Франсис Пол Уилсън
Завещанието (8)

6.

Сам Бейкър беше седял в колата, на свой ред да наблюдава, вече цял час изпитваше паметта си и оглеждаше косата си в огледалото за обратно виждане.

Мразеше да гледа в това огледало. Хората си мислеха, че е някакъв педал или нещо такова — така, както се оправяше и издокарваше. Но, дявол да го вземе, някога гъстата му вълниста пясъчноруса коса ставаше все по-рядка и сива с всеки изминал ден. Беше само на четиридесет и шест, но вече можеше да види скалпа си. Ако това продължеше, щеше да оплешивее, преди да е навършил петдесет.

Вдигна поглед и видя, че някой гледа в неговата посока от входа на СПИН центъра. Вгледа се по-отблизо и едва устоя на желанието си да залегне, когато разпозна оная мацка Клейтън. Нямаше страшно. Можеше да види колата, но не и кой е в нея.

Това поне потвърждаваше, че тя все още е там.

Не че му пукаше къде ходи тази луда женка. Но на дюнерджията, който му плащаше, му дремеше, а това имаше значение. Той…

Мобилният му телефон иззвъня. Бейкър го вдигна и натисна бутона със зелената слушалка.

— Да?

— Аз съм.

Мамка му. Мислеше, че е някой от неговите хора. Но беше самият Ахаб Арабина^[1]: Кемел Мухаллал.

— Да, господине.

— Искам да запитам за състоянието на обекта, за който имаме общ интерес.

— Я пак?

— Жената. Къде е?

— Още е там, където бачка.

Бейкър не искаше да бъде по-конкретен в обясненията си от това. Не и по мобилния телефон.

— Все още не е потърсила нов адвокат?

— Не е.

— Ако го направи, не искам повторение на случилото се с последния.

— Добре — каза Бейкър. — Вече минахме през това. И ви казах. Всичко ще е наред. Имайте ми доверие.

Беше затънал до шията в лайна след тази сутрин. Боже, мислеше си, че ще го потупат по гърба и ще го похвалят, задето очисти адвоката, но не. Вместо това дюнерджията Кемел се ядоса. Ама направо побесня. Каза, че щяло да привлече внимание върху делото, и искаше да разбере защо Бейкър беше действал без разрешение.

Хей, а защо не? — беше си помислил. Когато наемаш бивш специалист по експлозивите от спецслужбите, получаваш тип, който действа по свое усмотрение. Вече ме беше накарал да сложа една бомба — и то голяма — тъй че, когато ми казваш, че този нещастник Вайнщайн създава прекалено много проблеми, аз почвам да си мисля, че имаш проблем, който се нуждае от разрешаване. Затова го разреших. За постоянно, като другия. Това беше начинът, по който го правехме, когато бях в ГСО^[2] в Нам^[3]. Това е начинът, по който съм решавал всички проблеми, откакто почнах да действам частно. Без оплаквания до момента.

Няма място за притеснения. Коката, която сложих в колата, ще накара всички да гледат в грешна посока.

Но Кемел пак си оставаше бесен. Това не беше добре. Имаше дълбоки джобове и Сам Бейкър искаше да му е приятелче. Всъщност искаше да се закачи за Арабина и да го откара обратно в Саудитска Арабия. Защото, дявол го взел, тези саудитци се нуждаеха от всичките Сам Бейкъровци, които можеха да си купят.

Сам сметна, че ще бъдат квит с Кемел, ако Клейтън не си потърси друг адвокат и се откаже от тази къща, от която всички толкова се интересуваха. Тогава можеше да отиде при него и да му каже — Виждаш ли? Когато адвокатът й се взриви пред очите й, тя се изплаши и избяга. Тря’а ми вярваш бе, човек. Знам какво правя.

— Имам ти доверие само когато си упълномощен да направиш нещо. Наблюдавай я и не прави нищо друго.

— Ай-ай, Капитане. Десет-четири, Роджър Уилко, край.

Натисна бутона с червената слушалка. Нещастник.

Бейкър скърцаше със зъби. Изведнъж реши, че е добре да провери краткотрайната си памет. Да види дали разговорът му с този дюнерджия не го е прецакал. Затвори очи и каза на глас телефона от табелата на магазина за хранителни стоки от другата страна на улицата. Видя, че го е казал вярно.

Добре. Точен, както обикновено. Щеше да мине много време, преди да свърши като майка си.

Хвърли един поглед на входа на Центъра и видя Клейтън да се връща обратно вътре.

Ако Мухаллал му кажеше за какво точно става въпрос, можеше да си свърши много по-добре работата. Знаеше, че има две страни: от едната Алиша Клейтън и брат й, Томас Клейтън — един наистина ужасен човек — от другата. И завещанието на баща им между тях. Как в картината се беше намърдал и Кемел Мухаллал, Бейкър нямаше представа. Но ставаше въпрос за къщата. Братът я искаше и Кемел беше склонен да даде купища пари това да стане.

Бяха го наели да помогне. Искаха къщата да се охранява. Никой да не влиза без разрешението на Арабина или на Томас. Искаха да държат изкъсо и сестрата, но в никакъв случай — и това беше повтаряно толкова пъти, че най-накрая му се гадеше да го чува — да не бъде наранявана или дори да се допусне да бъде наранена от някой друг.

Което беше трудно за осмисляне. Ако жената беше мъртва, нямаше ли къщата да остане за брата?

Но дюнерджията и Томас Клейтън премълчаваха причината. Бейкър беше стигнал до заключението, че търсят нещо, което се намира в къщата. И каквото и да беше то, беше много ценно, защото го искаха наистина, ама наистина много. А какво беше това, той и идея си нямаше. Още една от техните тайни.

За момента нямаше проблем с това. За него бе предвидено огромно възнаграждение, щом веднъж къщата попаднеше в ръцете на Арабина. Щеше да му се наложи да го раздели с екипа, който беше наел, но въпреки това щеше да остане предостатъчно, за да разреши сегашните си финансови проблеми и дори да прибави нещичко към нещастно тънкия си пенсионен фонд под дюшека.

Но преди всичко да свърши, Бейкър щеше да разбули всичките им тайни. Можеха да бъдат сигурни.