Франсис Пол Уилсън
Завещанието (26)

2.

Джак се изкачи бързо по стълбите и почука на яката дъбова врата — или по-точно на многобройните пластове боя, които притъпяваха детайлите върху издълбаната повърхност.

„Четири А“, пишеше с месингови букви на равнището на погледа му и той се зачуди защо има „А“? Това беше единственият апартамент на етажа.

Беше настоял да се срещнат тук, защото искаше да добие по-голяма представа за загадъчната д-р Алиша Клейтън — лекуваща болни от СПИН деца, чупеща педофилски черепи и кандидат-подпалвач на старинни семейни къщи.

Вратата се отвори, а Алиша беше застанала там, зазяпана в него — с някакво очакване, помисли си той, в тези стоманени очи. Черната й коса беше вързана на малка опашка, което й придаваше почти момичешко излъчване. Носеше мръсни градинарски ръкавици.

— Не си задъхан — отбеляза тя.

— Е, признавам, че си привлекателна, но не мисля…

Тя се усмихна.

— Не, не. Имах предвид заради качването по стълбите. Повечето хора остават без дъх след това.

Без дъх ли? Защо?

— О, да — каза той. — И аз. Наистина ми свърши въздухът. Може ли да вляза и да си почина?

Тя не отвърна.

— Няма да те ухапя — заяви Джак. — Обещавам.

— Извинявай — каза тя и се отдръпна, за да му направи път. — Просто човек никога не може да бъде прекалено предпазлив, нали знаеш?

Като затвори вратата зад тях, той извади от ръкава си своя семерлинг и й го подаде. Тя ахна при вида на малкия пистолет.

— Вземи го. Зареден е. Най-малкия четиридесет и пети калибър с четири патрона в света. Дръж го, докато съм тук.

Тя го гледаше, сякаш беше нещо живо и всеки момент щеше да я захапе.

— Няма проблеми. Наистина.

— Сигурна ли си?

След като тя кимна, той го прибра в един от джобовете си. Не знаеше кой изпита по-голямо успокоение тогава: Алиша, защото й беше предложил оръжието, или той самият, защото тя не го беше взела. Не можеше да си представи някой да си играе с неговия семерлинг.

Тя го изведе от хола.

— Ела. Можем да говорим тук.

Джак я последва едва крачка след прага, когато спря зяпнал.

Джунгла. Висока стая, почти като плевня, с огромни прозорци на тавана и зеленина навсякъде. Не домашни растения. Дървета. Малки, да, но все пак дървета. На някои от тях върховете им бяха обвити в найлон, почти като кислородни палатки, а други имаха превръзки около стеблата си.

— Какво е това? — попита той. — Болница за дървета ли?

Тя се изсмя и Джак осъзна, че това е първият път, в който чува този звук от нея.

— Трябва да го правиш по-често.

— Кое?

— Да се смееш.

Усмивката й изчезна.

— Може и така да правя… веднъж къщата да изчезне.

Преди да успее да каже нещо, тя се обърна и махна към стаята с облечена в ръкавица ръка.

— Както и да е. Това е моето хоби: растителни присадки.

— Без майтап? — рече той и влезе в стаята, като се оглеждаше наоколо. — Това е хоби?

— За мен е. Или е някакъв тип терапия. Каквото и да е, то ми носи… удоволствие.

За миг имаше странното усещане, че ще каже „покой“.

— Как се захвана с подобно нещо?

— Не знам точно. Започна в колежа. Имаше едно болно дърво точно под прозореца ми в общежитието. Всички останали дървета наоколо бяха здрави, но това беше изостанало в развитието си, с по-малки листа, които от своя страна бяха изсъхнали и по-малки от на другите. Приех за моя отговорност неговото спасяване. Превърна се в моя мисия. Торих го, поливах го, но нямаше подобрение. Даже ставаше още по-зле. Затова попитах един от озеленителите какво мисли, че му има, и той отвърна: „Лоши корени. Нищо не можеш да направиш с лошите корени“. Щяха да го изкоренят и да засадят ново дръвче.

— Не ми казвай — каза той. — Подела си почин „Да спасим дръвчето“.

— Да бе… „Секачо, Секачо, пощади дръвчето.“ — Тя поклати глава. — Повярвай ми, между ученето и работата ми като сервитьорка почти не ми оставаше време за сън, какво остава да се правя на някакъв прегръщащ дърветата активист. Не, просто прочетох малко за присадките, взех няколко отрезки — наричат се „филизи“ — от болното дърво и ги присадих на клон на едно здраво, после подпечатах съюза с восък за присадки. Скоро след това отрязаха болното дърво и го замениха. Но то не беше напълно мъртво. Част от него беше здрава и вирееше много добре върху един от съседите му. Когато вече завършвах, присадената част растеше като луда — със сигурност беше клонът с най-многото листа на дървото.

Синьо-сивите й очи се загледаха в миналото.

— Поздравления — каза Джак.

— Благодаря. После може да се каже, че се заразих. Отивам до някой разсадник и избирам фиданката, която изглежда най-болна. Купувам я за жълти стотинки заедно с някое здраво дръвче от същия вид, нося ги вкъщи и присаждам болното към здравото.

— Това в какво те превръща — във Флорънс Найтингейл^[1] на дърветата или във Франкенщайн?

