Франсис Пол Уилсън
Завещанието (23)

8.

Кемел Мухаллал се изправи след вечерната си молитва, внимателно нави килимчето и го прибра в гардероба. Докато вървеше към предната част на хола, прикова поглед върху каталога, който лежеше с лицето надолу на малката масичка. Извърна очи. Не сега. Не толкова скоро след молитва.

Отиде до прозореца, протегна се и погледна към Западна Седемдесет и седма улица, пет етажа по-долу. Винаги му беше приятно да свали тези задушаващи го западни одежди и да сложи традиционната си тоба. Той размърда тесните рамене на слабата си фигура в ефирна бяла дреха, стигаща чак до земята, докато наблюдаваше как трафикът се влачи. Изглежда, че всичко в този град е на високи обороти — начинът, по който хората вървяха и говореха, лудото темпо на бизнеса, втурналото се напред всекидневие… и въпреки това движението по улиците напредваше със сантиметри.

Отдръпна се от прозореца и очите му, безсрамните му непокорни очи, веднага фиксираха каталога. Придърпаха го към него. Почувства се така, сякаш около кръста му е вързано въже и някой го дърпа към масичката. Бавно седна на дивана и се загледа в лъскавата задна корица.

Беше адресиран до този апартамент, но не и до него. Както хазяинът му беше обяснил, предишният собственик беше оставил нов адрес само за първокласната поща. Всичко останало се доставяше все още тук.

— Не бихте я искали — беше казал старецът. — Просто хвърляйте всичко в боклука.

Разбира се. Колко лесно. Но за да я „изхвърли“, Кемел първо трябваше да прегледа всичко, да не би случайно да има съобщение за него. Толкова много каталози само за една седмица. Да не би американците да си купуваха всичко по пощата? Често ги прелистваше и се маеше срещу огромния избор от стоки, които можеше да получи само срещу едно телефонно обаждане, и после ги пъхаше в кошчето.

Освен този. От този каталог изпадаше в транс. Не можеше да се принуди да го „изхвърли“ с останалите. Беше слаб, знаеше това и мразеше слабостта си. Проклинаше ръката си, задето посегна и го обърна. Проклинаше се, че гледа корицата.

„Виктория Сикрет“^[1].

— Прости ми, че съгреших — шепнеше той, докато разлистваше.

Усети топъл трепет между краката си, когато вече познатите образи се откриха пред него. Така перфектна женска плът и така разголена. Бяха му казали, че Америка е дяволска страна, декадентска и неспасяема, и това тук със сигурност го доказваше.

Вкъщи, в Саудитска Арабия, нямаше театри или клубове. Как можеше да има? Общественото забавление е грях. Но специално този град изобилстваше от такива, повечето от които пропити със секс. Сякаш порнографията беше навсякъде. Тротоарите бяха претъпкани с магазини, откъдето човек можеше да си купи снимки или филми на хора от всякакви раси и полове, които правеха секс и извършваха всякакви перверзни. Нямаше забранени неща. Но тези места лесно можеха да се избягват. Те открито рекламираха стоката си и никой не прекрачваше прага им, без да знае какво го очакваше вътре.

Но списанията, които се продаваха по будките и в магазините, бяха съвсем малко по-добри. Благоприлично изглеждащи издания предлагаха от рецепта за домашни курабийки до двайсет съвета как да подобрим сексуалния си живот. А отзад се криеха корици с разсъблечени жени в провокативни пози, които ти обещаваха да намериш още повече голота вътре. Но и те лесно се избягваха. Човек просто продължаваше по пътя си.

Но това… тази „Виктория Сикрет“… идваше безплатно, доставена до вратата ти от правителството на Америка.

Това със сигурност бе нация, която беше обречена.

Без да сваля поглед от страниците, Кемел си помисли: Така ли се обличат всички американски жени под дрехите си? Така ли ги виждат съпрузите им?

