Франсис Пол Уилсън
Завещанието (98)

7.

— Може и да не изглежда като батерия — каза Ейб, — но определено е такава.

Малкият роувър лежеше наполовина разглобен на тезгяха. Тялото беше свалено, отделението за батериите бе отворено на откритото шаси.

Ейб обичаше да прави нещо конкретно с оръжията, които продаваше. Разглобяваше и наново сглобяваше всичко, което преминаваше през вратата му. Можеше да разчлени един „Глок“ за няколко мига. Джак го беше питал защо и той му беше отговорил нещо от сорта на:

— Не трябва ли да знам всичко за нещото, което продавам?

— Никога преди не съм виждал подобна батерия — рече Джак.

— Е, и? Да не би да си видял всяка една батерия, която е произведена? Виж — намира се, където трябва да са батериите; вързано е към контактите, които захранват мотора. Батерия е. Дори и Парабелум можеше да ти го каже, ако не спеше.

— Добре, добре. — Понякога помощта на Ейб не беше никаква помощ. — Движи се, но само в една посока. Обясни ми това.

— Просто е — каза Ейб и бутна металната антена. — Ето чрез това получава инструкциите си. Някъде, някой или нещо изпраща на механизма за управление нареждането да се насочи в определена посока. Без тази малка жица управлението ще умре, количката няма да може да се движи в никоя посока. Ето, ще ти покажа.

— Няма нужда — рече Джак и се пресегна, за да вземе играчката.

Но Ейб я дръпна, за да не я стигне.

— Не искаш да ти го докажа?

Това, което искаше, беше Ейб да не човърка много-много по играчката.

— Просто не искам да се счупи. Имам чувството, че това малко нещо ще ме отведе до тази тайнствена технология на Клейтън. Но ако навигационният й механизъм се прецака…

— Нищо няма да се прецака. Какво има толкова да се счупи? Това е антена — само някакво парче жица. Ще ми отнеме секунда.

Джак безпомощно наблюдаваше как големият му черен приятел нагласи очилата си за четене и взе едни малки клещи. След малко ровичкане, малко въртене и няколко промърморени псувни беше успял да свали антената.

— Ето — каза той и върна шасито на Джак, — лесна работа. Хайде, пробвай. Сега ще видиш. Насочи го, накъдето искаш. Вече никога няма да ходи само на север.

Джак се опита да го включи.

Нищо.

Продължи да щрака ключето, но нищо не се променяше.

Пак нищо. О, по дяволите.

— Много добре, Ейб. Сега въобще не работи. Ти го счупи.

— Какво? Невъзможно.

— Напротив, счупи го. — Джак пак се опита да го включи. — Виждаш ли?

— Престани да го ръчкаш, а ми го подай.

Джак му го даде и се облегна на плота. Гледаше наранената повърхност и се питаше как бе могъл да допусне това да се случи, чудеше се какво щеше да прави. Тази малка количка беше единствената му следа.

И тогава чу лекото бръмчене на мотора. Погледна нагоре и видя как колелцата на роувъра се въртяха.

— Слава богу. Какво направи?

Ейб гледаше шасито и се мръщеше.

— Просто отново поставих антената, нищо друго.

— Е, каквото и да беше…

Моторът спря, щом той пак я свали. После пак тръгна, като я сложи. Включено… изключено… включено… изключено… заедно със слагането и махането на антената.

— Сигурно правиш някъде късо — рече Джак.

Но Ейб не отвърна. Още повече се смръщи, когато извади своята лупа и се вгледа във входа на приемника.

— Виж тук — рече той и посочи с молив. — Виждаш ли тази малка, фина жичка? Минава от входа за антената до мястото за батерии. И по начина, по който е запоена, можеш да познаеш, че е сложена по-късно, не е произведена така. Добавена е. Преди не бях забелязал, но тази жичка е свързана към батерията, която не прилича на такава.

Той се изправи и пак се заигра с антената, вкарваше я и я изкарваше от контакта й, спираше и пускаше мотора.

Накрая я извади и остави шасито по средата на плота.

— Мисля, че трябва да седна.

Джак погледна Ейб. Имаше нещо в гласа му. И лицето му — беше толкова бледо.

— Ейб, добре ли си?

— Да — отвърна той вяло, втренчен в частта от количката. — Добре съм.

— Е, определено не изглеждаш добре. Виждал съм чаршафи с по-добър цвят.

Ейб не сваляше очи от играчката. Цветът на кожата му не се променяше. Джак се притесняваше за него, но тогава той каза вълшебните думи.

— Защото току-що разбрах какво имаме в ръцете си.

— Страхотно. Ще ми кажеш ли?

— Ами… мисля, че тази малка играчка се задвижва с радиоенергия.

— Това добре ли е?

Най-накрая Ейб го погледна.

— Дали това е добре? Искаш да знаеш дали това е добре? Защо ми задаваш такива ненормални въпроси?

Поне цветът на лицето му се възвръщаше.

— Радиоенергия. Не съм чувал за такова нещо. Извини ме.

Ейб посегна към камиончето и Джак видя как ръката му се спира, сякаш не е сигурен, че иска да я вземе, като че ли беше някакъв свещен предмет. Но накрая я грабна и я вдигна.

