Франсис Пол Уилсън
Завещанието (115)

7.

— Радиоенергия, а?

Алиша наблюдаваше Бейкър от мястото си в ъгъла до шкафа с документите, докато той крачеше нагоре-надолу пред купищата електроника.

Бе поискал да знае за какво служи.

— К’ви са всичките тия боклуци, а? — както го беше казал. И тя му беше разказала.

И защо не? Не й пукаше кой знаеше. Просто искаше да не й обръща внимание и тя да не обръща внимание на труповете на оплискания с кръв под.

Томас си беше отишъл. Беше станало толкова бързо. В един момент стоеше там и говореше, в следващия — беше мъртъв. Опита се да изпита някаква скръб, но не успя. Съчувствие… къде беше съчувствието й към човека, който споделяше половината от гените й, било то и грешната?

Нямаше я. Както и Томас. И какво означаваха въобще гените? Защо трябва да ти пука за едно слабо извинение за човешко същество, само защото делите някаква част генетичен материал?

Но дори Томас заслужаваше повече от това да бъде застрелян като куче.

— Безжично електричество — каза Бейкър, потривайки брадичката си. — Господи, това сигурно струва…

Стон прикова вниманието на Алиша към пода. Арабина, когото Томас бе нарекъл Кемел, помръдваше, свит като ембрион, и стискаше окървавения си корем.

— Моля. — Кемел стенеше, гласът му бе малко по-силен от шепот. — Трябва ми лекар.

Бейкър размаха пистолета си към Алиша и после към Арабина.

— Ти си лекар, нали? Оправи го.

— С какво? Трябва да отиде в болница.

— Прегледай го, дявол те взел!

— Добре.

Алиша пристъпи към Кемел и клекна до него. От този ъгъл можеше да види пистолета на Томас на пода до трупа му. Бейкър не можеше да го види оттам, където беше застанал. Но беше твърде далеч от нея. И все пак беше добре да знае, че е там.

Тя потръпна, когато видя как една от ръцете на Томас се отваря и затваря. Погледна го и видя да отваря очи, вгледан невиждащ за момент, после да ги затваря.

Все още е жив, помисли си тя, но не задълго.

Арабина извика, когато тя се опита да го превърти по гръб, така че й се наложи да го прегледа, както бе легнал на една страна.

Полека — целият й опит с инфекциозни зарази й крещеше да внимава с вероятността да докосне кръв — тя отдръпна ръцете му от раната. Видя дупката в аленото мокро петно в ризата му, видя кръвта да изтича, усети миризмата на фекалии.

През мозъка й минаха възможностите: перфорирани черва, вътрешен кръвоизлив, но здрави аорта и бъбречна артерия, иначе досега щеше да е мъртъв. И нямаше абсолютно нищо, с което да му помогне.

Кемел издаде още един агонизиращ стон.

— В критично състояние е — каза тя.

— И аз можех да ти кажа това — отвърна Бейкър. — И преди съм виждал простреляни в червата. Гаден начин да си отидеш. Какво можеш да направиш за него?

— Тук нищо — каза тя и се изправи. — Нуждае се от спешна хирургическа намеса.

— Ами тогава — каза Бейкър с усмивка на акула и насочи пистолета си към нея. — Предполагам, че това те прави крайно непотребна, не мислиш ли?

Алиша се бореше с паниката. Колко знаеше той? Тя преглътна в търсене на слюнка.

— Не и ако искаш да продадеш технологията на радиоенергията.

— Това пък какво трябва да значи?

— Защото аз съм единствената, която може да я накара да работи.

Тя гледаше присвиващите се очи на Бейкър. Вътрешностите й се въртяха като в ураган. Молеше се това да не проличи.

— Така ли? И защо да ти вярвам?

Колко знаеше този човек? Беше ли чел завещанието? Не… със сигурност не беше. Но като се имаше предвид клаузата за „Грийнпийс“, със сигурност от самото начало му е било казано да не й се случва нищо. Поне се надяваше да е така. Ако грешеше, следващите й думи щяха да й осигурят съдбата на полубрат й.

— Искаш да кажеш, че не са ти наредили да ме докосваш само с кадифени ръкавици?

Видя го как осмисля това и после той сведе дулото на пистолета си.

— Добре — каза той. — Ще разберем какво става, след като приключим с гаджето ти.

— Той не ми е гадже.

— Предполагам. Гледай само как те заряза.

Алиша се замисли върху думите му. Беше се шокирала, когато го видя да бяга, вместо да атакува, но след като обмисли шансовете му да победи трима въоръжени мъже, не можеше да го вини. Само се надяваше, че планира да се върне за нея.

Изведнъж разбра, че няма нужда да се надява. Тя знаеше, че той щеше се върне.

Трябваше да започне да вярва в някого.

Изведнъж чу шум от изстрели някъде от гората.

— Изглежда момчетата ми са открили твоето приятелче — каза Бейкър с онази негова усмивка. — Не би ми се искало да съм на негово място. Дори да ми дават всичките пари, които струва това чудо.

Още изстрели.

— Чуй — каза Бейкър, а усмивката му стана още по-широка. — Прилича на музика.