Франсис Пол Уилсън
Завещанието (7)

5.

Джак стигна до центъра с метрото и слезе в насред пръскащия се по шевовете пазар от третия свят, какъвто беше Четиринайсета улица. Проправяше си път между доминиканци с раста прически, сикхи с тюрбани, индийци в сарита, костюмирани корейци, пакистанци, пуерториканци, джамайци и тук-там мяркащи се европейци — всички омешани по тротоарите, които бяха отрупани с табели на половин дузина езици.

Той пристигна по-рано на адреса на Седма улица, който Джия му беше дала. Малката табела отпред беше единственото нещо, което указваше, че в тази невзрачна сграда се помещаваше СПИН центърът.

Сигурно би могъл да започне да търси откраднатите подаръци още веднага, но прецени, че да огледа местопрестъплението няма да навреди. Дори можеше да му подскаже кои са крадците.

— Струва ми се, че имам среща с д-р Клейтън в 4 часа? — каза на слабата, привлекателна чернокожа жена зад рецепцията.

На табелката с името й пишеше просто Тифани.

— Името ви, господине?

— Джак.

— Джак чий?

Искаше му се да й каже Просто Джак, но след това със сигурност щяха да изникнат още въпроси и последвалият отказ да се представи щеше да остави спомен за личността му в мислите на жената. Затова предпочете да се измъкне от паметта й без следа.

Просто си измисли име, започващо с „Н“.

Последния път, когато го бяха питали, беше казал „Майърс“ и понеже обичаше да го дава по азбучен ред…

— Нидермайер. Джак Нидермайер.

— Добре, г-н Нидермайер. Д-р Клейтън е все още на друга среща. С репортер. Миналата нощ ни обраха.

— Така ли? Какво са взели?

— Всичките дарени коледни играчки.

— Стига бе!

— Наистина. Полицията работи по въпроса в момента. Мисля, че трябва да… О, ето я и д-р Клейтън. Изглежда приключва.

Джак видя слаба брюнетка в бяла престилка да върви към него с някакъв тип, който по-скоро приличаше на куриер, отколкото на репортер. Тя го изпрати до входа, след което се зае да оглежда улицата, сякаш търсеше нещо. Каквото и да беше то, когато се обърна към Джак, явно не го беше открила. Или беше. Едното или другото, но явно не беше щастлива.

— Д-р Клейтън, това е човекът, с когото имате уговорка за четири часа: г-н Нидермайер.

Д-р Клейтън беше по-красива, погледната отблизо, но все пак изглеждаше някак… обикновена. Имаше хубави, ъгловати черти — малък остър нос, рязко изрязани устни — нито прекалено хубави, нито прекалено пълни — и синьо-сиви очи. Косата й също бе хубава — стигаше на нивото на брадичката и бе с тъмен, наситеночерен цвят — не боядисана в черно, както на малките фенове на готиката, а с истинско, богато и лъщящо черно.

И нямаше грим. Човек би си помислил, че някой, който полага толкова грижи за косата си, би искал да подчертае и другите си добри черти. Но изглежда не и д-р Клейтън.

Ако не нещо друго, то липсата на грим й придаваше чист и излъскан вид и Джак реши, че това е добре за един лекар.

Но очите й… нещо се криеше зад тях. Страх? Гняв? По малко и от двете може би?

Тя протегна рязко ръка.

— Добре дошли, г-н Нидермайер.

Имаше здрав захват.

— Наричайте ме просто Джак.

— Предполагам, че искате да огледате местопрестъплението?

Не губеше време. Само работа. Той харесаше това.

Центърът не беше това, което бе очаквал. Коридорите бяха светли, боядисани във весели жълти и оранжеви цветове.

— Педиатър сте, нали? — я попита, докато вървяха.

Тя кимна.

— Със специалност заразни болести.

— Сестра ми е педиатър.

— Наистина ли? Къде практикува?

Джак се срита наум. Защо, по дяволите, беше казал това? Никога не се сещаше за сестра си лекарката. Или за брат си съдията. Сигурно беше заради онези обаждания от татко.

— Не съм сигурен — отвърна той. — Не поддържаме връзка.

Д-р Клейтън го изгледа странно.

Аха, помисли си той. Сигурно звучи много тъпо. Знам, но на сестра ми й е много по-добре и без да бъде свързвана с мен.

Докато минаваше покрай отворени врати, той хвърляше по един поглед и виждаше стаи, в които разни малчугани се смееха и си играеха или се гонеха. Не изглеждаха болни.

— Това ни е забавачката — каза д-р Клейтън. — Тук деца с ХИВ си играят с други деца с ХИВ и никой не трябва да се притеснява, че ще си пренесат заразата.

Едно малко момченце изтича от една от стаите, пързулна се по пода и спря точно пред тях.

— Д-р Алиф! — извика то. — Вижте косата ми! Имам супеу пуическа!

— Много хубаво, Хектор. Но знаеш, че трябва да седиш в занималнята.

