Франсис Пол Уилсън
Завещанието (17)

2.

Алиша вървеше към Кълъмбъс авеню и се опитваше да си намери такси. Пиковият час бе отминал, до обед имаше малко повече от час и ако в трафика на Горен Уест Сайд се появяваше някаква дупка, то беше именно по това време. Имаше малко обикалящи по магазините хора по улиците, но те се движеха пеша. В момента нямаше много работа за таксиджиите.

Видя едно такси да профучава покрай нея, но беше заето. Тя подскочи, когато гумите му изсвистяха, докато спираше зад една бяла кола по средата на улицата. Шофьорът на жълтата кола натискаше клаксона, докато предната не помръдваше.

Усмихна се — музиката на града…

Но усмивката й изчезна, щом се сети за това, което й беше казал Джак.

Ще трябва да проверя някои неща, преди да взема решение…

Имаше лошото предчувствие, че той вече е взел решението и не е заинтересуван.

По дяволите. Беше се надявала да й помогне.

Трябваше да намери друг подпалвач. Нямаше да стане с проверка в „Жълти страници“. Можеше да получи информация относно някои от източниците на вируси в Центъра, не точно стълбове на обществото, но предпочиташе да бъде Джак. Беше доказал, че си върши работата. А и дори сега да я баламосваше, за да й откаже по-лесно после, тя пак му имаше доверие.

Огледа улиците. Нямаше сив седан. Добре. Когато стигна Кълъмбъс, видя в горния ъгъл да свива такси и да потегля в нейната посока. Вдигна ръка, за да го спре, но после видя надписа „Не работи“.

Стига бе! Искаше набързо да се отбие в болницата и да провери как е Хектор, преди да потъне в мръсотията на Центъра.

Уви палтото по-плътно около себе си, за да се предпази от студа. Може би трябваше да пробва да се обади по телефона и да си извика такси. Отвори ръчната си чанта и почна да преравя съдържанието й. Сякаш половината й живот се намираше вътре. Нямаше много пари, но там бяха стетоскопът й, аптечката, пейджърът, ключовете и някъде под старите сметки и разписки от кредитни карти мобилният й телефон.

Докато тършуваше, хвърли един поглед назад към пътя, по който беше минала — още се оглеждаше за онази проклета сива кола — и видя трима души, скупчени до червена спортна кола на улицата на „При Хулио“, на около 15 метра от нея. Гадна групичка — един бял, целият в обеци, един чернокож и един латиноамериканец — двамата по-тъмнокожи прикриваха другия, който беше вкарал някакво тънко парче метал в прозореца и ръчкаше надолу-нагоре.

Алиша нямаше голяма представа от коли, но знаеше, че на тези типове не им е чиста работата: искаха да откраднат или радиото, или въздушната възглавница, или цялата кола. Огледа се дали някой не идва отнякъде, но тротоарът беше пуст.

Може би щеше да е по-добре да изчака такси по-надолу по улицата. Щеше да се обади на полицията веднага щом се озовеше на сигурно разстояние.

Но докато се обръщаше да тръгва, забеляза Джак да излиза от бара. Запъти се небрежно в нейната посока, но дори да я беше забелязал, не даде признак, че го е направил. Очите му гледаха право в мъжете, които искаха да отворят колата. Алиша забеляза нещо по-различно в походката му, докато се приближаваше към тях… Движенията му бяха като на котка.

Нали няма да се замеси с тези, зачуди се тя. По-умен е от това, надявам се.

Но ето че отиде до двамата пазачи и застана пред тях, бръкнал в джобовете си, поклащайки се на пети — сякаш ги наблюдаваше как сменят гума.

Стори й се, че го чу да казва:

— Хей, пичове, к’во пра’ите?

Любопитството надделя над разума й и тя се приближи по-близо, за да вижда по-добре.

Негърът — късо подстриган и изглежда доста вдигаше тежести — гледаше Джак и не можеше да повярва, че има толкова тъп човек, който да пита точно това.

— Какво ти изглежда, че правим — рече и посочи към белия. — Приятелят ни си забрави ключовете в колата и ние му помагаме, ясно? Т’ва окей ли е?

— Може ли да погледам? — попита Джак.

Стойката му беше изгърбена и вяла, а гласът му висок, приличаше на зубрач.

— Не. Продължавай си по пътя.

— Защо не?

— Защото ми е дошъл цикълът и съм много раздразнителен, а като ми висиш тука, ми пречиш на концентрацията. Затова си чупи белия задник.

— Ама никога преди не съм виждал някой да използва „Слим Джим“^[1] — рече Джак. — Имам предвид, че е наистина удобно, че някой от вас е имал под ръка. Нали се сещаш, за да му помогнете. Не знаех, че се продават легално.

