Франсис Пол Уилсън
Завещанието (16)

1.

Алиша стоеше пред бара, изпълнена с несигурност, мижеше срещу бляскавото сутрешно слънце и гледаше през издрасканата витрина на заведението, за да види какво имаше вътре.

Това ли беше мястото? Джак й беше казал името — „При Хулио“ — това пишеше и на табелата над вратата, но изглеждаше толкова западнало… Очакваше някоя модерна кръчма в Горен Уест Сайд, но мръсно изглеждащите мъже, които минаваха през вратата, определено не бяха юпита. Алиша искаше той да мине през офиса й, както при предишната им среща, но й беше казал, че този път трябва да дойде в неговия офис. Окей. Няма проблеми. Но чий кабинет се помещава в кръчма на работническата класа?

И не можеше ли собственикът да почиства стъклата, поне от време на време? Бяха толкова зацапани, че едва се виждаше през тях. Малкото, което видя от интериора, въобще не беше приветливо.

Виждаше предимно растения, но всичките бяха мъртви. По-зле от мъртви. Много повече от мъртви. Малкото листа, които още се крепяха за стеблата, бяха кафяви, спаружени и покрити с дебел слой прах. Какво беше това място — представата на мамчето за папратов бар? Всичко отвъд изсъхналите цветя беше тъмно като открития космос. Дори звезди не просветваха.

Но това беше даденият й адрес и мястото наистина се казваше „При Хулио“…

Алиша направи крачка назад и огледа улицата. Беше дошла с такси, така че не можеше да бъде сигурна дали онази сива кола я е проследила дотук. В момента не я виждаше. Може би само си въобразяваше.

Може би не трябваше дори да се занимава с този Джак. Не желаеше наново да обяснява цялата ситуация, като внимава да разкрива само детайлите, които можеше, и да премълчава онези, които не можеше. И да се изправи срещу въпросите… неизбежните въпроси.

Понеже за някого, който нямаше представа за това, което тя знаеше, действията й изглеждаха абсолютно нерационални. Томас беше единственото друго живо човешко същество, което знаеше подробностите, и дори той я смяташе за побъркана.

Не можеше да дава отговори. Затова трябваше да се примирява с факта, че хората я мислят за луда.

Искаше ли да прибави Просто Джак към този списък?

Всъщност не. Но в момента нямаше друго място, където да отиде, а той й изглеждаше от типа хора, които влизат право в сърцето на проблема. Беше се добрала до медицинския доклад за крадеца на играчките. Ченгетата не бяха преувеличили. Беше обработен много добре… множество фрактури, безброй контузии. Което й подсказваше, че Просто Джак не се придържаше към правния кодекс на силите на реда.

И след като видя какво се случи с Лео Вайнщайн, може би тя имаше нужда точно от това.

Но вероятността той да свърши като бедния адвокат я караше да се двоуми.

Беше търсила други възможности, но този човек изглеждаше най-добрата. Беше й писнало от смърт и от всичко, свързано с това завещание и къщата, и вчера й просветна какъв е най-добрият изход от цялата бъркотия. Но то не беше нещо, с което един адвокат можеше да се справи. Беше сигурна, че бе по силите на Джак.

Но имаше ли куража да го попита?

Поемайки си дълбоко въздух, Алиша успокои нервите си, дръпна вратата и влезе вътре.

Докато очите й се приспособяваха към светлината, чу как бръмченето от разговорите отслабва и напълно изчезва… Точно като растенията на витрината.

Тя успя бавно да фокусира стаята. Първо екрана на телевизора, по който вървеше нещо като спортния канал ESPN или някой от клоновете му, после неоновите реклами на бира — само Bud, Rolling Rock и Miller — тук нямаше Bass Ale или Zima — те светеха зад бара и се отразяваха в бутилките, наредени като желания върху полиците с огледала. Имаше табела над бара — тъмни букви върху светло дърво… БЕЗПЛАТНА БИРА — ОТ УТРЕ…

И след това — посетителите — половин дузина, облегнати на бара, с бири и халби пред тях, до един обърнати към нея, зяпнали.

Какво беше това място? Гей бар? Никога ли преди не са виждали жена тук?