Детето беше на не повече от четири години и около 13 килограма. Ултракъсата му кафява коса бе почти с цвета на кожата му. Изглеждаше блед под пигмента, но усмивката му беше като на победител.

— Пипни ми главата! Това е супеу пуическа.

Едра жена в болничен халат на цветя застана на входа към занималнята, като го запълни целия.

— Айде връщай се, Хектор — каза тя. — Твой ред е на светещата кутия.

— Не. Искам д-р Алиф да пипне супеу пуическата ми!

Жената каза:

— Току-що се подстрига и цялата сутрин ни побърква с косата си.

Д-р Клейтън се усмихна и го погали по главата.

— Окей, Хектор, дай да я видя тази твоя супер прическа, обаче после…

Усмивката й се изпари, като докосна челото му.

— Струва ми се, че си малко горещ.

— Тича като ненормален — „Пипни супер прическата ми! Пипни супер прическата ми!“. Сигурна съм, че просто се е загрял.

— Може би, Гладис, но нека мине през кабинета ми, преди да си тръгне, окей?

Хектор скочи пред Джак и наведе глава.

— Пипни супеу пуическата ми, го’подине.

Джак се засуети. Момчето беше готино, но беше готино момче с ХИВ.

— Айде, го’подине!

Джак леко потърка подстриганата му глава. Не му хареса колко бързо си дръпна ръката.

— Не е ли щура? — попита Хектор.

— Най-щурата — отговори Джак.

Гладис побутна Хектор обратно към занималнята и те продължиха към следващото отделение, което не беше чак толкова приятно място. Джак надзърна през стъклото на една врата и видя пълна с деца стая, прикачени към системи.

— Това е клиничното отделение. Децата идват тук за амбулаторна терапия — вливаме им лекарства, следим развитието им, после ги изпращаме вкъщи.

Стигнаха до едно огромно плексигласово стъкло, което почваше от височината на кръста и стигаше чак до тавана.

— Тук приемаме бездомните или изоставените бебета. Имаме доброволци, които ги държат и успокояват. Крек бебетата имат нужда от много успокояване.

Джак видя в далечния край на плексигласовата преграда Джия да люлее на ръце едно бебе, но не спря. Не искаше тя да го види.

— Много работа вършите тук — отбеляза, докато продължаваха да вървят.

— Да, трябваше да станем клиника, ясла, забавачка и сиропиталище.

— И всичко това заради един вирус.

— Но трябва да се справяме с много повече от това — каза Алиша. — Много от тези деца са родени не само с ХИВ — сякаш „само“ можеше да се използва, за да се опише ХИВ, но и пристрастени към крек или хероин. Плачат като всяко друго бебе, което излиза от топлата и удобна утроба на майка си, но след това продължават да плачат и като започне абстиненцията.

— Двойно ощетени — каза Джак. — Бедните дечица.

— Да. Някои родители оставят наследство на децата си, други им оставят скрити белези; тези деца са получили смъртна присъда.

Джак усети нещо много лично в последното изречение, но не успя да долови какво точно.

— Може би „смъртна присъда“ е прекалено. Сега можем да направим много за тези дечица. Броят на оцелелите се е покачил с много… Веднъж като преминат през абстиненцията, все още търпят остатъчните ефекти от пристрастяването. Крекът и хероинът изгарят части от нервната система. Няма да ви отегчавам с лекция за допаминовите рецептори, но резултатът е изпържени връзки в мозъчните центрове на усещане на удоволствието. Което прави нашите крек бебета нервни и избухливи, неспособни да се утешат от малки неща като обикновените бебета. И така те плачат. Непрестанно. Докато нервираните майки наркоманки, които всъщност са виновни, че дечицата им са такива, не ги пребият, за да замлъкнат.

Джак си помисли, че тя най-вероятно разиграва тази пиеса пред всеки посетител, но му се щеше да престане. Почваше да усеща желание да нарани някого.

— Късметлиите — тя прочисти шумно гърлото си, — опитайте се да си представите късметлийско крек бебе, ХИВ позитивно, попадат тук.

Тя спря пред една врата без прозорче.

— Тук е складът, където държахме играчките.

Показа му помещението, напълно празно, с изключение на малко скоч и опаковъчна хартия.

— Играчките в това ли са опаковани? — попита той и запомни шарката.

— Повечето, но не всички.

Джак дръпна вратата към задната алея, за да огледа. Лесно можеше да види как е извършено. Външната каса на вратата и повърхността около бравата бяха здраво одрани и надупчени. Приличаше на работа от дълга щанга в ръцете на някой с финеса на орангутан.

Видя как д-р Клейтън потрепери от студения полъх през отворената врата. Тя потърка ръкавите на бялата си престилка. Беше много слаба — не можеше да се стопли.

— Какво ще правите? — попита го тя, докато той затваряше вратата.

— Не тук. Може ли да поговорим в кабинета ви?

— Последвайте ме.

На път към офиса й д-р Клейтън се спря пред главния вход и огледа улицата. Джак видя как се вцепени, сякаш нещо я уплаши.