Франсис Пол Уилсън
Завещанието (105)

14.

— Оставете ни за около час с огъня, момчета, и ви обещавам, че ще е топло и уютно, когато се върнете.

Алиша бе последвала Джак още по̀ на запад, надолу по склона към река Хъдсън, знаейки не повече от Томас къде отиват. Беше спрял в началото на една алея до запален в кофа за боклук огън и беше дал по една двайсетачка на всеки от тримата мъже, които се топлеха на него.

Сега се смееха и усмихваха, докато се отдалечаваха.

— Добре — рече Джак и посочи към Томас. — Залавяй се за работа.

Алиша огледа тъмните, празни, плашещи улици. Но не изпитваше страх. Джак явно знаеше напълно какво прави и изглеждаше в свои води.

— Не ме слушаш — каза Томас. Не беше спрял да говори по пътя, откакто бяха излезли от апартамента му.

— Започвай да хвърляш в огъня — рече Джак. — И не бързай много. Не искам да го задушим.

Томас най-накрая зацепи за какво става въпрос. Бръкна в един от кашоните, които беше донесъл, и извади шепа снимки. Алиша гледаше как се набръчкват в огъня, как се извиват и почерняват, докато гладните пламъци ги поглъщаха и унищожаваха завинаги отвратителните сцени, които изобразяваха. Тя все още беше там, заедно с Томас, но имаше и други деца… насилени или измамени да извършват този гнусен танц…

Тя затвори за момент очи, чувстваше се леко замаяна. Припомни си, че това беше просто капка в морето, но все пак… на света щеше да има една колекция от снимки по-малко.

Изглежда на Томас не му пукаше за снимките, сякаш не разбираше напълно какво вършеше в момента. Интересуваше го единствено предавателят.

— Предавателят е ключът, знаете ли? — каза той, почвайки пак отначало. — Ако знаете къде се намира, мога да ни направя по-богати и от най-лудите ни мечти.

Джак изглеждаше незаинтересуван.

— Ако имаме предавателя, защо ще си ни нужен ти?

— Защото собствеността ви над технологията ще бъде оспорена на секундата, в която се опитате да я продадете.

— А твоята няма, така ли?

— Всеки, който се опита да я патентова, ще се сблъска със стена. Това е, защото… — Той направи пауза. — Нека се върна назад и ви обясня. Тогава ще разберете защо ви трябвам.

— Това сигурно ще си заслужава — каза Джак и хвърли поглед към Алиша.

Тя сви рамене.

— Стига да не спира да подхранва огъня.

Радиоенергията беше наред. Но първо искаше да види снимките, превърнати в пепел.

— Разбрах за откритието на татко един ден, когато минах да го навестя.

— Поддържал си връзка с него? — попита тя.

Трудно можеше да повярва.

— Всъщност не. — Той сви рамене. — Бях го закъсал леко с парите, а той не отговаряше на обажданията ми. Затова минах през дома му. Както и да е, остави ме да чакам, докато говореше по телефона, така че аз започнах да се оглеждам наоколо и видях, че беше оставил няколко лампи да светят тук-там из къщата. Тъй като беше по обед, а съм много загрижен за околната среда, отидох да ги изгася. Когато го направих, забелязах онези малки жички, които стърчаха от основата на фасунгите. Погледнах по-отблизо и видях, че те не бяха включени в електрическата мрежа. Какво захранваше крушките? Дали татко не беше изобретил някаква лампа, захранвана с батерии? От любопитство започнах да си играя с едната. Когато той свърши с телефонния си разговор, аз вече бях разгадал всичко.

— Сигурна съм, че е бил във възторг — отбеляза Алиша.

— Едва ли може да се нарече така. Зверски ядосан може би е по-точно. Тръгна да ме гони, но после се отказа. Това ме озадачи тогава, но по-късно разбрах защо го беше направил. Татко не ми каза нищо за самата технология, но ми обясни защо още не иска да се разчува. Разбираш ли, изобретението му не е изцяло негово. Използва множество открития, които е правил, докато е работил за различни университети и корпорации през годините. Тези организации държат патентите на онези технологии. Щели да поискат най-голямото парче от баницата — даже всичко, ако е възможно — от приходите от изобретението му. Той търсеше начин, по който да запази правата си върху тази технология, веднъж щом я публикуваше. Услужи ми с парите, които ми трябваха, при условие че си държах устата затворена.