— Идвате при Джак, нали?

Алиша сведе поглед към ниския, едър и мускулест тип от испански произход, който се беше материализирал от нищото пред нея. Беше с мустаци, които изглеждаха като начертани с молив, и с черна, вълниста, зализана назад коса. Гласът му беше нисък, а тъмните му очи светли и живи.

— Мм, да. Беше ми казал, че ще бъде…

— Отзад е. Аз съм Хулио. Елате с мен.

Вече спокойна, тя последва наперения Хулио зад бара и в сенките оттатък. Разговорите почнаха да се съживяват, щом тя тръгна. Едва като се озова при задните маси, тя успя да различи една фигура, седяща с гръб към далечната стена. Сянката се изправи и тя разпозна Джак.

Той протегна ръка.

— Радвам се отново да ви видя, докторе.

Гърлото на Алиша се стегна при мисълта за склада, пълен отново с играчки. Тя я пое с двете си ръце и я задържа.

— Не знам как да ви се отблагодаря. Как дори да започна да ви се отблагодарявам за върнатите подаръци.

— Няма нищо. Бях нает да свърша една работа и го направих.

Някак си Алиша се усъмни в тези думи. Независимо от спокойния му тон беше видяла очите му в петък, знаеше какво е сторил на крадеца. Човек, който „просто е нает да свърши една работа“, до такива крайности ли стигаше?

Предложи й кафе, което тя отказа. Хулио напълни бялата, очукана чаша на Джак и се оттегли.

— Всичко ли си беше на място? — попита и отпи.

Тя отново забеляза дългите нокти на палците му. Може би по-късно щеше да го попита защо не ги подрязва като останалите.

— Доколкото можем да преценим, да. Служителите са във възторг. Казват, че се е случило коледно чудо. Същото пишат и вестниците.

— Четох. Това е добре. Значи можем да приемем случая за приключен. Между другото как е малкият пичага с новата прическа? Този, на когото му прилоша, докато бях при вас.

— Хектор? — попита тя, учудена, че си спомня за него. — Не е много добре.

— О, не. Няма да ми кажете нещо ужасно, нали?

Грижа го е, помисли си зачудена. Искрено е загрижен.

— Последните рентгенови снимки показват пневмония.

Белодробните инфилтрати бяха образували типичен пневмоцистичен модел и изследването с оцветяването по метода на Грам потвърди, че това е причината за инфекцията. Никаква изненада. Pnaumocystiis carinii обожаваше болните от СПИН.

Алиша го беше подложила на интравенозно лечение с бактрим. Би трябвало да е бил на профилактична орална доза, но не всички настойници бяха стриктни в това децата, на пръв поглед здрави, да приемат редовно лекарствата си.

— Ще се оправи ли?

— По принцип лекарствата, които му даваме, си свършват работата.

По принцип.

— Има ли нещо, което мога да направя за него? Да му пратя балони или пък плюшено мече?

Какво ще кажеш за баща или майка, или по-добре нова имунна система, помисли си Алиша, но каза:

— Би било много хубаво. Той си няма нищо. Сигурна съм, че много ще му хареса.

— Няма си нищо — каза Джак, поклати глава и заби навъсен поглед в чашата си.

Когато я погледна, тя знаеше, че не може да намери думи, с които да опише ужасния живот, който си представяше, че има това малко дете.

Не се опитвай, помисли си тя. Не можеш.

— Знам — му каза тя.

Той кимна. След това въздъхна.

— В съобщението казвате, че имате някакъв личен проблем, по който искате да разговаряме.

Да, каза си наум тя. Нека да минем на нещо, с което можеш да се справиш.

— Първо, наричай ме Алиша. И преди да се захванем с работа, искам да разбера защо са тук тези мъртви растения. Какъв е замисълът?

Джак се обърна към прозореца. Мъртвите неща бяха там от толкова време, че вече беше престанал да ги забелязва.

— Хулио ги използва като тотеми. Да пъди злите духове.

— Шегуваш се. Какви са тези духове?

— Онези, които си поръчват шардоне.

Усмивката й беше крива.

