Франсис Пол Уилсън
Завещанието (10)

8.

Вместо да се отправи към главния вход, след като напусна кабинета на лекарката, Джак сви вляво и се върна към отделението с пеленачетата. Той се притаи в леката сянка на вратите срещу голямата плексигласова преграда и се загледа.

Джия седеше полуобърната към него, но цялото й внимание беше насочено към кълбото от одеяла в ръцете й. Тя залюляваше, усмихваше се, правеше муцунка на тази топчица, сякаш това беше най-прекрасното дете в целия свят. Нечие чуждо бебе, но ако човек я видеше, никога не би предположил. В очите й бляскаше светлина, която Джак не беше виждал преди. А изражението й… Блажено беше единствената дума, с която можеше да го определи. И тогава Вики скочи в картинката: осемгодишно мъниче; тъмнокафявите й къдрици подскачаха, докато бързаше с едно шише с храна. Джак се усмихна. Не успяваше да се сдържи всеки път когато я видеше. Тя беше кукла, а тоя я обичаше като собствена дъщеря.

Никога не беше срещал баща й и от това, което беше слушал за покойния, не чак толкова добър Ричард Вестфален, беше доволен, че е така. Джак можеше да потвърди, че британското копеле е мъртво — знаеше къде, кога и как беше намерил смъртта си — но трупът никога нямаше да бъде намерен. Така че щяха да минат години, преди да бъде официално обявен за мъртъв. Джия си беше върнала моминското име след развода, но Вики си оставаше Вестфален, последната от семейството.

Той изглежда не й липсваше. Въобще имаше ли защо? Едва го познаваше, докато беше още жив, а сега Джак беше повече от заел неговото място. Или поне се надяваше да е така.

Остана да погледа още няколко минути — не можеше да отдели поглед от двете му най-скъпи човешки същества на тази планета. Страшно много се притесняваше, че те стоят в една стая с ХИВ позитивни бебета.

Да, да. Знаеше всички факти за това, че са в безопасност и всичко останало. И това беше съвсем наред, ако се отнасяше за други хора. Но това бяха Джия и Вики. А заплахата беше вирус — нещо, което не можеш да видиш, а и не какъв да е вирус. Беше ХИВ.

Винаги го е плашел. Не смяташе да се занимава да разкрива и да търси конспирации, но ХИВ беше така ефикасен. Инфекция, която напада самите оръжия, с които тялото се бори срещу други инфекции… Сама по себе си концепцията просто носеше усещането за нещо изобретено около себе си.

Той имаше чувството, че може да предпази тях двете от почти всичко. Но не и от вируса на СПИН. А те се излагаха точно на него.

Ако някоя от тях се заразеше, не знаеше какво ще прави тогава.

ХИВ беше нещо, което не можеше да поправи. Джак се отдръпна и си тръгна по същия път, по който беше дошъл.

Видя едрата Гладис, която водеше една редица от деца в предучилищна възраст. Тя се усмихна и кимна, докато се разминаваха. Огромна мама гъска с малките си. Той забеляза Хектор към края на редицата.

— Хей — каза, като сочеше. — Кое е това момче със супер прическата?

Джак очакваше още едно предложение „пипни супеу пуическата ми“ или поне усмивка. Но очите на детето бяха тъжни, когато вдигна поглед. След това загуби равновесие, облегна се на стената и падна на колене. Преди Джак да успее да реагира, малкият повърна.

— Опа! — извика Джак. — Тук имаме проблем!

Гладис пристигна за секунди.

— Отдръпнете се! — нареди на Джак, докато слагаше латексовите ръкавици, които изникнаха сякаш от нищото.

Тя вдигна някакъв телефон в коридора, каза няколко думи в слушалката и после коленичи до Хектор. Джак не чу какво пита, но видя как момчето поклати глава.

След това се появи Реймънд — той също беше с латексови ръкавици. Вдигна на ръце момчето и го отнесе надолу по коридора. След като Гладис отведе останалите деца до стаята им за игри, пристигна чистач и започна да търка изцапаното с препарат, който смърдеше на антисептик.

Джак си продължи по пътя. Беше застинал наблюдател, без да знае какво да прави. Тук служителите си имаха свои собствени правила и протокол, от които той нямаше никаква представа. Почувства се като чужденец в страна, в която не знае езика или обичаите.

Усили ход. Хектор се смееше и подскачаше преди не повече от час, а преди малко приличаше на плюшена играчка с изваден пълнеж.

Щастливите звуци на децата в занималните го атакуваха. Усещаше всеки вик като куршум, всеки смях като удар с нож. Смъртта се беше надвесила над всяко едно дете, опасността от смъртоносна зараза се криеше зад всеки ъгъл. Но те нямаха представа за това. И по-добре. Бяха деца и трябваше да бъдат щастливи, докато могат.

Особено крек бебетата. Още от раждането им животът им бе изпълнен с болка, докато някакъв вирус разяждаше имунната им система.

А сега някой беше откраднал подаръците им.

Джак усети как мускулите на челюстта му се вкаменяват. Не се тревожете, деца… Чичо Джак може да не знае какво да прави, когато ви е лошо, но не е толкова безполезен, колкото ви изглеждаше преди малко. Ще ви върне играчките. А през това време има намерение да проведе един наистина откровен разговор с парцала, който ги беше взел.

Понякога животът беше наистина гаден.

Но не трябваше да е така през цялото време. Понякога нещата можеха да бъдат оправени.