Франсис Пол Уилсън
Завещанието (80)

11.

— По дяволите — каза Бейкър и натисна силно бутона с червената слушалка. — Защо не отговарят, по дяволите?

Метна телефона между себе си и Арабина и се съсредоточи върху шофирането. Мот и Ричардс бяха двама от по-добрите му хора, а бяха изиграни от бияча на онази мадама Клейтън. Първоначално, когато се бяха обадили, бяха гроги, но явно бързо се оправяха. Когато вече затваряха телефона, бяха почти на сто процента и тръгваха към къщата, за да проверят дали онзи тип е още вътре.

Бейкър се надяваше да го бяха хванали и сега да са прекалено заети с пренареждането на лицето му, за да вдигнат.

Ако е същият от вана, каза си той наум, оставете малко и за мен.

Бъбрекът още го болеше от онзи бой.

Но Бейкър започваше да става неспокоен. След три обаждания поне единият от тях трябваше да вдигне проклетия телефон.

Ако тази операция се провалеше, щеше да изгори неговият задник. Щяха да обвинят него и това означаваше да се прости с тлъстия бонус и с редовните поръчки в Саудитска Арабия. А нямаше да е по негова вина, по дяволите!

Неспокойството му растеше, когато свърна по Трийсет и осма и натисна газта нагоре по улицата към къщата. Нещо не беше наред. Усещаше го.

— Виж — каза Мухаллал и посочи през прозореца. — Това е Алиша Клейтън.

Бейкър сви очи и се вгледа във фигурата, която слизаше по стълбите пред къщата и тичаше към тротоара. Определено приличаше на нея. И после видя мъжа, който я следваше…

— Това е той! — извика. — Това е кучият син от миналата седмица — този, за когото ти говорих!

Гневът избухна в мозъка на Бейкър. Той натисна педала до пода, моторът изръмжа и колата се втурна напред.

— Не! — извика Мухаллал. Той хвана наемника за ръката. — Не! Спри колата! Не желая да разбират, че сме тук!

— Няма начин! Дължа на това копе…

— Спри веднага или си уволнен!

Бейкър разбра от тона на Арабина, че го казва сериозно. Мамка му. Той отпусна газта и изгледа как двете фигури се отдалечават бързо по тротоара.

— Но те са били в къщата — каза той толкова ядосан, че чак ръцете му се опитваха да огънат волана. — Сигурно са откраднали нещо! Не си ли го искаш обратно?

Бейкър и пукната пара не даваше за това, което можеха да са взели. Всичко, което искаше, беше да хване този нещастен…

— Ако са откраднали нещо — каза Мухаллал, — да, тогава го искам върнато. И ще го получа. Но ако са си тръгнали с информация — информация, която не притежавам — тогава я искам още повече.

— Не разбирам.

Искаше му се да разбере за какво говори той.

Мухаллал посочи през предното стъкло към улицата напред.

— Проследи ги. Но не им позволявай да те забележат. Ако остави жената у тях, ще го проследим къде живее и ще разберем какво знае. Ако отидат някъде другаде, трябва да разберем къде точно. Не можем да ги оставим да се измъкнат.

— Не се безпокой — рече Бейкър, забавяйки хода на колата. — Където отидат те, там сме и ние.

— Толкова ли си сигурен?

— Да. Абсолютно сигурен — не можа да сдържи усмивката си. — Нали се сещаш, когато я взехме да я повозим малко миналата седмица — „идиотската изцепка“, която хич не ти хареса. Не беше абсолютно безполезна. Тогава не ти казах, но поставих малък предавател в чантата, която тя винаги носи. Няма място, където да отиде и да не я открием.

Арабина не обели и дума.

Какъв е проблемът, помисли си Бейкър. Камила ли ти откъсна езика?

Той вдигна мобилния.

— На кого се обаждаш? — попита Мухаллал.

— На момчетата, които трябваше да ги държат извън къщата.

Все още нямаше отговор. Той затвори след шестия свободен сигнал.

Ако Мот и Ричарде бяха заети с нечие префасониране, то то бе на грешния човек — този, когото трябваше да са хванали, сега вървеше нагоре по улицата.

Това можеше да е лошо. Много лошо.

Бейкър набра номера на Кени. Можеше да се нуждае от помощ за това. Ахаб Арабина със сигурност нямаше да помогне.

Но кого още да повика от екипа? Мамка му, да викне всички. Нека всички да бъдат замесени. Щеше да им каже да вземат техниката за проследяване и да дойдат въоръжени за лов.

Тази вечер щеше да има голямо ритане на задници.