Франсис Пол Уилсън
Завещанието (123)

1.

Алиша караше надолу по хълма през тъмнината към светлините на Ню Палтц. Чувстваше главата си лека, почти замаяна.

Беше й отнело два дни, цели два дни на агонизиране, но най-накрая се беше решила.

И сега се чувстваше… чиста. Да, чиста… това беше единствената дума, която можеше да опише състоянието й. Сякаш беше свалила мръсна, проядена от молци стара кожа и сега имаше нова, която да покаже на света.

Щеше да бъде различна Алиша Клейтън отсега нататък. С ново отношение, с нов поглед върху света. От тази вечер. Нямаше да е лесно… не си въобразяваше обратното. Но имаше чувството, че ако продължава да се преструва, че е една нова Алиша, след време щеше да почне да вярва в това.

Това беше единственият път напред. Защото животът, който напоследък беше водила, не беше никакъв живот. Да, работата беше важна, но трябваше да има повече от това. Тя беше решена да има пълноценен живот. Добър живот.

Да живееш добре е най-доброто отмъщение… колко често бе чувала този израз? Сега разбираше, че се отнасяше двойно за нея.

Алиша си беше пуснала една от късовълновите радиостанции, по която постоянно течаха новини, докато си проправяше път по кишавите и окичени с гирлянди улици на Ню Палтц. Два дни бе нямала връзка със света, но разбра, че не е изпуснала много.

Единствената новина, която донякъде представляваше интерес, бе за арабски търговски представител на име Назер или нещо подобно, който е бил убит или по-точно екзекутиран пред апартамента си в Манхатън. Покушение ли е това, искаше да знае новинарят. Полицията спекулираше дали това не бе свързано с убийството на мъртвия арабин, открит скоро заедно с още пет трупа в Кетскилс.

Алиша се питаше същото.

Изключи радиото, когато се качи на магистралата. Пусна системата за автоматично поддържане на скоростта и взе мобилния телефон. Чувстваше огромно напрежение в гърдите си, докато набираше номера. Палецът й поспря над бутона със зелената слушалка, но тя си пое дълбоко дъх и го натисна.

Когато чу познатия глас да казва „ало“, тя едва не затвори, но насили думите да излязат от пресъхналото й гърло.

— Уил? Алиша е. Може ли да поговорим?