— О, разбирам. Мачо бар… тестостеронът се усеща във въздуха.

Той сви рамене.

— Не мога да говоря вместо Хулио. Обича определен тип клиентела и се опитва да откаже друг. Но понякога има обратния ефект. Понякога тези бурени привличат точно нежеланите клиенти, защото мислят, че това място е „автентично“… каквото и да значи това. Но да се върнем на твоя проблем.

Тя пое дъх, усещаше как напрежението се покачва. Започва се.

— Това е дълга и сложна история, с чиито подробности няма да те занимавам. Накратко: един човек на име Роналд Клейтън умира в самолетна катастрофа преди два месеца и оставя всяко едно проклето нещо, което притежава, на мен.

— Кой е този човек?

— Баща ми.

— Баща ти? Съжалявам да го чуя…

— Недей. Споделяхме някои гени и дотам. Както и да е, когато адвокатът, изпълнител на завещанието, ми се обади за имота, му казах, че не съм заинтересувана за собствеността на този човек и за всичко, свързано с него. След това ми съобщи, че аз съм единственият наследник.

От другата страна на масата Джак повдигна вежда.

— А не майка ти?

— Тя почина преди двайсет и няколко години — за това вече можеш да съжаляваш, ако желаеш.

Алиша почти не си спомняше майка си… Само ако не беше умряла… нещата щяха да са толкова различни…

— Е, както и да е, бях шокирана. Не бях говорила с него повече от десет години. Дори не бях си и помисляла. — Не можех да си позволя. — Казах на изпълнителя, че не искам да имам нищо общо с къщата, и му затворих телефона.

Джак остана безмълвен. Все още чакаше да чуе за частта с „проблема“.

Алиша се досети.

Не се безпокой, помисли си тя. Ще стигнем дотам.

— След малко полубрат ми Томас ми звънна и…

— Чакай — каза Джак. — Полубрат?

— Точно така. По-голям е с няколко години.

— Коя половина — майката или бащата?

— Роналд Клейтън е и негов баща.

Той вирна глава.

— И го е оставил на сухо?

— Точно така. Без една стотинка.

— Има ли и други някакви половинки, които да се навъртат около семейство Клейтън?

— Не. Само Томас. И той е достатъчен, благодаря. И така, Томас ми се обади и ме пита може ли той да получи къщата, щом не я искам. Не, казах му. Промених си мнението. Вече я искам. Рекох му, че ще я даря на Центъра за СПИН да я използва като филиал. Така че да забрави.

— Предполагам, разбирала си се с брат си също толкова добре, колкото и с баща си?

— Дори по-зле, ако това е възможно. На следващия ден той отново ми звънна и ми предложи два милиона за нея.

Веждата на Джак подскочи.

— Къде се намира това място?

— На Мърей Хил.

Усмихна се.

— Без майтап. Парите може и да са малко за този квартал.

— Триетажна, от кафяв пясъчник. Струва си до последната стотинка.

— Дотук не виждам аз защо ти трябвам. Вземаш парите и изчезваш.

Сега идва трудната част. Ще започне да се чуди защо. Но Алиша беше избегнала трудните въпроси — непреодолимите въпроси — с Лео Вайнщайн. Можеше да го стори и с Джак.

— Но не го направих. Отказах му.

— Знаела си, че цената ще се покачи.

— Нямах представа. Но така и стана. Отново се свърза с мен и ми предложи четири милиона. Пак му дадох същия отговор. След което ми каза, че се е изморил да наддава срещу себе си и да „си кажа шибаната цена“ — това бяха думите му — и му затворих.

— Отново си му отказала… Като да спечелиш от лотарията и да не си осребриш фиша, не е ли така?

— Не точно. Работата е там, че Томас няма и десет цента на името си.

Джак се наведе напред и се втренчи в нея. Сега вече му стана интересно.

— Убедена ли си в това?

— Предположих. Така де, откакто завърши колеж, работеше в някакъв нископлатен изследователски екип към Ей Ти енд Ти^[1]. Откъде щяха да му отпуснат такава ипотека? Затова го проверих: кредитният му рейтинг е под нулата и е напуснал работата си малко преди да започне да ми се обажда.

