Франсис Пол Уилсън
Завещанието (31)

4.

Преди да прерови купчината от „Докато беше навън“ съобщенията, струпани на бюрото й, Алиша провери личната си гласова поща, като се върна в Центъра. Имаше едно съобщение.

— Бени е. Обади ми се. — И остави номер.

Пулсът й се ускори. Подпалвачът. Затвори вратата на кабинета си и незабавно набра номера.

— Да — каза същият глас.

Чу шум от коли на заден фон. Със сигурност беше уличен телефон.

— Бени ли е? Връщам обаждането ви.

— Да. Става въпрос за онова място на Мърей Хил, нали?

— Да.

— Окей, мога да го направя.

— Добре. Но искам да направите нещо повече. — Коментарът на Джак за изравняването със земята на цялата пресечка я глождеше отвътре. — Не искам да се разпространи.

— Ня’а проблеми. Тука си имате ра’ота с професионалист. Вътрешността ще се изпече. Ще стане на пепел, преди да се покаже навън. Дотогава момчетата с водата ще са пристигнали, а ако не са — сам ще им се обадя. И това е всичко. Хирургическа намеса. И никой няма да пострада.

— Сигурен ли сте? Абсолютно сигурен? И никой няма да пострада?

— Гаранция. Суперлесно е. Ще си броиш парите след нула време.

Явно Бени си мислеше, че го прави заради застраховката. Нека.

— Страхотно — каза тя.

— Но искам аз да броя моите довечера. Както се разбрахме — половината преди работата и другата половина на следващата сутрин. Кеш, нали разбираш?

— Разбирам.

Таксата му почти щеше да я ошушка. Струваше ли си? Наистина ли искаше да направи това?

Да.

— Къде ще се срещнем?