Сети се за собствената си жена, неговата Нахела, представи си я да носи такива разголващи, провокативни неща под абааята си… Мислено видя как повдига подгъва на вълнистото си черно наметало… и отдолу е облечена само с тези…

Отново погледна към каталога. За съжаление Нахела нямаше да изглежда толкова примамливо, колкото тези жени. Тя беше на шестнайсет, а той на осемнайсет, когато се ожениха. Сега след осем деца — петима прекрасни синове — и двайсет години седене около харема, ядейки вносни шоколади, беше станала огромна и отпусната.

Колко му се искаше да вземе със себе си „Виктория Сикрет“, когато се наложеше да се върне… да го направи своя тайна. Но щеше ли да посмее да мине с него през митницата?

Като пазителка на Мека и Медина родината му имаше свещения дълг да преглежда и филтрира всички предмети, които преминаваха границите й. И приемаше този дълг много сериозно. Трябваше да бъде така. Целият мюсюлмански свят наблюдаваше. Може би някой от членовете на кралското семейство, ако беше дискретен, би могъл да мине с аурат снимки през пазачите, но друг — никога.

Списъкът с аурат — забранени вещи — включваше свинско месо и алкохол, разбира се, но и всяко изображение на оголени женски ръка, крак, дори коса. Което на практика означаваше, че митничарите конфискуваха всяко едно западно списание на летищата; дори списания, специализирани само за рецепти или домакинстване, имаха реклами в тях, които показваха твърде много плът. Кемел знаеше, че тази „Виктория Сикрет“ щеше да бъде сметната за чиста порнография.

Той подскочи при звука на завъртащата се брава. Чу как ключът влезе в ключалката. Това можеше да бъде само Назер. За миг го обзе паника. Никой — особено Кхалид Назер — не трябваше да вижда този каталог. „Виктория Сикрет“ трябваше да си остане точно това — тайна.

Пъхна го под дивана и хвърли светкавичен, неспокоен поглед наоколо, докато бързо се придвижваше към входната врата. Всичко ли беше наред? Пак провери дали каталогът не се вижда отнякъде.

Вратата се отвори, но верижката я спря.

— Един момент — каза Кемел, хвърляйки се към вратата.

И напсува наум Назер, защото не беше имал тактичността да почука. Да, „Исуид Наар“, организацията, за която работеха и двамата, притежаваше този апартамент, но Кемел живееше тук от месеци. Само защото Назер имаше ключ, не означаваше, че може да влиза, без да чука.

Затвори вратата, надявайки се да е премазал пръстите на нахалника, и свали верижката. След това си лепна приятелски вид.

Бъди спокоен, си каза. И преди всичко бъди уверен в себе си.

Все пак Кхалид Назер беше по-висшестоящ от него. Докато Кемел пребиваваше в Америка, трябваше да отговаря пред Назер. А той желаеше това да става лично.

Чакаше на прага. Беше толкова дебел, колкото Кемел беше слаб; докато неговата брада беше рошава и неподстригана, както трябва да бъде според Пророка, тази на Назер бе добре подрязана и къса. Извинението му беше, че неподдържаната брада е пречка в работата му като търговски представител към ООН. Кемел предполагаше, че просто иска да изглежда по-привлекателен за неверните жени, с които се срещаше през седмиците и месеците, прекарвани далеч от жена му.

Не харесваше този човек. Антипатията му беше тръгнала от небрежното му отношение към вярата, но оттам нататък останалите причини бяха лични. Нямаше да хареса наперената му стойка, даже и да беше праведен.

Като отвори вратата, Кемел се усмихна и каза:

— Заповядай.

Дръпна се встрани, позволи на Назер да прекара немалкото си туловище през входа и го последва.

— Е, Кемел — започна той веднага щом вратата се затвори, — отивам на почивка през уикенда и когато се прибирам, научавам, че адвокатът на Клейтън е мъртъв — похитен. Как може да се случи подобно нещо?

Кемел се изненада от внезапния въпрос. Обикновено първо му предлагаше кафе и сладкиши, а Назер му отказваше, сякаш подобни неща никога не биха го заинтересували.

