Франсис Пол Уилсън
Завещанието (87)

18.

Борещ се с паниката, Кемел беше приклекнал до задната спукана гума на ръждясалия пикап в предния двор и гледаше към къщата. Наемникът, който го беше последвал дотук, се беше свил до него.

Как можеше толкова неща да се объркат само за една вечер? Как беше възможно?

Беше се разстроил по-рано — особено когато беше разбрал, че двамата охранители са били убити. Два трупа можеха да доведат полицията право при Кемел и чрез него до „Исуид Наар“. Щеше да стане за смях пред Кхалид Назер. Бейкър беше казал, че ще направи така, че труповете да „изчезнат“, но колко от неговите думи бяха просто празни приказки?

А може и да не бяха. Кемел трябваше да признае, че е впечатлен от начина, по който Бейкър ръководеше хората си. Изглеждаха добре обучени и отговаряха с военна прецизност на заповедите му. И беше помислил в перспектива, като е поставил предавателя в чантата на д-р Клейтън.

Бейкър се издигаше в очите му. Само ако не беше толкова твърдоглав…

Но тогава ситуацията рязко се влоши. Един мъртъв, един хванат като животно в капан, а къщата щеше да избухне след няколко секунди.

И къде беше Бейкър сега? Защо още беше в къщата? Опитваше се да обезвреди бомбата ли?

Внезапно наемникът, който беше заклещил ръката си в сейфа, онзи, когото наричаха Бригз, изскочи през входната врата с Бейкър и другия наемник с червената коса подир него. Бригз изтича до пикапа, докато другите двама се проснаха на земята. Кемел се присви и прикри ушите си с ръце.

След секунди до него едва достигна звукът от едно пукване — кратко, бързо като изстрел.

След като изчака още няколко мига и не чу никаква експлозия, Кемел предпазливо вдигна главата си дотолкова, че да успее да види над багажното отделение на пикапа. Видя Бригз да стои от далечната страна и да държи окървавената си ръка.

— Кучи синове такива — викаше той. — Шибани копелета! Оставихте ме вътре да гръмна, а единственото нещо, което избухна, беше една пиратка!

— Какво? — каза наемникът, клекнал до Кемел, докато се изправяше на крака.

— Точно така, Торо — крещеше Бригз, докато куцаше към тях. — Шибана М-80-ка! Само се вижте как се криете зад камиона като плъхове.

Един от наемниците, които пазеха задната част на къщата, изтича до камиона.

— Какво, по дяволите, става? Бригз, какво е станало с ръката ти?

— Искаш ли да разбереш? Торо, кажи на Де Мартини как ти…

— Бягайте!

Кемел се обърна към къщата и видя Бейкър, вече на крака, да върви назад и да дърпа червенокосия към едната страна на къщата.

— Разкарайте се от пикапа!

Другите трима наемници не обръщаха внимание, но Кемел реши, че щом Бейкър тича, значи и той ще го направи — колкото бързо можеше.

— Точно така — извика Бригз след него, когато Кемел се обърна и спринтира. — Бягай! Арабски плъх такъв! Бягай, преди да съм ти…

Експлозията изненада Кемел. В един момент тичаше, а в другия летеше, сякаш някаква огромна ръка го беше ударила в гърба и го бе вдигнала във въздуха. Нощта се изпълни със светлина, звуци и летящ метал.

Кемел падна, претърколи се и застина на едно място, лежейки по гръб и прикривайки с ръце главата си, докато се притискаше към твърдата, студена почва.

И тогава всичко свърши.

Арабина разтърси глава, докато се превърташе и се изправяше на колене. Едва чуваше през високия постоянен звън в главата му. Огледа се и видя горящи парчета от пикапа, пръснати навсякъде. Наемникът, който се беше скрил с него, представляваше неподвижна, тъмна маса на тревата. Беше сигурен, че Бригз и този, когото наричаха Де Мартини, бяха в същото положение от другата страна на горящите останки.

Но някой се размърда. Бейкър… идваше от страната на къщата, зад която се бе скрил, и удряше с юмруци във въздуха. Мухаллал можеше да види гнева на лицето му и разбра по широко отворената му уста и издутите жили на врата му, че крещи.

Но Кемел не можеше да го чуе. И се радваше, че е така.

Обърна се назад към пътя и видя, че бялата кола, която бяха проследили дотук, я нямаше.

Той наведе глава и се помоли. Можеше да прави или това, или да почне да плаче.