Франсис Пол Уилсън
Завещанието (107)

16.

— Джак! — извика Джия, когато той отвори входната врата. — Какво правиш тук?

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Тя беше облечена с къс пеньоар върху нощницата си. Веднага щом вратата се затвори зад него, Джак я обгърна с ръце и я притисна силно до себе си. Тя отвърна на прегръдката и двамата постояха така известно време.

— Имах нужда от това тази вечер, Джия — каза той, поемайки от топлината й. — Наистина имах нужда.

— Какво има? Станало ли е нещо?

— Няколко неща — отвърна той. — Моля те, не ме карай да ти разказвам.

След приятния разговор със сладурския й брат Джак беше завел Алиша до викторианската къща и се беше отправил направо към къщи. Но след няколко спирки в метрото беше размислил. Направи няколко ненужни прекачвания, за да е сигурен, че не го следят, и после отиде пеша до Петдесет и осма, до дома на Джия на площад Сътън. Най-накрая бе напуснала апартамента си и се беше преместила в тази елегантна градска къща, която Вики беше наследила от лелите си.

Прекараното с Алиша време на другия край на града беше много по-изтормозващо, отколкото трудните ситуации, в които беше попадал през годините. Джак беше виждал много от грозните страни на градския живот тук, но само беше чувал за това, през което бе минала Алиша. А през цялото време, докато стоеше там и гледаше как тя реже снимките в машината и говореше със сто километра в час, се беше чудил дали няма да изперка и да си вкара ръцете между ножовете. Но тя беше издържала.

Цялата тази история го бе изтощила обаче.

Да види онези снимки, да бъде в една стая с Томас Клейтън… цялото това нещо бе оставило чувството, сякаш е омърсен. Няколкото удара в лицето на копелето бяха спомогнали да се почувства малко по-добре, но Джак не можеше да си представи денят да свърши, без да види Джия.

Чу тичащи стъпки и едно пискливо гласче.

— Джак-Джак-Джак!

Вики.

— Защо не си в леглото? — попита той, като се отдели от Джия, за да поеме малката, която се метна в ръцете му.

— Днес започна коледната ваканция — каза тя. Прегърна го през врата. — Утре не съм на училище! Не е ли супер?

— Супер яко — рече той, докато я гушкаше.

Не можеше да спре да мисли как Алиша е била на същата възраст, когато баща й… Ако някой дори си помислеше да…

— Джак, стискаш ме — каза Вики.

— Извинявай.

Той отпусна прегръдката си и се вгледа в невинното й лице. Имаше буца в гърлото си. Гласът му звучеше удебелено, докато се бореше с изговарянето на думите.

— Просто ми липсваше, сладурче. И не мога да ти опиша колко се радвам да те видя.

— Гледа „Коледата на Чарли Браун“ за енти път — каза Джия, която го гледаше отблизо.

Все още държейки Вики, Джак прегърна с другата си ръка Джия през раменете и я придърпа до себе си. Небесносините й очи питаха дали всичко е наред.

Джак сви рамене и кимна. Всичко беше наред. Дамите му, двете най-важни същества на този свят, бяха тук с него, където можеше да ги пази и да се грижи за тях. Всичко беше наред.

— Може ли да гледам „Коледата на Чарли Браун“ с вас? — попита той.

Вики плесна с ръце.

— Юпии!

— Пак ли? — рече Джия и въздъхна.

— Ако не друго, сигурно обожаваш музиката.

Те последваха хукналата Вики надолу по коридора, облицован с орехово дърво като библиотеката. Джия все още не беше променила много мястото, освен може би че беше махнала плетените покривки от кадифените кресла. На Джак му отне цели двайсет минути, сгушен между Джия и Вики на претъпканото канапе, преди да се почувства достатъчно чист, за да можеше да заспи.