— Виждаш ли тази антена? — попита го той, като я държеше в другата си ръка. — Моторчето не може да работи без нея. Няма антена… няма мощност. Но когато вкараш антената ето тук…

Като направи това, моторчето забръмча и задвижи колелцата.

— … и изведнъж имаме мощност. Енергия от въздуха.

От въздуха? Да не би да е получил удар?

— Нещо не разбирам — каза Джак.

— Беше прав за това нещо в отделението за батерии, Джак. Не е батерия. Това е приемно-предавателно устройство. Получава сигналите, които приема антената, и ги преобразува в електрически ток.

Джак усети как в него се заражда чувството на възбуда.

— Добре, но какво приема тази антена?

— Мощност. Който и да е преправил тази играчка, има някъде предавател, който излъчва лъч, вълна, не знам какво — нека просто го наречем енергия, защото е точно това, която може да бъде получена чрез тази антена и да бъде превърната в електричество.

Джак гледаше въртящите се колела и можеше да усети как възбудата се увеличава. Започваше да вижда всъщност колко голямо беше това нещо.

— Но как?

— Ако знаех как може да се направи такова нещо, дали щях да седя тук и да си говоря с теб? Не, нямаше. Щях да седя в палата си в Мартас Винярд^[1], моята Мартас Винярд, защото щях да съм изкупил целия остров. Джак, щях да съм прекалено богат дори да те познавам, да не става въпрос да си говорим. Щях да съм толкова богат, че щеше да изглежда, че в сравнение с мен Бил Гейтс е на социални помощи.

— Добре де, добре. Разбирам намека.

— Наистина ли? — попита Ейб. — Чувал си израза „Край на живота, който познаваме“, нали? Става въпрос точно за това.

Джак кимна.

— Без електрически стълбове. Без кабели. Без…

— Мислиш много на дребно, Джак. Какво ще кажеш да кажем чао на двигателя с вътрешно горене?

— Хей, прав си — каза Джак. — Най-накрая ще можем да дишаме въздуха тук и може би…

Той чу гласа си да заглъхва, когато осъзна истинското значение на думите на Ейб. Сега Джак трябваше да седне.

— Мамка му.

Защото изведнъж всичко се разясни… Или поне по-голямата част.

— Петрол — рече той след малко. Устата му беше напълно пресъхнала. — Петролът няма да струва и цент.

— Не точно — каза Ейб. — Като лубрикант все още ще става. Но като гориво? Пфу!

— Нищо чудно, че Кемел е готов да направи всичко, за да има това в ръцете си.

— Кемел? Това ли е Арабина, за който ми говореше? Да, естествено, че ще бъде готов на всичко. Тази малка играчка олицетворява абсолютния икономически колапс на Средния изток. Да не говорим за Тексас и Американския залив.

— Боже мой — каза Джак. — Икономическият холокост, за който говореше през всичките тези години… най-накрая…

— Това трябваше да стане заради огромната инфлация. Но това не е същото. Не се притеснявай толкова. Рев и скърцане със зъби ще има, огромни финансови катаклизми във всяка индустрия, която поглъща енергия, но не и холокост. Освен ако, разбира се, не си инвестирал всичко в нефтени акции.

— Да. Тогава ще е време да поемеш първата дълга крачка към края на перваза.

— Но ако си инвестирал много пари в държави, които силно зависят от чужд петрол…

— Като Япония — вметна Джак и се сети за Йошио.

— Да, като Япония. Определено Япония. Те общо взето са роби на вносния петрол. Радиоенергията поставя икономиките на Япония и на Средния изток на кантар — едната изпада в небитието, а другата излита в космоса.

Парчетата от пъзела се нареждаха. Джак почти можеше да ги чуе как прищракват.

— Тогава е ясно — каза той. — Нищо чудно, че онзи японски търговски представител е бил толкова въодушевен: Роналд Клейтън е бил на път към Япония, за да му продаде своята технология за радиоенергия. Кемел и приятелчетата му от „Исуид Наар“ са разбрали и са се постарали никога да не пристигне. Ето защо са толкова отчаяни и потайни сега — не искат някой дори да заподозре, че подобно нещо съществува.

Дори шифрованото съобщение за „Грийнпийс“ в завещанието вече имаше смисъл: радиоенергията означаваше, че нямаше да има повече разливи на петрол в океана… ново начало за чистия въздух, за озоновия слой, за цялата природа: технология, която ще промени света…

Ейб прочисти гърлото си.

— Има само едно нещо, което не разбирам — или по-точно едно от многото неща — защо Роналд Клейтън е отивал в Япония с технологията си. Не са му били нужни японците. Никой не му е трябвал. Нямаше да му се налага да ходи при никого. Светът щеше да се струпа пред вратата му за отрицателно време. Не само че щеше да е по-богат и от най-смелите мечти на цар Мидас, но и всички щяха да го боготворят. Нямаше да е Мъжът на годината на „Таймс“, щеше да е Човекът на хилядолетието. Защо му е трябвало да ходи в Япония?

— Нямам никаква представа — отвърна Джак, взе шасито от Ейб и изключи мотора. — Но знам някой, който може да ми каже.