Франсис Пол Уилсън
Завещанието (94)

3.

Талкът от ръкавиците на Алиша остави бели петна върху последната рентгенова снимка на гръдния кош на Хектор. Не й трябваше специалното осветено табло, за да види колко зле беше положението. Белите му дробове бяха почти изцяло тъмни. Само малки светли късчета от неинфектирани тъкани оставаха тук-там, а и те прогресивно се смаляваха с всяка следваща снимка. Скоро дори машината нямаше да може да вкарва въздух в кръвните му клетки. Тя се обърна и погледна момченцето в кома, което сякаш се беше смалило, откакто за последно го беше видяла вчера сутринта. Съвсем гол, с разперени на леглото ръце, Хектор сякаш беше повече пластмасови тръби, отколкото плът — две интравенозни линии, една в ръката и една в крака, тръба от обдишвателя в устата му, катетър, който минаваше през пениса му към пикочния мехур, централен венозен катетър, минаващ под ключицата му, жици от сърдечния монитор, залепени за кадифената му гръд. Кожата му беше на петна, със син оттенък. Соренсън бършеше гурелчетата от очите му.

Изключвайки от съзнанието си музиката на спешното отделение, изпълнена със съскания и бипкания, тя погледна резултатите от последните му изследвания и не повярва на очите си. Наситеността с кислород спадаше, броят на белите му кръвни телца тази сутрин беше 900, а кръвното му налягане — невероятно ниско.

Изплъзва ни се, помисли си тя. И няма и едно проклето нещо…

Промяна в бипканията на сърдечния монитор на Хектор прикова вниманието й. Тя провери екрана и видя неравната синусова вълна на вентрикуларната фибрилация. Точно от това се беше опасявала.

Соренсън погледна нагоре, очите й изглеждаха огромни над хирургическата й маска.

— О, мамка му.

Тя протегна облечената с ръкавица ръка към кодовия бутон.

— Чакай — каза Алиша.

— Но той е във вентрикуларна фибрилация.

— Знам. Но също така е и в имунологичен колапс. Нищо не му е останало. Не можем да го спасим. Гъбичната инфекция е в мозъка му, в костния мозък, запушва капилярите му. Можем да счупим още няколко ребра, като натискаме гръдния му кош, да го подложим на още няколко унижения и за какво? Само за да докажем, че можем да забавим неизбежното с още няколко часа? Нека горкото момче си отиде.

— Сигурна ли сте?

Беше ли сигурна? Беше изпробвала всичко, което знаеше. Всички подспециалисти, които беше повикала, бяха атакували инфекцията на Хектор с всяко оръжие, което имаха на разположение. Нищо не беше подействало.

Изглежда за нищо друго не беше сигурна в своя живот, но имаше едно нещо, зад което стоеше на сто процента: без значение какво ще направят, Хектор нямаше да преживее тази сутрин.

— Да, Соренсън, сигурна съм.

Отстъпвайки встрани от всичките си емоции, Алиша наблюдаваше как вълните на монитора се забавят, после стигат до състояние на изолирани, агонизиращи тупкания, после правата линия.

Соренсън я погледна. Когато Алиша кимна, сестрата провери часовника си и записа часа на смъртта на Хектор Лопез, четиригодишен. Докато тя сваляше всички тръби от малкото телце, Алиша скъса хирургическата си маска и се обърна на другата страна.

Измъчена от цялата тази безпомощност, тя се облегна на перваза и погледна улицата долу. Веселата светлина на слънцето изглеждаше като оскърбление. Тя усети по бузите й да се стичат сълзи. Не можеше да се сети за друг момент, в който да се е чувствала по-немощна, от този.

За какво ме бива въобще, каза си тя наум. Кого се опитвам да излъжа? За нищо не ставам. Най-добре да се откажа сега и да приключа с този цирк.

Когато се усети, че наблюдава колите отдолу и се пита какво ли би било усещането да се хвърли към тях, тя се отдръпна от прозореца.

Не още, каза си. Някой друг път може би, но не и днес.