Франсис Пол Уилсън
Завещанието (89)

20.

— Наистина, Джак — каза Алиша, — искам да си ходя вкъщи.

Или поне да излезе от колата. Чувстваше се смачкана.

Вместо да тръгнат към къщи, Джак беше продължил на изток, карайки към върха на Лонг Айлънд. Беше стигнал до Хамптънс и после сви на север, докато не приближиха старите къщи и изоставените кейове на Саг Харбър. Сега влизаха в паркинга на нещо, наречено мотел „Сърфсайд“. Алиша знаеше, че няма сърф в Саг Харбър — всъщност този зле изглеждащ мотел дори не беше близо до водата.

— Не можем да рискуваме, като тръгнем обратно към града — отвърна Джак. — В момента са извън строя, но не знам с какви резерви разполага Арабина. Може да има наблюдатели някъде по магистралата, които да ни проследят до вкъщи. Така че предлагам да поемем към дома по дългия път.

— Добре, нека. — Тя просто искаше тази вечер да свърши. — Тогава защо спираме тук?

— За да останем за през нощта. — Той вдигна ръка, преди тя да каже нещо. — Имай ми доверие. Тръгваме обратно на сутринта, никой няма да ни открие. Тръгнем ли сега, може да има още проблеми.

Дявол да го вземе, каза си тя наум. Знае точно какво да каже. Последното нещо, което искаше, беше още насилие.

— Добре — рече тя, предавайки се. — Но не можем ли да намерим по-добро място от това?

— Сега не е точно разгарът на сезона. Това място е отворено, табелката „Свободни стаи“ свети и ще бъдем тук само около шест часа. А най-хубавото е, че паркингът не се вижда от пътя. Изчакай тук.

Преди да успее да му противоречи, той излезе от колата и тръгна към офиса.

Алиша затвори очи и се опита да се освободи от мислите си. Всичко това беше един кошмар. Никое от всички неща досега не се е случило. Скоро ще се събуди и ще разбере, че е било просто един неприятен сън.

Тя подскочи при почукването на прозореца: Джак. Държеше ключ и й правеше знак към една редица от врати вляво от колата. Тя слезе със сумтене и го последва. Краката й се влачеха, сякаш бяха от олово.

Джак отвори една врата с табелка „17“ и я задържа за нея. Когато тя влезе, той я последва и затвори след себе си.

Малко по-добре обзаведена от „вилата на Джак“, но също толкова невзрачна. Завесите с цветя се връзваха с чаршафите на двете легла, но не и с килима.

— Кое искаш? — попита Джак.

— Кое какво?

— Кое легло.

— Сигурно се шегуваш — каза тя. — Ще спим в една стая? Виж, нещата може да са напрегнати, но мога да платя за…

— Парите нямат нищо общо. Така е най-сигурно. — Той отново посочи към леглата. — Та кое си избираш?

Алиша посочи по-близкото до банята. Господи, наистина искаше да се изкъпе — желаеше го — но нямаше чисти дрехи, които да облече след това, така че какъв беше смисълът?

— Това.

— Добре — каза той, като седна и започна да пружинира върху другото. — Това е моето. — Той снижи глас. — Но нека се разберем за едно, госпожице: знам, че си луда по мен, но не искам да започнеш да си въобразяваш нещо.

Опитва се да ме успокои, помисли си тя и се усмихна.

— Някак си ще успея да се въздържа.

— Добре — заяви той. — Защото вече съм зает.

Алиша усети, че не се шегуваше за последното. Изгледа Джак за момент, опитвайки се да подреди чувствата си към този човек. Толкова много неща около него я плашеха… Беше ужасяващо, смъртоносно създание — колко души беше убил тази нощ? И въпреки това ето че тя беше тук, делеше мотелска стая с него и не само че му повярва, когато той й каза, че е зает, ами почти завидя на жената, която беше спечелила сърцето му.

Не мога да мисля за това в момента, каза си тя наум и отиде до своето легло. Трябва да поспя, да си почина, да си отдъхна.

Прекалено много неща се бяха случили днес. Връщането в онази къща, старата й стая, стаята на онзи човек, после убийствата в задния двор… това й беше повече от достатъчно. Но след това малката армия, която ги беше проследила, изстрелите, писъците, камионът, който експлодира и освети нощта…

Алиша се чувстваше така, сякаш е обвита в желатинова мъгла, докато се движеше на забавен каданс към леглото, това прекрасно легло.

Прекалено много… прекалено много… пренатоварване на системата… трябва почивка…

Най-накрая стигна леглото. Дръпна завивката и се сгуши под одеялото.

— Лека нощ — каза тя и се зави презглава.

Тишина… и тъмнина… благословена тъмнина.