Франсис Пол Уилсън
Завещанието (103)

12.

Бззззззт!

Жена, която плаче, беше нещо достатъчно лошо. Всеки път караше Джак да се чувства неловко. Какво да направиш? Какво да кажеш? Но жена, която се смее и плаче, докато зарежда резачка за хартия…

Бе много страшно.

Но сълзите и смехът скоро изчезнаха и тогава тя започна да говори, което беше още по-лошо, защото го караше да желае Роналд Клейтън да беше все още жив… така че Джак да можеше го убие… много бавно.

— Направих го за моя татко — каза тя. — Така беше. Една част от мен усещаше, че не е редно, че е лошо, особено когато болеше, но моят татко искаше да го правя и аз нямах голям избор. И освен всичко друго той беше моят татко… човекът, който се грижеше за мен. Всъщност не би ме накарал да правя нещо наистина лошо. Не и моят татко.

Гласът й беше дистанциран, сякаш беше прекратила всякакви емоционални връзки с детето, за което говореше.

Бзззззт… още снимки в резачката.

— И това беше наистина болната част. Повече от перверзната му. Това, че можеше да вземе собственото си дете, някой, който разчита на него, който му вярва, и да използва това доверие и зависимост, за да го накара да прави каквото поиска пред фотоапарата му. Но това е част от природата на педофила: зарежда се от надмощието, което притежава над младите и слабите, и малките, силата да опетни невинността чрез отвратителни дела.

Бзззззт!

— Разбира се, тогава не знаех, че са отвратителни, но трябваше да има нещо нередно, защото никога не ми беше позволявано да говоря за тях. И известно време преди да навърша десет, снимането престана. Предполагам, хората, с които разменяше снимки, са харесвали своите момиченца под десет. Каквато и да беше причината, всичко спря… И можеш ли да повярваш?… Чувствах се тъжна. Доколко това е извратено? Не бе заради нещото, което правех, а защото баща ми изглежда вече не се интересуваше от мен. Никога не се е отнасял топло или поне да е полагал малко родителски грижи — думите „дистанциран“, „незаинтересуван“ дори не могат да го опишат — но поне… през това време… когато правех онези неща сама или с Томас, имах неговото… внимание. Сега дори това нямах. Представяш ли си?

Не. Джак не можеше дори да се опита да си представи. Усети как му се повдига, когато си представи как някой кара Вики да прави това, което беше видял на някои от снимките, и се пребори с напиращото желание да й се обади и да провери дали двете с Джия са на сигурно място вкъщи.

Бзззззт!

— Но като пораснах, разбрах в какво всъщност съм участвала. Опитвах се да си втълпя, че това никога не се е случвало, че съм си го измислила, че съм го сънувала, но знаех, че не бих могла да си измислям подобни сцени. Как биха могли въобще да ми хрумнат подобни перверзии? Не… трябва да съм присъствала. И така започнах да се опитвам да ги блокирам, да си втълпявам, че никога не са се случвали, и се справях доста добре… докато не влязох в пубертета и не започнах да се развивам. Така една нощ се събудих и видях Томас с ръка на едната ми гърда, който искаше да го направим „още веднъж, както едно време“. Успях да го избутам, но това беше доказателство и всичко се върна. Започнах да спя с нож под възглавницата си.

Джак не искаше да знае толкова за нея, но не виждаше как би могъл да я прекъсне. А и не изглеждаше като да говори на него. Говореше на въздуха. Спокойно би могъл да е просто пластмасов манекен.

Бзззззт!

— Тогава разбрах, че трябва да се махна. Но как? Бях прекалено млада, за да се издържам самостоятелно, а не желаех нищо — нищичко — от онзи човек. И знам, че сигурно си мислиш „Защо не отиде в полицията и“… — Тя спря и погледна Джак. Бледо подобие на усмивка изкриви лицето й за миг. — Добре де, всеки освен теб би казал това. Но как бих могла да го направя? Да разоблича Роналд Клейтън означаваше да се разбере всичко и за мен. Означаваше онези снимки да се публикуват. Дори сега мисълта за това ме кара да искам да се завра в някоя дупка, а можеш ли да си представиш как би се почувствала една тийнейджърка в тази ситуация? Така де, на тази възраст една пъпка на брадичката е достатъчна причина, за да се криеш. Да изляза и да говоря открито за „греховете“ си — понеже знаех, че всички щяха да сметнат, че сама съм изявила желание да участвам — беше немислимо.

