Франсис Пол Уилсън
Завещанието (79)

10.

Най-накрая, извика наум Алиша, когато тръгнаха надолу по стълбите. Най-накрая си тръгваме от това място.

И не бяха открили нищо.

Тя започна да гаси лампите по пътя им.

— Недей — каза Джак. — Няма смисъл да се опитваме да прикрием факта, че сме били вътре — Томас и арабското му приятелче ще разберат веднага щом видят разбитата стена.

Излязоха през задната врата и Алиша подскочи и изпищя, когато един глас излая:

— Стой на място!

Тя се обърна и видя две огромни фигури, стоящи на ъгъла на сградата. От улицата идваше достатъчно светлина, за да може да види пистолетите в ръцете им. Тогава лъчът от фенера им намери лицето й и едва не я ослепи.

— Горе ръцете — и двамата!

Гардовете от колата?

— Божичко, какъв съм глупак — прошепна Джак, като събра ръцете на главата си. — Проклетият газ е спрял да действа.

— Това е моята къща — заяви Алиша, мижаща срещу светлината.

— Влизайте обратно вътре — каза гласът, клатейки фенера, докато говореше. — И двамата. Насам идват хора, които много искат да си поговорят с вас.

Какво ще правят с нас, запита се, като страхът върза вътрешностите й на възел. Ще ни измъчват? През какво ли ще ни прекарат, преди да повярват, че не сме открили нищо?

— Престанете да стои…

Гласът беше прекъснат от едно фът — не, два такива звука. И тогава лъчът светлина падна от очите й и тя видя двете фигури да се строполяват на земята. Фенерът се претърколи и за миг освети оцъклените, зяпнали очи и кървящия нос на едно от лицата на земята.

Алиша извика и усети, че Джак кляка, придърпвайки я към себе си. Тя видя пистолета в ръката му, насочен към ъгъла на къщата.

— Те… те мъртви ли са? — попита Алиша шепнешком.

— Така изглежда.

Пистолетът му не спря да се движи, целейки се насам-натам.

— Ти ги уби, просто ей така?

Той спря да движи пистолета и го показа пред очите й за миг.

— Да виждаш заглушител? Беше в кобура, когато паднаха тези двамата. Някой друг ги очисти.

— Някой друг? Но това не бяха ли охранителите, които бяха отпред?

— Същите.

— Тогава кой…?

— Проклет да съм, ако знам. Вчера арабското приятелче на брат ти спомена, че се страхува, каквото и да има в тази къща, да не попаднело в „грешните ръце“. Мисля, че това означава, че на сцената има трети играч.

Вибриращ звук я накара да подскочи.

— Какво е това? — попита Алиша и впи пръсти в ръката на Джак.

Звукът се повтори, идваше от едно от телата.

— Звучи като мобилен телефон. Някой се обажда на единия от тях.

Джак изглеждаше така, сякаш искаше да стане и да отиде да намери телефона, за да го вдигне.

— Да се махаме оттук — каза тя.

— Няма алея от другата страна, нали? — попита Джак.

Тя поклати глава — от западната страна къщата беше залепена до съседната.

— Тогава ще трябва да се измъкнем през къщата. По-сигурно е, отколкото да минем по тази алея.

Не можеше да му противоречи. И макар и само веднъж, поне доколкото можеше да си спомни, се почувства добре, когато прекрачи прага на вратата.

Докато го водеше към предната част, чу как Джак се проклина.

— Оставих ги да се събудят! Колко тъпо. Невнимателен идиот! Можеха да убият и двама ни.

Спря, когато стигнаха до входната врата. Той я отключи и бавно и нежно я открехна.

Алиша надзърна над рамото му. Колата на охранителите си седеше до бордюра — двигателят все още беше запален, а вратите затворени. Джак промуши глава и огледа предния двор.

— Изглежда ми чисто — каза той. — Хайде, тръгваме.

Той бутна вратата и насочи Алиша към предното стъпало.

— Давай да вървим и не се спирай. Не тичай, но върви бързо — много бързо — надясно. Ще заобиколим по по-дългия път до колата.

Алиша тръгна точно както й беше казал, но я обзе страх да не чуе още едно фът и да свърши като онези двамата. Едва сдържайки се да не изпищи, тя хукна да бяга.