Франсис Пол Уилсън
Завещанието (65)

2.

— Какво правим тук? — попита Алиша, когато Гордън Хафнър ги въвеждаше в конферентна зала, облицована с махагон.

— Провеждаме среща — каза той. Изглеждаше объркан, когато остави папката си върху бляскавата повърхност на овалната махагонова маса. — Не се ли обадихте за това? Да проведем среща?

— Предишния път се срещнахме в офиса ви и затова си помислих…

— Тук е много по-просторно.

Алиша погледна към Шон О’Нийл, който отвърна с почти неуловимо свиване на раменете.

— Нещо не е наред ли?

Да, но Алиша не можеше да му каже какво. Бяха уредили всичко това, за да може Джак да разпознае хората, които подкрепяха Томас. Но ако след разговора с нея те се срещнеха тук, а не в офиса? Джак щеше да подслушва празна стая.

Ако тя настоеше да се срещнат в офиса на Хафнър, щеше ли да изглежда подозрително? И какво щеше да постигне, ако срещата им след това се състоеше тук?

Джак трябваше да научи за тази конферентна зала. И тя можеше да се сети само за един начин това да стане.

— Не е наред? — каза Алиша и остави гласа си да се извиси. — Искате да знаете дали нещо не е наред? Нека ви кажа какво не е наред! — Тя покачи децибелите, започна да вика. — Клиентът ви, моят полубрат Томас Клейтън, е нещото, което не е наред! Имате ли представа какъв плужек представлявате? Имате ли представа какво направи с мен в четвъртък вечерта?

Забеляза как Шон О’Нийл се обръща в нейната посока, бързо й се усмихва и намига.

Но като задълба в детайлите около отвличането, тя забеляза, че не й е нужно да се насилва да говори високо или да се преструва на ядосана. Изведнъж гневът стана истински и гласът й се извиси.

Лицето на Гордън Хафнър леко побледня, а усмивката на Шон О’Нийл изчезна.

Алиша чу собствения си глас… да крещи…