— Значи… Някакъв тип без пари и работа ти предлага четири милиона. Не мога да те виня, че си му затворила.

— Не — каза Алиша. — Не разбираш. Мисля си, че притежава парите — в брой.

— В брой?

— Това ми предложи — каза, че мога или да си ги взема, или да ги дари на асоциация по мое желание. Как си обясняваш това?

— Или е луд, или някой стои зад него.

— Точно така, но кой? И защо не се свърже директно с мен? Защо чрез Томас?

— Има ли значение? — попита Джак и отново се облегна назад. — Много ценно недвижимо имущество ти пада от небето. Можеш или да живееш там, или да го продадеш. Не съм ти нужен аз, а данъчен адвокат.

Алиша усети как се отдръпва, как губи интерес. Тя побърза с остатъка от историята си.

— Но не мога да живея там, нито да я продам. След като му отказах, Томас нае някакви скъпоплатени адвокати, които да оспорят завещанието. Не мога да я получа, докато не мине делото. Дори взеха съдебна заповед да се запечата мястото, така че даже не мога да огледам какво има вътре.

Не че някога ще имам желание.

— Защо им е да го правят?

— Явно е било разбивано, откакто не се обитава. Томас твърди, че иска да предпази това, което очаква да бъде негова собственост веднъж щом оспорването бъде прието. Дори е наел охранителна фирма да пази имота.

— И всичкото това от човек, който няма доходи. Полубрат ти е много находчив.

— Не бих му дала такова определение.

— И все пак нямаш нужда от мен, а от адвокат.

Алиша прехапа устна. Не, трябваше й Джак за това, което искаше. Но как ли щеше да реагира, когато го попиташе?

Понякога е добре да избягаш от рутината, помисли си Джак, като се правеше, че е заинтересуван. Понякога не е.

Тази среща никога нямаше да се състои, ако беше подходил както обичайно. Винаги говореше с евентуалните купувачи, преди да уговори среща с тях. По този начин избягваше всичките д-р Клейтъновци в този град — хора с проблеми, които могат да се решат по конвенционален начин.

Но понеже те двамата вече се бяха срещали, беше уредил срещата без предварителното обаждане.

Не беше пълна загуба на време, си мислеше, но беше много близо да е такава. Единственото нещо, което я спаси, беше самата добра докторка.

Нещо около Алиша Клейтън го привличаше. Беше срещал много хора с тайни. На практика всичките му клиенти криеха нещо. Беше свикнал да не чува цялата история от първия път. И се беше научил да открива липсващите брънки. Не можеше да каже какво са му спестили, но усещаше, когато това се случваше.

Тази жена беше различна. Не можеше да я улови. Или нищо не криеше, или беше толкова добра в това, че можеше да премълчава всичко, дори и факта, че крие нещо.

Джак се спря на втория вариант. Защото, като я гледаше да седи срещу него от другата страна на масата, можеше да каже, че има хубаво тяло под палтото и широкия си плетен пуловер, но го криеше. Можеше да бъде дори една зашеметяваща жена с хубавите си черти и тази тъмна, черна коса. Привлекателна, но по един строг начин. Но беше избрала да не бъде такава, да прикрие красотата си. Да я покрие.

Е, как изглеждаше, си беше нейна работа. А и не беше точно в някой представителен бранш.

Не си струваше да се вглеждам много в тези неща, си мислеше.

Но беше толкова спокойна. Прекалено даже. Почти… дървена.

Какво друго можеше да крие? Не беше просто затворена, беше херметически запечатана. А за това трябваше много труд. Дълги години тренировки.

Всичко това будеше интереса му. Коя беше тази жена, която сякаш иска да скрие всичко?

Но знаеше, че едва ли щеше да изкопчи нещо тази сутрин. Затова търсеше начин да докара това tete-a-tete^[2] към своя край, когато тя се наведе през масата.

— Аз имах адвокат — рече Алиша. — До петък, когато беше похитен.

На лицето на Джак се появи усмивка. Срещу адвокати, които се занимаваха със завещания и тем подобни, не правеха похищения.

— Искаш да кажеш убит, нали?

