Франсис Пол Уилсън
Завещанието (59)

4.

— Здрасти, мамо — каза Сам Бейкър, докато влизаше в стаята на майка си.

— Стой далеч от оградата — извика майка му, гледайки през него.

Беше тънка и кокалеста жена с бляскавосини очи. Служителите от дома за стари хора я бяха обезопасили в стола й с найлонова мрежа, която наричаха „букет“. Кокалестите й пръсти неспирно драпаха по подгъва на одеялото, увито около краката й.

— Донесох ти цветя, мамо — каза той и й показа десетината късо подрязани рози, които беше купил в града.

— И махни Джейни оттам!

Бейкър въздъхна и седна на леглото. Внимателно. Гърбът му все още пулсираше като някакъв огромен, шибан инфектиран зъб заради онзи юмрук в бъбреците в четвъртък вечерта. Той отви капачката на бутилката с газирана вода, която беше взел със себе си. Мразеше газирана вода, но беше по-добре от това да пие минерална.

Отпи една глътка и се загледа в жената, която го беше отгледала. Следващия февруари щеше да навърши шейсет и осем. Тялом не бе толкова стара, но мозъкът й беше започнал да си отива още преди десет години. Сега вече въобще не работеше. Преди две години се наложи да я премести в този дом за стари хора и това му изпразваше джобовете.

Беше чул, че болестта на Алцхаймер е наследствена, и това го плашеше до смърт. Всеки път когато забравеше нещо, което би трябвало да си спомня, се питаше: Така ли започва?

Наистина се плашеше. Надяваше се да има дотолкова разсъдък, че да приключи с това, захапал правилния край на един „Тек-9“, преди да свърши като нея.

— Предупреждавам те, Джейни!

— Коя, по дяволите, е Джейни, майко? — попита меко той.

— Последната й въображаема приятелка — каза един глас зад него.

О, по дяволите — Карен, каза наум Бейкър.

Обърна се, за да види как най-голямата му сестра стои на входа на стаята. Божичко, сестра му — вечното хипи — наистина зверски се беше отпуснала напоследък. От известно време имаше втора брадичка, но сега изглеждаше, че е на път към трета. И ако искаше да си боядисва косата, поне да го правеше редовно. Дълги сиви корени и дълги червени кичури — такава ли беше модата при застаряващите хипарки?

— Щеше да знаеш всичко за Джейни, ако идваше по-често — каза Карен.

— Престани — каза той. — Идвам тук, когато мога. Не те виждам да вадиш чек всеки месец.

Това беше стар спор и на него му беше дошло до гуша от него. Домът за стари хора беше в Брънзуик, Ню Джърси. Карен живееше в града до него. Бейкър трябваше да бие дългия път чак от града.

Тя посочи бутилката му с газирана вода.

— Да не си на диета или нещо такова?

Да, каза си той наум. Сигурен съм, че знаеш много за диетите.

— Не. Просто съм жаден.

Нямаше намерение да й казва, че лекува лошо наранен бъбрек. Всеки път когато отиваше да пикае, виждаше червено — и във водата, и пред очите си. Не беше отишъл при лекар, но си мислеше, че всяко нещо, което изкарва кръвта от бъбреците му, не може да е толкова зле.

Карен се приближи и се вгледа в лицето му.

— Какво се е случило с носа ти?

Счупен — някъде за пети път. Но този път беше зле. Още едно нещо, което дължеше на онзи тип — таксиджията или какъвто и да беше. Яката го беше преметнал.

Така ми се пада, задето ме хвана неподготвен, помисли си той, но следващия път няма да се получи така. А следващ път ще има.

Бейкър щеше да се погрижи за това.

И тогава малкият му месарски нож щеше да се включи в забавата…

— Блъснах се в една врата.

— Не, Сам. Наранил си се.

На лицето й се четеше истинско притеснение, но знаеше, че не е адресирано до него.

— Ами Кени? И той ли пострада?

— Кени е добре.

Всъщност Бейкър съжаляваше, че не Кени, а Чък беше карал буса. Таксиджията нямаше да може да излъже него.

— По-добре да е така. Не знам в какво си го забъркал този път, но ако нещо се случи с него…

Вкарах го в много добра сделка с добро заплащане, каза си наум Сам. Защото е от семейството. Защото се грижа за своите.

Така беше и с останалите момчета от екипа. Беше работил с всички тях по едно или друго време. Бяха сформирали малко братство. Ако нещо им изпаднеше в ръцете, като тази работа с Клейтън, те щяха да му се обадят.

— Той е голям мъж, Карен.

— Той все още е моето бебче — отвърна тя с разкривено лице.

О, не, не и още една сълзлива сцена.

— Той е моето бебче, а ти направи чудовище от него. Никога няма да разбера защо винаги ти се е възхищавал.

— Може би защото съм единственият мъж, който е оставал в живота му повече от година-две.

— Ти го накара да се запише като пехотинец!

— Нищо не съм го карал да прави. Не искаше да бъде като всички тези гадняри, които идваха и си отиваха през онази въртяща се врата на дома ти. Искаше малко стабилност. Пехотата го направи добър мъж.

— Какъв мъж само! Та той е проклет наемник! Ако нещо му се случи, Сам, ти ще си отговорен.

— Не се притеснявай. Ще се погрижа добре за него. Много по-добре от теб по времето, когато го отглеждаше.

Тя изплака шумно и избяга от стаята.

Бейкър седеше и гледаше майка си. Продължавай, Карен. Казвай го, сякаш е мръсна дума, но тази работа ще осигури добри грижи за мама до края на живота й. И дори и нещо да се случи с мен, застраховката ми „Живот“ ще направи същото.

Грижиш се за своите. Каквото и да ти струва.

Той се изправи, мръщейки се при болката в бъбрека. Отпи още една голяма глътка от газираната вода. Щеше да мине на бира, когато се върнеше обратно в апартамента си в града. Ако побързаше, щеше да хване началото на мача между „Джаянтс“ и „Каубойс“.

— Чао, мамче. Ще се видим следващата седмица.

Мама се огледа наоколо.

— Къде е Джейни?