Ненавиждаше и тона, с който дебелият му говореше. Да, Назер беше по-висшестоящ от него, но само в организацията „Исуид Наар“. Във всяко друго отношение Кемел беше по-добър. Ум, смелост, произход. Дядо му беше бедуин от пустинния район Неджад, беше се бил рамо до рамо с Абдел Азис ал Сауд във войната, която по-лесно щеше да обедини държавата, която сега се наричаше Саудитска Арабия. Освен това беше в „Исуид Наар“ вече двайсет години и бе уважавана личност в Рияд. Задълженията му много пъти го бяха срещали с членове на кралското семейство. Да, Америка беше позната на Назер, но нямаше право да се държи с Кемел, сякаш беше някакъв обикновен наемник, като Бейкър. За какво се мислеше тази подута жаба, че му говореше така?

— Случи се, защото съм принуден да работя с глупаци — каза той, изпускайки само малка част от парата, която се беше насъбрала в него. — Този наемник, който ми предоставихте, е като див скорпион — жили всичко, което види пред себе си.

Назер примигна веднъж след дадения му отговор и вдигна рамене.

— Трябваше да действаме бързо. Имахме досие за този Бейкър — той предоставяше услугите си на правителството за покушения по време на войната в Залива. Свързахме се с него. А и до този момент се беше доказал като повече от надежден.

— Но вече не ни е нужен. Трябва да се отървем от него и просто да наемем законна охранителна фирма да пази имота.

— Да се отървем от Бейкър? — попита Назер, като клатеше глава. — Не, страхувам се, че дори да имахме време да направим други договорки, ние един вид сме женени за него. И както добре знаеш, времето не е ресурс, който имаме в изобилие. Това продължава вече прекалено дълго.

Кемел знаеше… Много добре при това. Искаше да уреди този въпрос не само защото родината му и целият Арабски свят зависеше от това, но и защото не беше по силите му да се справи с такава… интрига.

Да, кръвта на бедуински воини течеше във вените му, но той беше един преговарящ бизнесмен. Каква беше американската дума за това? Лобист. След като успешно приключеше мисията си, очакваше щедро, дори огромно възнаграждение и щеше да прекара остатъка от дните си в богатство и удобство, щеше да прибави втора или дори трета съпруга, разбира се, и двете под двайсет години, към харема си.

И въпреки това би се отказал от тази мечта моментално, ако някой дойдеше при него и свалеше товара на цялата тази отговорност от плещите му. Щеше да го направи на драго сърце, след което да напусне по най-бързия възможен начин тази дяволска държава обратно към дома и синовете си в Рияд.

Но това беше само една фантазия. Не очакваше никой да поеме грижата. Само неколцина бяха тези в „Исуид Наар“, които знаеха тайната на Роналд Клейтън, и Кемел беше един от тях. Да бъде разкрита дори на само още един човек беше немислимо.

И така, трябваше да остане тук, да изпълнява заповедите на Кхалид Назер, да си има работа с типове като Сам Бейкър и да прави каквото се налага, за да успее.

— Бейкър е опасен. Това е деликатен въпрос…

— Може би по-малко деликатен, отколкото си мислиш — каза Назер. — Може би след като е станала свидетел на внезапната, ужасна смърт на адвоката си, д-р Клейтън ще реши, че да продаде къщата, е най-мъдрият и безопасен ход.

— Може би — отвърна бавно Кемел. — Но не бих разчитал на това. Още от самото начало не е действала рационално. Не виждам защо тепърва трябва да очакваме да започне да го прави.

Назер въздъхна.

— Ето това става, когато на жените им се позволи да излязат от харема и ние започнем да се държим с тях като с равнопоставени. Най-добре го е казал Пророкът: мъжете имат надмощие над жените, защото Аллах е създал единия пол да превъзхожда другия.

Кемел не можа да се сдържи и добави:

— Не придавай на слабоумните качествата, които Аллах ти е поверил.

Последната реплика „увисна“ във въздуха за няколко мига, после другият попита:

— Работи ли все още?

Той кимна и прикри раздразнението си.

— Да, естествено. Щях веднага да ти се обадя, ако спреше.

— Знам, но искам да я видя.

Човек не можеше да го вини. Гледаше я всеки ден и все още беше зашеметен от това чудо.

— Ела.

Двамата тръгнаха към задната част на апартамента.