— Не. Искам да кажа похитен. Можеш ли да се сетиш за друга дума, когато една кола е взривена, докато човекът е още вътре.

Той се изопна на мястото си. Тази история беше по всички радиа и телевизии.

— Взривената кола в центъра? Това е бил твоят адвокат?

Тя кимна.

— Имахме уговорка онази сутрин. Явно някой не е искал той да стигне.

Ауу. Дали не долови тук малко параноя?

— Какво те кара да мислиш, че ти си причината да бъде очистен? Четох, че са намерили кокаин в това, което е останало от жабката му.

— Срещам много хора, употребяващи кокаин — каза тя. Лицето си оставаше като маска, но Джак забеляза как дясната й ръка се свива в юмрук. — Повечето от родителите на децата в Центъра са наркомани. Благодарение на наркотиците са се сдобили с вируса, който са предали на бебетата си. Не видях никакви следи от това у Лео Вайнщайн.

Тя се облегна и видимо се отпусна — не без усилие, помисли си той.

— Разбира се, може и да греша. Но Лео не е първият случай на насилствена смърт, свързана с това завещание.

Джак усети как се накланя напред.

— Друг адвокат?

Тя поклати глава.

— Не. След като стигнах до очевидното заключение, че някой финансира Томас, ми се прииска да разбера кой. Наех частен детектив — сещаш се, да го следи, да разбере с кого се среща, — като тези по телевизията. Не знаех какво щях да правя с информацията, но всичката тази тайнственост ме изнервяше. Така де, щом някой толкова много иска къщата, защо не се свърже направо с мен? Защо да минава през Томас?

— И какво научи?

— Нищо.

Стоманеносивите й очи сякаш се впиха в него.

— Една нощ, около две седмици след като го наех, частният детектив беше убит, докато пресичал Източна Седемдесет и пета улица. Прегазили го и избягали.

Джак барабанеше с пръсти по износената повърхност на масата. Добре, може и да не е параноичка. Може и да е съвпадение, но след като си наел двама души, които да се занимаят с даден проблем и след това и двамата се окажеха мъртви, кой можеше да те обвини, че търсиш връзка между тях?

Явно някой, който искаше да остане анонимен, желаеше да получи къщата на Клейтън. И то много. Бяха й дали „кажи си цената“ оферта и след като е била отказана, са отишли право в съда.

Но беше прекалено да се каже, че всеки, застанал на пътя им, ще бъде очистен. Освен това…

— Окей. Двама души, наети от теб, за да ти помогнат, са мъртви. Може би са свързани. Но помисли върху това: ако някой елиминира всеки, който застане между него и тази къща, защо не са премахнали най-голямото препятствие — теб?

— Не мисли, че не съм си задавала същия този въпрос от петък насам. Не знам нищо за завещанието. Не присъствах на официалното четене. И когато наех Лео — убития адвокат — просто изисках да му изпратят едно копие от офиса на изпълнителя. Дори не съм виждала проклетото нещо. Но това ще се промени. Ще си набавя екземпляр и ще разбера какви са вписаните условия. Спомням си, че Лео беше казал, че е „малко странно“.

Един въпрос му дойде веднага наум.

— Живяла ли си някога там? В къщата.

Тя не помръдна, но Джак имаше чувството, че Алиша се е отдръпнала до другия край на заведението.

— Докато не навърших осемнайсет. Защо?

Той сви рамене.

— От любопитство. Все още не мога да разбера какво искаш от мен. Не съм бодигард, така че…

— Искам да я изгориш.

Той се втренчи в нея, опитвайки се да скрие шока, породен от последното изречение. Не от самото й желание — много хора бяха идвали през годините да го питат за умишлен палеж — а от самата неочакваност. Не беше предполагал, че ще има такова желание.

Нарочно се направи, сякаш си прочиства едното ухо.

— Съжалявам. Стори ми се току-що, че каза, че искаш да изгориш къща, за която вече са ти предложили четири милиона долара.

— Точно така.

— Мога ли да попитам защо?

— Не.

— Ще трябва да ми дадеш все някакво обяснение.

Алиша се размърда в стола.