— Флорънс, надявам се. Съюзът от присаждането е всъщност по-силен от останалото дърво, филизът расте по-бързо и по-буйно, отколкото приемникът. Но може би в мен има и малко от Франкенщайн. Имам едно, което може да се нарече „лаймон“, ето там: присадих клон от болно лайм дръвче към здраво лимонено. След няколко години ще ражда и лимони, и лайм.

— Сигурно — каза Джак. — А колко пари искаш за онзи хубав мост към Бруклин?

— Не, наистина. Можеш да присаждаш дървета, ако са от същия вид, но не и ако са от различен.

— Не схващам.

— Лимони, лаймове, грейпфрути — те са все от цитрусовата група — едното по принцип винаги ще приеме другото дръвче. Но този филиз от лайм нямаше да върже, ако го бях присадила на, да кажем, круша.

Джак обиколи стаята и разгледа възстановяващите се растения.

— Значи… вземаш две дървета и ги правиш едно.

— Това е особен вид математика. Както пише в една от моите книги за присаждания: едно плюс едно е равно на едно. И най-хубавото е, че няма губещи. Корените на приемника се хранят от листата на филиза.

— Сигурен съм, че си си мечтала да можеш да правиш това и с хората.

След като тя не му отговори, Джак се обърна и видя как стои вдървено в средата на стаята, втренчила поглед в него. Лицето й беше бяло, а гласът й осезаемо напрегнат, когато тя най-накрая промълви:

— Какво каза?

— Казах, няма ли да е хубаво, ако беше толкова лесно и при хората. Нали разбираш, да отрежеш гадните им корени и да ги оставиш да растат свободни и незаразени от миналото си.

Сякаш пребледня още повече.

— Нещо не е наред ли?

— Не — каза тя, но Джак не повярва. — Искам просто да знам защо го каза.

— Ами, мислех си за твоите СПИН деца. Имам предвид, че те нали са наследили болестта си от корените… Жалко, че не можеш да намериш начин да ги присадиш към някой здрав организъм, което да им позволи да отраснат без вируса.

— О! — Тя видимо се отпусна. — Знаеш ли, никога не бях помисляла за това. Но е прекрасна мисъл, нали?

Изглеждаше все още неспокойна, сякаш беше прекрачила в друго измерение и само тялом е останала в стаята. Джак се зачуди какъв оголен нерв беше докоснал, от коя част от подсъзнанието й беше изскочил и накъде водеше.

— Наистина само ако беше възможно… — каза тя тихо от онова друго място.

— Като заговорихме за децата, как е моят човек Хектор?

И също толкова внезапно тя дойде на себе си.

— Оправя се. Антибиотикът явно действа. — Тя плесна веднъж с ръце. — Мисля, че имаме да говорим по работа.

— Аа, да… и не — каза той.

— Ох, не ми хареса как прозвуча това.

— Огледах къщата на баща ти вчера и мисля, че ако наистина искаш да се отървеш от нея, трябва да намериш начин, различен от огъня.

— Не — каза студено тя. — Трябва да е с огън.

— Но останалата част от пресечката може да изгори.

— Нали затова е Противопожарната служба на Ню Йорк — да не позволи това да се случи.

— Да, но огънят е странно нещо. Никога не знаеш какво ще направи. Вятърът се променя и…

Видя изражението й и разбра, че си губи времето да й обяснява.

— Може би някой от онези експерти по разрушаване на сгради — измисляше си го на момента, — нали се сещаш — хората, които слагат така експлозивите, че тя се срутва върху самата себе си. Може да се огледам дали някой от тях…

Алиша стоеше с лице като вкаменена маска и бавно, уверено поклащаше глава.

— Не. Огън. И след като искам да ти платя, защо не искаш да го направиш?

Джак се вгледа в нея. Въобще не беше очаквал това. Беше я грижа за толкова много неща, защо беше като кон с капаци по този въпрос? Сякаш рационалните й процеси се разбягаха в различни посоки, когато се споменеше тази къща.

Но каквато и да беше причината, Джак нямаше намерение да влиза в спор дали да извърши палежа. Не беше нещо, което щеше да дискутира.

— Защото това за кого работя и какво правя за него зависи само от мен. И аз избирам да не правя това нещо за теб.

След един миг на абсолютна тишина, през който очите на Алиша заискряха с такава сила, че той си помисли, че всеки момент можеше да експлодира, тя се обърна, върна се при вратата на апартамента, отвори я и отстъпи назад.

— Тогава няма за какво да говорим. Довиждане, Джак.

Тя имаше това право, но докато минаваше покрай нея, й каза:

— Просто запомни. Има и други начини, по които можеш да разрешиш този проблем. Поеми си няколко пъти дълбоко въздух и си помисли, преди да потърсиш някой друг, който да свърши работата.

— Не се безпокой — каза тя. — Няма да търся друг.

И след това тресна вратата.

Джак слезе бавно по стълбите. Може би беше за добро да прекрати контактите си с Алиша Клейтън. Това там в апартамента беше една огромна натегната до краен предел човешка пружина. Не му се искаше да е наоколо, когато се скъса и започне да отскача от стените наоколо.

Поне сега вече можеше да се отдаде изцяло на проблема на Хорхе. Вече беше научил някои интересни неща за Рамирез.

Обърна се и пак погледна вратата на Алиша. Все пак… Имаше нещо привлекателно в нея. Или дразнещо бе по-добрата дума.

Какъв беше изразът — нещо за някаква гатанка, скрита в мистерия, опакована в енигма. Това беше Алиша Клейтън: гатанка в мистерия, затворена в енигма и в дебел слой пластичен експлозив.

С много къс фитил.