Франсис Пол Уилсън
Завещанието (67)

4.

Кемел затвори телефона на скептичния Гордън Хафнър, който все още изпитваше трудности с възприемането на факта, че неговият клиент възнамерява да плати на Алиша Клейтън десет милиона долара за къщата на баща й.

Но това беше самата истина. Кемел беше затаил дъх, когато се беше свързал с Кхалид Назер, но от „Исуид Наар“ се бяха съгласили на цената.

Кемел би трябвало да е в приповдигнато настроение — толкова близо до успеха, толкова близо до възможността да се върне в Рияд и при сина си — но едно подозрение развали настроението му.

Някой беше подслушал разговора му с Томас Клейтън.

О, да, бяха казали на охраната, обадиха се в полицията, бяха изпратили работници да проверят вентилационната система, но никой не им беше повярвал. Дори след като решетката беше свалена и той им бе посочил изтритата прах вътре, те пак свиха рамене и му казаха, че може да е влязло някакво животно. Никой нямаше да повярва, че тук, в Манхатън, при толкова много електронни уреди за подслушване на свободен достъп за всички, някой би се заврял във вентилационната тръба, за да подслушва нечий разговор.

Кемел въздъхна. Може би бяха прави. Наистина изглеждаше невероятно.

Но не можеше да се отърси от чувството, че някой ги е слушал. Когато беше опрял лице до решетката, мъчейки се да види през дупките, сякаш беше усетил в тъмнината нечие присъствие от другата страна, гледаше го, наблюдаваше го.

Опита се да си спомни за какво бяха си говорили с Томас Клейтън в онази стая, повтаряйки разговора им дума по дума.

Нищо, беше сигурен. Почти сигурен.

Нещото, което някой, който подслушва, е можел да разбере, е, че къщата струва повече от десет милиона долара за купувачите. Ако изведнъж Алиша Клейтън покачеше сумата, искана от нея, подозренията му щяха да се оправдаят.

А ако ли не… ако сделката минеше по план, тогава нямаше да му пука, дори и цяла армия да го беше подслушвала.