— Защо ти е да знаеш?

— Такъв е начинът, по който работя.

Тя въздъхна.

— Добре. Може би съм просто уморена. Макар да съм лекар, не изкарвам много пари. Мога да получавам повече в частния сектор, но Центърът е това, с което искам да се занимавам. Каквото съм успяла да спестя след обичайните дневни разходи и връщането на заемите от следването — а, повярвай ми, имам шестцифрени такива — всичко отиде за разноските на частния детектив и адвоката. Почти съм на червено, Джак. Не искам да започвам всичко наново с нов адвокат. А и честно казано, съм малко изплашена. Просто искам всичко да свърши.

Уплашена. Беше му трудно да приеме жената срещу него за изплашена. Имаше чувството, че тя не бяга от нищо.

— Но отговорът на всичките ти финансови проблеми се крие в едно обаждане до брат ти.

— Полубрат. Но не искам да продавам на Томас. А той ми пречи да я продам на друг.

Джак недоумяваше.

— Но ако, както ти казваш, не искаш къщата и не те е грижа за нея, защо не му я продадеш?

Изведнъж очите й пламнаха и тя изсъска през зъби:

— Защото… той… я иска!

И изведнъж нямаше помен от огъня.

— За това няма да получиш никакво обяснение — каза тя с равен тон.

Джак се облегна и я огледа. Какво да прави оттук нататък? Инстинктите му подсказваха, че е просто една госпожица, на която й липсват няколко бутона от дистанционното управление, и че трябва да стане и да си тръгне, без да поглежда назад.

Добър съвет. Тя вече спомена, че почти няма пари, така че нямаше начин да успее да му плати. Това значеше, че за него не остава нищо друго освен неприятности.

Лесно можеше да я разкара. Достатъчно беше да й каже, че палежите не са по неговата част — дотам.

Тогава защо не го казваше? Защо не го каза още когато тя спомена, че иска къщата на баща й да се превърне в пепел?

Защото…

Истината беше, че нямаше смислено обяснение, че беше заинтригуван от Алиша и смаян от сценария, който му представи. Жената отказваше цяло състояние, за да задържи една къща, принадлежала на човек, когото не иска да нарече „баща“, за да не попадне в ръцете на полубрата, когото мразеше. Какво му имаше на това място? Случило ли се бе нещо там?

Нещата се развиваха бавно и на Джак му беше крайно интересно.

— Окей. Ето какво мога да сторя. Сега нищо не мога да ти обещая. Най-доброто, което мога да направя, е да ти кажа, че ще си помисля. Първо трябва да проверя някои неща, преди да реша.

— Че какво има за решаване — попита тя, като в гласа й пролича лек тон на раздразнение. — Или го правиш, или не. С играчките нищо не трябваше да проверяваш.

— Това беше друга ситуация. Да върнеш нещо е малко по-различно от това да изгориш друго до основи, не мислиш ли? Говориш за огромен пожар в центъра на Манхатън.

Джак наблюдаваше изражението й, докато тя мълчеше. Явно си беше помислила, че просто ще се договорят за някаква сума и той ще се заеме със задачата. Но лицето й не издаваше нищо… докато не насили нещо като усмивка. Нещо като, защото не стигна до очите й.

— О, разбирам — каза тя накрая. — Трябва мен да провериш.

— Това е в реда на нещата. Инстинктът ми подсказва да ти вярвам, но съм се срещал с наистина прекрасни лъжци, които са се опитвали да ме наемат.

Тя кимна.

— Може пък къщата да принадлежи на бивш любовник, който ме е измамил и сега искам да му го върна, нали?

— Няма да ми е за пръв път.

Тя си взе чантата и стана.

— Мога да ти кажа нещо, господин Просто Джак — каза тя спокойно. — Нямам любовник. И не лъжа. Направи каквото „разследване“ мислиш, че е нужно, и ако си удовлетворен, свържи се с мен. През това време аз ще потърся други варианти.

Още една полуусмивка, докато се обръщаше.

— Благодаря, че се срещна с мен.

Джак подсвирна леко през зъби, докато я гледаше как си тръгва. Тази дама беше от стомана отвътре.