Господи, помисли си Алиша, като видя как тримата крадци застинаха на място. Да не се е побъркал?

— Ей, братле — каза белият, като се изправи и се приближи към Джак. Беше облечен с черно кожено яке, имаше къса руса коса, подстригана почти до кожа, и обеци на двете уши, на горната устна и на дясната вежда. — Да не си няк’во шибано ченге или нещо такова?

— Кой, аз ли? — усмихна се срамежливо Джак. — А, не. Не и аз. Не съм никакво ченге. Но просто така стоят нещата, че това е колата на моя приятел Хулио. А никой от вас, момчета, не е Хулио. Така че защо не си намерите някоя друга кола да крадете.

Сега беше ред на латиноса. Извади рязко шперца от прозореца на колата и го размаха пред лицето на Джак.

— Да не си луд, брато? Това е колата на моя човек и ние му помагаме. Чупи се сега, преди да съм наврял т’ва в гърлото ти и да ти извадя задника през устата.

Всички сметнаха това за много смешно. Докато се смееха и пляскаха с ръце, превити надве, Алиша забеляза как Джак бавно изважда лявата си ръка от джоба.

Не го прави, искаше й се да извика. Трима срещу един. Нямаш никакъв шанс.

Но докато го наблюдаваше, се зачуди дали е така. Усети някакво хищническо излъчване да струи от него, като някакво електричество. Беше толкова спокоен, толкова невзрачен в кабинета й и преди малко в бара, а сега… сега беше друг човек. Сякаш беше изпълнен със сила, с огън, сякаш всекидневното му съществуване беше само низ от събития, които трябваше да понесе, докато не му се предоставеше момент като този.

— И след като той приключи — каза белият, взе шперца в свои ръце и го задържа под носа на Джак, — ще вляза през задния ти вход и ще ти откъсна сливиците.

Напрежението се нагнетяваше във въздуха наоколо, натежаваше. Алиша беше чувала, че хора, преживели удар от мълния, говорят за някакво странно усещане, което буквално кара космите им да настръхнат точно преди да падне гърмът. Тя усещаше същото сега, сякаш молекулите във въздуха се йонизираха и поляризираха в очакване…

— Такива хубави сини очи имаш — рече Джак през новия изблик на смях. — Може ли да си взема едно?

Преди някой да успее да реагира или да отговори, ръката му се стрелна към лицето на белия тип. Движението беше толкова бързо, толкова неочаквано, че дори Алиша не можа да го проследи. Единственото, за което беше сигурна, бе, че в един момент ръката на Джак се вдигна, а в другия белият залиташе назад, крещейки. Изпусна слимджима, хвана се с двете ръце за лицето и бясно се завъртя, като едва не събори черния си приятел.

Алиша ахна и отстъпи, когато за секунда мярна алената течност да се спуска по бузата на момчето, преди да я покрие с ръце.

Боже господи, какво му направи?

— Какво, по дяволите… — започна черният, като гледаше ту към Джак, ту към приятеля си, който беше паднал на колене, стискаше с червени пръсти очите си и викаше ли, викаше.

Латиносът клекна до него, за да го погледне по-отблизо.

— Джоуи! К’во ти направи?

— Окото ми! Мамка му, окото ми!

— Обичам очи — рече Джак с изкривен глас.

Погледът му беше странен и разфокусиран, а Алиша чак сега забеляза, че устата му беше омазана в червено.

— Особено сините. Много са вкусни.

И тогава отвори уста, за да разкрие едно окървавено око между зъбите си.

Стомахът й се обърна. По време на практиката си в спешното отделение беше виждала ужаси, каквито повечето хора не биха могли да си представят, но нищо не можеше да се сравни с това. Беше сигурна, че и тя гледа със същия шокиран поглед, както и двамата тъмнокожи мъже. Искаше да се извърне, но не можеше. Щеше й се да види какво ще стане.

Като дете веднъж беше извадила лошия късмет да бъде в магазин за домашни любимци тъкмо по времето за хранене на змиите. Минаваше точно пред терариума на един смок в момента, в който той поглъщаше една малка жабка. Беше отвратена, особено след като стърчащите крака на жабата още ритаха, но не беше помръднала от мястото си, преди жабката да изчезне напълно.

Така се чувстваше и сега. Но този път разликата беше в това, че жабата ядеше змиите.

Не… не ги ядеше.

Джак изплю окото. Алиша усети как храната в стомаха й се надига, като видя как то се разпльока на стъклото на колата. Кървавата желатинова топка застина на място за миг или два и почна бавно да се стича, като оставяше след себе си блещукаща червена следа. Виковете на Джоуи преминаха в скимтене, докато двете му приятелчета гледаха как безформеното око спира в началото на прозореца.

— Но и кафявите очи също са вкусни — рече Джак с кървава широка усмивка и тръгна към тях.

