види дали не може да направи нещо, но… Колата… Нищо не бе останало на мястото, където я беше видяла преди малко… Само горящ асфалт.

— О, господи, Лео — прошепна. — Толкова съжалявам!

Не можеше да диша. Какво стана с всичкия въздух? Трябваше да се махне оттук.

Алиша насили вцепененото си тяло да се обърне и се заклати надолу по тротоара, по-далече от пушека, пламъците, останките. Спря чак когато стигна Медисън авеню. Подпря се на един светофар и започна да поема големи глътки въздух. Когато вече дишаше нормално, се обърна.

Лешоядите бяха започнали да прииждат, наобикалящи горящата кола, питащи се какво е станало. И недалеч — сирени.

Не можеше да остане тук. Не можеше да помогне на Вайнщайн и не искаше да бъде разпитвана като свидетел. Полицаите можеха да си наумят, че крие нещо от тях, и да започнат да се ровят в миналото й, в семейството й. Не можеше да позволи това да се случи. Нямаше да го понесе.

Алиша не се огледа за такси — идеята за затворено пространство бе непоносима. Нуждаеше се от светлина, от въздух. Сви към Центъра.

Горкичкият Лео!

Тихичко плачеше, когато тръгна, и вървеше толкова бързо, колкото й позволяваха обувките с нисък ток. Но дори да си беше обула маратонките, пак нямаше да може да избяга от вината, от ужасното подозрение, че някак си бе причинила смъртта на Лео Вайнщайн.