Няма да се учудя, ако е било точно обратното, каза си наум Алиша. Ти си обещал да си траеш, ако ти даде парите.

— Но аз знаех, че татко не мисли в правилната посока. Ако щеше да има проблеми с патентите, значи трябваше да намери начин, по който те да станеха без никакво значение. Ако публикуването означаваше да загуби всичките си приходи, тогава да намери начин да не вади изобретението на пазара. Така започнах да се питам: кой най-много ще изгуби от радиоенергията? И това ми даде отговора: да продам технологията на ОПЕК.

Главата му се въртеше във всички посоки в търсене на одобрение. Алиша нямаше да го даде, а лицето на Джак изглеждаше като излято от бронз.

— Толкова хитро, колкото и очевидно, не мислите ли? Досетих се, че арабите щяха да платят милиарди, за да не излезе радиоенергията на пазара. И така, без да казвам на татко, аз „взех назаем“ една от лампите и си запазих полет до Саудитска Арабия. Но така и не стигнах дотам. По време на прекачването във Франкфурт видях, че лампата не работи. Паникьосан, побързах да се върна в Щатите — където открих, че работи. А оттам, че има ограничение докъде може да се излъчва радиоенергията.

За момент Алиша се запита какъв ли беше радиусът на излъчване, на какви честоти предаваше… но това, което си спомняше от единствения курс по физика, който бе взела, преди да влезе в университета, беше прекалено объркано в главата й.

— Така занесох лампата до мисията на ОПЕК в ООН, но те отказаха да се срещнат с мен. Представяте ли си? Ето че аз им предлагах начин да си спасят задниците, а онези идиоти не искаха да ме изслушат. За щастие намерих друга група, почти толкова богата…

— „Исуид Наар“ — каза Джак.

Томас се изви, сякаш някой го беше шамаросал.

— Кой си ти? — попита той, зяпнал го с празен поглед. — Откъде знаеш това?

— Не спирай да разказваш — каза Джак и посочи към огъня. — И продължавай да хвърляш снимки вътре.

— Добре, добре. Както и да е, „Исуид Наар“ сигурно са разглобили онази лампа и отново са я сглобили стотици пъти, но накрая се убедиха. Свързаха се с татко и му направиха невероятна оферта. Но вместо да е благодарен, той ги отряза, като не спираше да повтаря, че няма да позволи на никого да зарови изобретението му. На масата — милиарди долари, а той — бесен. Не можех да повярвам. Все още не мога.

— Аз мога — каза Алиша. — Не съм говорила с онзи човек, откакто бях на осемнайсет, и все пак не може да ми е по-ясно.

— Ами тогава, драга сестричке — каза Томас ехидно, — би ли била така добра да ме осветлиш със знанието си.

— Полусестра — каза тя. — И не го забравяй. Колкото се отнася до баща ти, той искаше повече от пари — той искаше слава. Искаше да остане в историята като един от най-великите мъже на всички времена, някой, чийто гений е променил света. И дори повече от това, искаше да контролира технологията си. Каква по-голяма мощ от това: да контролираш силата, която захранва света.

— Може и да си права — отвърна Томас. Дали не се усещаше ядно съгласие в гласа му?

— Но веднъж, след като тайната му е излязла наяве, особено след като беше стигнала до хората, които искаха да я затрият, е трябвало да действа бързо. Единственият начин да бъде обявен за притежател на технологията и да получи богатствата от нея е бил да я даде на държава, която не разполага със залежи от петрол, която би се съгласила на почти всичко, за да си спести солените суми за внос на гориво. Мога да се обзаложа, че първо се е сетил за Израел, докато не е разбрал, че Япония има повече пари. А с технология, която не само би намалила зависимостта им от петрол, но и която би им дала нещо по-скъпо, което да продават на останалия свят, японското правителство щеше да отхвърли всяко дело за чужд патент. Роналд Клейтън би бил невъобразимо богат и би гарантирал толкова ценното си място в световната история.

— Само дето изобщо не се е добрал до Япония.