И двамата отскочиха, а латиноамериканецът за малко да бутне чернокожия на земята в стремежа си да избяга от обсега на лудия пред него.

— Махам се, човече!

— Рик! Ами Джоуи?

— Еби го!

Негърът се опита да го хване, но Рик се изплъзна и тръгна заднешком по тротоара.

— Тоя тип е луд!

Джак направи още една крачка към черния.

— Имаш толкова хубави, големи кафяви очи.

Това свърши работа. Чернокожият се обърна и догони латиноса.

— Аре, Джоуи — каза на падналия си приятел, — ще се скиваме по-късно.

Но изглежда Джоуи не го чуваше. Беше се свил, главата му почти опираше на паважа и бършеше лицето си.

Джак ги гледаше как се отдалечават и удари с юмрук във въздуха.

„Да!“

Докато изплюваше още червено в канала и бършеше устата си с ръкав, Алиша започна да се отдръпва назад. Бавно. Не искаше да привлича вниманието му. В какво се беше забъркала? Радваше се, че не го беше наела да опожари къщата. Не й пукаше, че беше върнал играчките, не искаше да има нищо общо с този маниак.

Но след това Джак се обърна и я видя.

— Видя ли това? — попита с кървавата си усмивка. — Проработи! Като по вода!

После усмивката му изчезна. Може би беше видял изражението на лицето й. Алиша се опитваше да прикрие страха и отвращението си, но дълбоко се съмняваше, че се справяше добре.

— Почакай! Нали не си мислиш, че…

Той тръгна към нея. Тя се обърна, за да избяга, но само след две крачки усети как я хваща за дясната ръка.

— Не, моля те — каза тя, когато той я хвана. — Пусни ме! Пусни ме или ще викам!

— Спри, за да ти обясня. Искам само да погледнеш нещо и те пускам. Окей?

Звучеше толкова разумно, толкова… с всичкия си. Дебилния глас го нямаше. Тя погледна през рамо към него. Онзи празен поглед отпреди малко също беше изчезнал.

Но устата му все още беше омазана в червено.

— Виж — каза и протегна ръката си.

Алиша несигурно погледна надолу.

Очи — две очи — едното кафяво, другото синьо, меки, блестящи, лепкави.

Първоначално искаше да извика, после видя, че няма кръв по тях. Огледа ги по-добре и разбра…

— Изкуствени са.

— Разбира се, че са изкуствени. Можеш да ги купиш от всеки по-идиотски магазин във „Вилидж“.

Алиша погледна зад Джак към Джоуи, който вече беше седнал, но все още прегърбен, покрил окото си с длан.

— Но тогава какво му направи?

Той й показа пластмасова бутилчица, пълна с червена течност, която можеше да се изстисква.

— Само малко го напръсках с това. Това е сценична кръв, смесена с 10% люта чушка. Нали се сещаш — като онази, дето я слагат в спрейовете за самозащита. Пълня очите с чистата кръв, така че като ги захапя, да пуснат червено в устата ми. Пардон. — Той се обърна и изплю още червена течност в канала. — Изглежда истинска и е отвратителна на вкус.

Очите му сияеха.

— Ама наистина ли? И ти също се върза? Лекар? Страхотно! Не мога да ти опиша от колко време чакам възможност да изпробвам този трик.

— За минута си помислих, че ще се сбиеш с тях.

— Един срещу трима? — Той поклати глава. — Това го има само по филмите. Може да ти се размине, ако ги изненадаш и имаш някакво оръжие. Но повечето пъти, като пробваш нещо такова в истинския живот, те префасонират. Не си падам по болката. А това е толкова по-готино.

Отиде до колата и взе обратно изкуственото кърваво око.

— Проработи — каза повече на себе си, отколкото на нея. — Получи се перфектно.

Той е като малко дете, помисли си тя. Момченце, което е измайсторило нещо — дървена количка или прашка — и се въодушевява, след като е открило, че работи.

Видя го как хваща от земята момчето за обецата на веждата му и го издърпва на крака.

— Хайде, Джоуи — каза той и го обърна към Алиша. — Не мисля, че госпожицата ми вярва. Покажи й окото си.

— Вярвам ти — рече му тя.

Но сякаш не я чу.

— Хайде де. Отвори ръце и й покажи двете си хубави сини очи.

Джоуи разтвори червените си клепачи и показа насълзеното си, много раздразнено, но здраво око.

— Добро момче — каза му Джак, след което го обърна и го избута в посоката, в която тръгнаха дружките му. — Отиди да си потърсиш приятелките.

Джак го погледа за миг как залита и после се обърна към нея.

— Ще се чуем.

Помаха й, обърна се и си тръгна.

Алиша впери поглед след него. Надяваше се да се съгласи да й помогне. Той беше човек, когото искаше на своя страна.