Бзззззт!

— Така че започнах да се трудя, за да се отърва. И имам предвид да се трудя. Общо взето бях асексуална тогава. Отвращавах се при самия допир от друг човек, момче или момиче, затова се превърнах в книжен плъх. Едва ли не започнах да живея в обществената библиотека и учех, учех, учех. Имах само шестици. Намерих една книга как да „пласираш“ детето си, за да получи стипендия. Ами, никой не се интересуваше от мен, за да ме пласира за каквото и да било, така че сама си се подготвих. И се трудих. Получих пълна академична стипендия в Университета на Южна Калифорния. Това ми позволи да се изнеса от онази къща. Напуснах през август, преди първия ми семестър и никога не съм обръщала поглед назад. Снощи за пръв път преминах през онзи праг оттогава.

Бзззззт!

— В колежа работех, докато четях като ненормална. Намерих си работа за през лятото, която предоставяше пансион. Влязох в медицинския факултет. Абсолютно невъзможно е разходите ти да бъдат покрити напълно от стипендията в медицинския, но има хора, които дават заеми на бъдещи лекари. Затова се зарих до гушата в борчове, за да си покривам разходите, и ще ги изплащам през следващите поне десет години. Но се справих. Завърших. И това, което ми помогна да успея, беше твърдото решение да не се превръщам в жертва. Нали има една приказка, че това да живееш добре е най-доброто отмъщение? Е, може и да не живея добре, но съм на път да го постигна. И то сама. Това е моето отмъщение. Отказвам да бъда негова жертва. Преди имаше надмощие над мен, но това никога повече няма да се случи.

Бзззззт!

— Но отмъщението ми не можеше да бъде пълно. С течение на годините започнах да се питам за смъртта на майка ми… започнах да се чудя дали наистина е било нещастен случай. Искам да кажа, не знам дали е наследил пари от нея или е получил обезщетение от застраховка, или въобще нещо, свързано с финанси, но знам, че никога нямаше да може да извършва перверзиите си, ако мама още беше жива. Но тъй като тя си беше отишла, той спокойно можеше да прави всичко с мен и Томас. И това беше отмъщението, за което мечтаех: да изровя някакво доказателство, че е било умишлено, и да го пратя в затвора, където нямаше да има никакво влияние и всички щяха да се гаврят с него. Но, разбира се, сега това е невъзможно.

Бзззззт!

Джак не искаше да узнае отговора, но все пак попита…

— Той някога… докосвал ли те е?

Тя поклати глава.

— Не, слава богу — сякаш господ има нещо общо с това. Не… той просто обичаше да гледа и снимките ни бяха като валута, която можеше да използва, за да си набави други снимки, които да разглежда.

Бзззззт!

Тя вдигна поглед.

— Имаш ли още?

Той поклати глава.

— Не. — Посочи към високата купчина от оплетени хартиени ленти в краката й. — Всичките ги накълца.

— Не — отвърна тя. — Не са всичките. Това даже не е една съвсем малка част.

— Поне е начало — каза Джак.

Изглежда всичката пара излизаше от нея. Тя се спихваше пред очите му.

— Томас има други — каза тя тихо. — Нарича ги главната колекция.

— Какво е това?

— Така нарича личната колекция на онзи човек със… — как го каза?

— Снимки на деца, които са насилвани сексуално. Защо са му притрябвали?

— Да ме изнудва, предполагам. Но мисля, че само блъфира. Той присъства на толкова много от тези снимки… Да изобличи мен означава да изобличи и себе си. Много ниско е паднал, но не вярвам да е чак толкова.

— Все още не — каза Джак. Беше му хрумнала една идея. — Знаеш ли къде живее?

Тя кимна.

— Недалеч оттук. Защо?

— Искам да задам няколко въпроса на полубрат ти. Искаш ли да дойдеш с мен? Ще издържиш ли?

Тя се поколеба първоначално, но после отвърна:

— Да. Ще се справя. Искам да се изправя лице в лице с него. Ще вземем ли и резачката на хартия?

— Не. Прекалено е обемиста. Но съм сигурен, че можем да измислим други методи, с които да постигнем същите резултати.

Алиша се пресегна да си вземе палтото. Изглеждаше, сякаш изгаря от нетърпение.

— Да вървим.