Франсис Пол Уилсън
Завещанието (119)

11.

Внезапните изстрели стреснаха Алиша. Бейкър се изправяше на крака, след като се беше хвърлил обратно в хижата. Тя гледаше останките от вратата, която още вибрираше от стрелковия огън, който беше понесла, и й се искаше да заплаче от радост.

Някак си, по някакъв начин Джак бе останал все още жив. Не само че беше оцелял, но се беше и върнал.

— Кени! — викаше Бейкър. — О, господи, сигурно е убил Кени!

Тя погледна към мястото, където лежеше Томас. Пистолетът му беше точно от другата му страна. Ако можеше само…

Бейкър я сграбчи за ръката и я придърпа към себе си. Дъхът му беше отвратителен.

— Кой е този, по дяволите? Откъде го намери?

— Името му е Джак — каза тя. Какво значение щеше да има, ако му кажеше. — Само това знам.

— Не ме лъжи. Трябва да има нещо между вас двамата, иначе нямаше да се върне.

— Не. Той взема процент от това тук, колкото и да струва то.

Още една истина, но Алиша имаше чувството, че независимо от това каква беше уговорката им, Джак пак щеше да се върне, за да я спаси. Бейкър никога не би разбрал подобно нещо, но за дела от печалбата можеше да повярва.

Той кимна.

— Да, предполагам, че и аз бих се върнал за това.

Той я завъртя, хвана я за косата на тила и я избута към вратата. Скалпът й загоря и запари от болката.

— Боли ме.

— Надявай се да е само това, сладурано. Защото сега ще проверим дали наистина си толкова ценна, колкото казваш.

Той я постави на входа и полуклекнал, занаднича над рамото й. Тя усети хладния метал от дулото на пистолета на Бейкър да се допира до слепоочието й. Надолу по склона, почти до дърветата лежеше труп. Алиша разбра по бялата риза, че това сигурно бе Йошио. Затвори очи. Още една смърт.

Обратно в колибата чу как Кемел стене за лекар.

— Хей, Джак! — провикна се Бейкър. — Или каквото там ти е името. Излез, където мога да те видя, или приятелката ти ще си го получи.

— Не съм му…

— Млъквай! — изсъска той, притискайки по-силно дулото до слепоочието й. — Да не съм чул и гък от теб!

И тогава тя видя Джак да се движи между дърветата. Той се спря и ги загледа, но не продума нищо. Тогава бавно, нарочно, вдигна средния си пръст.

— Ах, ти кучи…!

В следващия миг дулото вече не беше опряно до главата на Алиша. Пистолетът беше изпънат пред нея и стреляше по Джак. Това я оглуши.

Джак залегна наляво и се показа до друго дърво. Бейкър изстреля още патрони по него. Но Джак отново беше изчезнал само за да изскочи от другаде. Бейкър отново стреля.

— Гаджето ти си мисли, че е умен — прошепна Бейкър. — Знаеш ли какво се опитва да направи? Брои патроните ми. Знае, че имам петнайсет в пълнителя. Знае, че изстрелях един в брат ти, един в Арабина и сега изхабих още девет на сляпо. Така че си мисли, че само още четири изстрела и…

Джак отново се появи и Бейкър стреля още два пъти.

— Още два. Сега си мисли, че имам още два патрона, и ще ме нападне, докато си сменям пълнителя. Сигурно ме мисли за истински идиот. Е, имам новини за г-н Джак. Сам Бейкър сменя пълнителя си сега. И няма ли да е изненадан Джако, когато се втурне нагоре по склона. Нямам търпение да му видя физиономията, когато куршумът влезе в гърдите му.

Бейкър извади пистолета иззад нея. Когато пусна косата й, Алиша чу някакво метално щракване и после нещо да пада на пода. Мозъкът й работеше на високи обороти. Беше ли наистина прав Бейкър? Това ли беше планът на Джак? Трябваше да направи нещо.

Алиша се завъртя и видя наемника, с пистолет в лявата ръка, да бърка с дясната в джоба си. Старият пълнител лежеше на пода в краката му.

Тя извика:

— Джак! Джак! Сега, Джак!

Хвана пистолета и се опита да го отскубне от ръката му.

Дясната му ръка се беше заклещила в джоба, но му отне само секунда или две да я освободи, а макар да го беше хванала с две ръце и да беше впрегнала всичките си сили, тя пак не успя да разхлаби хвата му около пистолета.

— Проклета кучка! — извика той.

Тя изви тялото си така, че да е с гръб към него. Така й се откри гледка към склона, където видя Джак да тича…

О, не! Той тичаше към нея, но куцаше! Видя червеното петно на дънките на левия му крак.

Никога нямаше да стигне навреме.

И тогава сигурно Бейкър освободи ръката си, защото тя усети как страхотен юмрук я удря в тила. Но тя не пусна. И тогава, със страничното на дланта си, той я посече в рамото. Ръката й изтръпна и хватът й се отпусна. Изпусна пистолета, когато трети удар я повали на колене.

А Джак въобще не беше близо. Имаше дивашки изглеждащ нож в ръката, но нямаше начин да се приближи достатъчно, за да го използва.

Алиша се извърна и видя как новият пълнител влиза в отвора на приклада на пистолета на Бейкър.

— Не! — извика тя и хвана ръката му.

Той едва не изпусна пълнителя, но успя да го задържи с пръсти. Изгрухтя, когато я изрита встрани.

Алиша падна по гръб. Джак почти беше стигнал тук, но през мъглата от болка видя Бейкър да щраква новия пълнител и да вдига пистолета с две ръце. Джак нямаше да успее. Бейкър щеше да го застреля от упор. Тя се сети за пистолета на Томас, но той беше в противоположна посока в хижата, прекалено далеч…

Алиша затвори очи и извика, когато чу три бързи последователни изстрела… точно зад нея.

Отвори очи и видя Бейкър да пада настрани, а Джак се строполи на мястото, където стоеше. Обърна се и видя някаква приклекнала на входа на хижата фигура, облегната на касата на вратата.

Томас.

Изглеждаше мъртвешки. Абсолютно бялото му лице правеше кръвта, която се стичаше от двете страни на устата му, да изглежда много по-червена. Пистолетът висеше свободно от немощната му ръка.

Пред очите й той сякаш се стапяше, сякаш се смаляваше в собствените си дрехи, докато се свличаше на пода.

Тя допълзя объркана до него.

— О, Томас. Благодаря ти, Томас. Но… — Трябваше да попита. Никога не си беше представяла, че той би направил нещо за някого. — Защо, Томас?

— Не знаеш ли? — попита с глас, бълбукащ от кръвта в устата му. — Би трябвало да си умна. Не знаеш ли?

— Какво да знам? — Почти я беше страх, че всъщност знае.

— Това бяха най-ужасните години от живота ти. Но бяха най-хубавите от моя.

Той изкашля един съсирек и после тялото му се вдърви, а светлината напусна очите му.

Алиша протегна ръка към него. Никога не си беше представяла, че ще го докосне, но сега трябваше.

Тя приглади косата му и се разплака.