Франсис Пол Уилсън
Завещанието (13)

2.

— О, не — каза Алиша, като сви зад ъгъла и видя полицейските коли пред входа на Центъра. — Сега пък какво?

В едната си ръка държеше поничката и кафето от бюфета, а дебелия брой на неделния „Таймс“ в другата. По принцип прекарваше останалата част от неделната сутрин в Центъра. Пак имаше деца, които идваха за процедурите си, но не беше така натоварено, както през останалите дни от седмицата — със сигурност нямаше и толкова много телефонни обаждания — затова използваше неделята, за да навакса с картоните си.

Освен това беше решила днес да се опита да обмисли следващия си ход в сагата със завещанието и къщата, която, изглежда й принадлежеше, но никой не искаше да я допусне до нея.

Но сега…

Точно пред вратата едва не се сблъска с двама полицаи — единия бял, другия чернокож, които говореха с Реймънд. Реймънд. Беше отдаден на работата си, но рядко, ако не никога се появяваше в неделя.

— О, Алиша — извика той. — Ето те и теб. Не е ли чудесно?

— Кое по-точно?

— Никой ли не ти е съобщил? Играчките! Играчките са тук!

Изведнъж й се прииска да заплаче. Тя се извърна към представителите на властите. Реймънд ги представи. Тя искаше да ги прегърне.

— Намерихте ги? Вече? Това… това е прекрасно!

По-добре от прекрасно — фантастично беше думата.

— Предполагам, може да се каже, че сме ги намерили — каза черното ченге, като почеса суперподкъсената си коса. На табелката с името му пишеше ПОМУС. — Ако отварянето на камион, паркиран пред входа ти, може да се нарече „намиране“.

— Чакайте малко. Върнете назад. За какъв камион става въпрос?

— Товарен — рече Реймънд. — Пълен с играчките. От полицията смятат, че е същият, с който са били изнесени. Някой го е докарал и го е паркирал на тротоара, след което го е оставил така.

— Някаква идея кой може да е бил? — попита тя, въпреки че имаше много добра представа за отговора.

Бялото ченге — ШВАРЦ — се ухили до уши.

— Според типа, завързан за бронята, това е бил самият Дядо Коледа.

— Типът, завързан за какво?

Те започнаха да обясняват за мъжа, когото са намерили завързан за камиона, пълен с играчки. Някой „му беше съдрал задника от бой“, както се изрази полицай Помус, и беше залепил еленски рога на главата му. Пребитият си беше признал за кражбата и се кълнеше, че нападателят му е бил Дядо Коледа — дори си признал, че е стрелял по него, улучил го в сърцето, но не го убил.

— Но, разбира се, не можеш да убиеш Дядо Коледа — каза Шварц ухилено.

— Определено изглежда като наркоман и вероятно е с психично увреждане — допълни Помус. — Сега е на летището в Белвю, под наблюдение.

— Летище?

— Сещате се — лудницата. Рано или късно ще измъкнем цялата история от него.

— И ще го подведете под отговорност, надявам се.

— О, да. Със сигурност. Но някой е направил нещо много по-лошо от това да го опандизим — усмихна се широко. — Много по-лошо.

— Да — рече полицай Шварц. — Някой го беше обработил наистина добре, преди да ни го остави. Сякаш изглеждаше доволен, че го арестуваме.

След като полицаите си тръгнаха, Алиша и Реймънд отидоха до склада да проверят подаръците. Освен по някоя смачкана кутия или огънат ръб на опаковка те бяха в състоянието отпреди кражбата. Каза на Реймънд да намери ключар — не й пукаше, че е неделя — и да обезопаси вратата, дори това да значеше да й сложи напреки талпа.

После отиде до кабинета си и се зае да отпива от кафето, което беше почти изстинало, и се замисли за онзи толкова обикновено изглеждащ мъж на име Джак — „Просто Джак“ Нидермайер.

В петък следобед беше казал, че ще види какво може да направи. Трийсет и шест часа по-късно подаръците бяха върнати и крадецът задържан.

Човек, който може да свърши това, можеше и да успее да помогне и на нея с другия й проблем.

Алиша потърси един телефонен номер в компютъра си и се зае да го набира.