Франсис Пол Уилсън
Завещанието (102)

11.

— Не ми казвай, че това е още едно от скривалищата ти — каза Алиша, — защото няма да ти повярвам.

Какво правя тук, чудеше се тя, докато обикаляше между антиките и окичените стени на втория етаж. Бяха взели линия „F“ на влака към „Четвърта Запад“, после бяха хванали отново „А“ обратно към Двайсет и трета и ето че сега се намираше в тази елегантна викторианска къща в Челси.

— Не, за съжаление — каза Джак, докато гледаше към улицата от един прозорец. — Просто имам ключ.

— Изглежда познаваш това място. Добре се оправяш. Къде е собственикът?

— Мъртъв е.

— Да се крия в къщата на мъртвец… — Алиша потрепери. Не й харесваше това място. — Чувствам се като беглец.

— И донякъде си.

Той се отдръпна от прозореца.

Имаше нещо в начина, по който я гледаше. Същото беше усетила, докато пътуваха в метрото. Нещо не беше както трябва.

— Но да се надяваме, че е само за тази нощ — каза той. — Ако успеем да открием предавателя утре и да излезем пред пресата с него, ще бъдеш свободна.

— Че защо това ще ги спре?

— Добре, може и да не спре Томас — той все още ще си мисли, че заслужава някакъв дял, и всеки измамник ще чука на вратата му, като му обещава, че може да му осигури част от баницата. Но що се отнася до Кемел… край на всичко. Цялата му мисия тук е била да крие изобретението, да попречи на света дори да си помисли, че може да съществува. Но веднъж щом се разчуе, с него е свършено. Предполагам, че ще свърши обесен на някоя нефтена сонда в Саудитска Арабия. И най-вероятно тези сонди ще стават само за това.

Той взе торбата, която носеше със себе си през целия път, и я постави на ниската, фино гравирана масичка между тях.

— Ще ми кажеш ли най-накрая какво има вътре? — попита Алиша.

Беше толкова тайнствен по пътя и й казваше, че ще й каже по-късно, всеки път когато го попиташе.

— Открих сейфа, който отваря ключът — каза той, гледайки надолу към плика, сякаш изведнъж беше открил нещо много интересно вътре.

— И?

— Всичко, което съдържаше, е това.

Все още продължавайки да не я гледа, той бръкна вътре и започна да изважда пликове за документи — около шест на брой, — като ги поставяше на масата.

— Има ли нещо в тях?

Най-накрая я погледна. Думите му бяха малко по-силни от шепот.

— Снимки.

Всичките цветове и очертания изчезнаха от стаята и Алиша се озова в един стол, омаломощена, гадеше й се.

— Добре ли си? — попита Джак, като заобиколи масата и тръгна към нея.

Алиша повдигна трепереща ръка — не каза да или не, не кимна и не поклати глава. Не можеше. Просто искаше той да остане, където беше, не искаше да я доближава, не искаше никой близо до себе си.

Той спря, като не сваляше поглед от нея.

И тогава тя отново започна да диша, дълбоко, за да спре покачващата се в гърлото й храна, която можеше да опръска всичко наоколо, казваше си да е спокойна, да е спокойна…

Но как можеше да е спокойна с тези… тези… снимки в същата стая, знаейки, че сигурно Джак ги е видял, със сигурност ги е видял, иначе защо погледът му щеше да блуждае наоколо и защо лицето му щеше да е толкова притеснено? Той знаеше, о, господи, той знаеше!

И още по-лошо, сега тя можеше да ги види. Ако поискаше… ако посмееше…

Никога не ги беше виждала, никога не се беше осмелявала да си представи как биха могли да изглеждат, защото това щеше да означава отново да си спомни за онези часове и дни, и месеци на леглото или на дивана в килера с татко, който я кара да прави разни неща с Томас и я кара да остави Томас да прави неща с нея, неща, от които я болеше. Само за да може татко да снима, да прави толкова много снимки…

Алиша си пое една последна дълбока глътка въздух, задържа я и после се насили да срещне погледа му.