— Не — рече Джак. — Приятелчетата ти от „Исуид Наар“ са се постарали това да не стане.

На Алиша й се стори, че вижда как Томас потрепва. Не знаеше ли за това? Или само го е подозирал.

— Това беше нещастен случай — каза той на Джак.

Джак поклати глава.

— Японците са открили следи от експлозиви по останките от самолета.

— Откъде знаеш това?

— Откъдето знам и за „Исуид Наар“.

Алиша предположи, че Джак не иска Томас да разбира за японския агент. Гледаше как полубрат й смила тази нова информация.

Тогава той сви рамене.

— Е, какво пък. И без това никога не му е пукало за мен.

— Само за него самия — каза Алиша.

— Как може точно ти да казваш това? Виж какво ти е оставил. Преди да замине за Япония, скри всичките си записки и ме отряза от завещанието. Остави всичко на теб, по дяволите! Защо?

— Не мога да ти отговоря. Ще ми се да не беше така.

— Тогава ми кажи какво знаеш — каза Томас и се наведе над пламъците. Сянката на големия му нос играеше нагоре-надолу върху челото му. — Ще те вкарам в сделката с арабите.

— Не си ли мислил да я публикуваш и да направиш света едно по-хубаво място?

Той я погледна, сякаш говореше на някакъв чужд език.

— Повярвай ми, когато имам толкова пари, че да ми отнема цяла година, за да изхарча само дневната лихва — светът ще е по-хубаво място.

— Спомням си една поговорка, че крушата не пада по-далеч от дървото…

— Ще бъдеш богата, Алиша. Винаги си го мразила, винаги си искала да му го върнеш…

— Това не е истина. — Но разбира се, че беше. Имаше времена, когато не беше мислила за нищо друго.

— Кого се опитваш да излъжеш? Единственият човек на света, който мразиш повече от мен, е той. Сега е твоят шанс да сте квит. Ще продадем технологията на арабите… и те ще я потулят. Не е ли сладко? Прибираме парите му, а той не получава никакво признание. Единственото нещо, с което ще бъде известен, ще е, че е бил един от пътниците на JAL 27. Е, не е ли страхотно, Алиша?

Трябваше да признае, че намира нещо привлекателно в схемата на Томас… но мисълта да заговорничи заедно с него…

— Забрави.

Той се изправи, видимо ядосан.

— Както искаш. Но е въпрос само на време, докато намерим предавателя, и тогава ще бъде прекалено късно. Няма да има за какво да преговаряш.

— И на теб ли ти е толкова скучно, колкото и на мен? — попита Джак.

Тя кимна.

— Тогава нека позабързаме малко.

Той грабна един кашон със снимки и ги хвърли в огъня.

Алиша наблюдаваше как стават на пепел. Как изчезват.

— Добре — каза Джак. — Това е за тази кутия. Има ли още?

Томас поклати глава.

— Не.

— По-добре да е така — каза Джак и размаха пръст пред носа му. — Защото, ако разбера, че си скрил нещо…

— Това е всичко. Кълна се.

Алиша подскочи, когато усети, че Джак я хваща под ръка, но го остави да я поведе надалеч от огъня.

— Добре. Тогава приключихме с теб.

— Това ли е всичко? — чу тя да казва Томас, докато се изкачваха нагоре по склона. — Довличате ме дотук, изстисквате цялата тази информация и това е всичко? Какво ще получа аз?

— Можеш да си стоплиш ръцете — каза Джак, без да се обръща.

— Няма значение, че са изгорени — провикна се той. — Можете да изгорите колкото си хартия искате, но пак няма да означава нищо. — Гласът му започна да става писклив. — Чувала ли си за интернет, Алиша? Ние сме там. На множество скрити места. И знаеш ли какво? Ние сме звезди, Алиша. Как ти звучи? Ние сме звезди!

Алиша сложи ръка на устата си, за да не извика.

До себе си чу Джак да казва:

— Извини ме. Мисля, че забравих нещо. Веднага се връщам.

Бореща се с гаденето малко под гърлото й, Алиша продължи да върви, като едва дишаше. Не се обърна, за да види какво беше забравил. Надяваше се да не е нещо определено.