— Ти видя ли ги?

Джак кимна.

Беше ли ги зяпал? Беше ли ги гледал влюбено? Господи, от колко време ги държеше в себе си? Какво ли си мислеше за нея?

— Всичките ли?

— Не. Достатъчно, че да разбера какво… и кой беше на тях и да се уверя, че нямаше нищо друго в пликовете. Алиша, съжалявам. Аз…

— Защо?

— Защо какво?

— Защо ги донесе тук? Защо би ми сторил такова нещо? Какво мислиш да правиш с тях?

— Не какво аз ще правя с тях. — Той обърна торбата от „Стейпълс“ и оттам се изсули широка кутия. — Какво ти ще направиш.

Повдигна кутията, така че Алиша да може да прочете илюстрирания етикет отпред.

Тя присви размътените си очи.

— Автоматична резачка за хартия?

— Точно така. — Джак посочи пликовете. — Това не са само снимки. Вътре са и негативите. Можех да ги изгоря — за известно време сериозно го обмислях. Но реших, че ти ще искаш лично да ги направиш на конфети.

Той извади резачката от кутията, остави я на пода пред нея и я включи в контакта.

— Защо правиш това за мен? — попита тя.

— Защо не? Предполагах, че нещо много ти тежи. Никога не бях предположил колко тежко е било всъщност.

Алиша извърна поглед.

— Толкова се срамувам.

— От какво?

— Как можеш да кажеш това? — каза тя и чу как гласът й се извисява. Не искаше да губи контрол — не тук, не сега. — Ти си ги видял. Господи, какво ли си мислиш за мен.

— Не си мисля, че си виновна, ако това се опитваш да кажеш. Не повече, отколкото едно бито дете е виновно за синините си. Наричат го детско порно — сякаш е нещо невинно. Наричай го каквото е: снимки на деца, които са сексуално насилвани.

Джак вдигна един от пликовете и й го подаде.

— Давай — каза той. — Време е да оставиш това зад гърба си.

Алиша насили ръката си да се протегне. На половината разстояние до плика спря, сякаш се беше блъснала в невидима стена. Тя натисна тази стена, принуди пръстите си да стиснат плика и го взе.

Той включи резачката и се отдръпна. Тя чу как остриетата се завъртат под процепа отгоре.

Беше успяла да вземе плика, но що се отнасяше до това да бръкне в него…

— Можеш — каза той.

— Това няма да оправи нищо — отвърна тя. — Сигурно има стотици проявени снимки в колекции из цялата страна. Онзи човек ги разменяше за снимки на други деца.

— Но тези ще изчезнат. Никой няма да ги види. А като ги няма и негативите, никой няма да може да ги прояви отново. Може би е повече символично, отколкото практично, Алиша, но е някакво начало.

Тя погледна Джак и й се прииска да заплаче. Как беше възможно толкова да подцени този мъж?

Да, помисли си тя, това е начало.

За пръв път през целия си живот осъзнаваше, че има контрол — сила — над някои от тези снимки. И има сила над негативите. Как би могла да направи нещо друго, освен да ги унищожи? Тя бръкна в плика и извади три или четири снимки, осем на десет, с лъскави цветни покрития — не, нямаше да ги поглежда — и ги пусна в процепа на резачката. Въртейки, смилайки ги, след това излязоха тънки малки ленти от долния край, оплитайки се като хартиени спагети.

Да! Проработи. Сцените бяха унищожени, вече нищо не можеше да се различи. Никой, освен някой луд може би, не би се опитал да ги сглоби наново и колкото повече ленти добавяше, толкова по-трудно щеше да бъде. Стотици, не, хиляди години щяха да са нужни, за да се преправи дори само една от снимките.

Като усещаше, че може би това да е повратна точка в живота й, тя бръкна отново в плика, за да захрани резачката. Усети сълзи да се стичат по бузата й и можеше да се чуе как се смее.

Усещането беше толкова хубаво… толкова добро.