Франсис Пол Уилсън
Завещанието (11)

Събота

Пирона седна зад волана на камиона си и потърка ръце, за да ги стопли. Много е студено тази нощ, човече. Много.

Но не за дълго. След час, може би и по-малко, ако купувачът не се цигани и не се опитва да свали прекалено цената, щеше да бъде на топло и удобно в бърлогата си и да смуче крек вместо това смешно извинение за джойнт.

Направи една здрава дръпка и я задържа. Избърса запотеното предно стъкло и си пожела парното да работеше. Светна със запалката да провери часа. Купувачът беше казал около единайсет и половина. Почти толкова.

Беше пуснал мухата, че ако някой търси много намалени коледни играчки, пакетирани и готови за пласиране, Пирона е неговият човек. До него беше стигнало, че някакъв търговец на крадени стоки, който е приятел на приятел на негов приятел, иска да ги вземе всичките. Да!

Той издиша и погледна надолу по улицата, за да провери за светлина от фарове. Доста брички се влачеха там долу по посока към намиращия се наблизо мост на Манхатън. Надяваше се една определена да свие насам и сделката да приключи. Неговата връзка не му беше казала, но май купувачът щеше да дойде със собствен камион. Би трябвало да е така. Как иначе щеше да изнесе нещата оттук?

Дано не смята да се чупи с този камион, човече. Потупа автоматичния 32-ри калибров пистолет на кръста си. По-добре би било да не си представя нещо по-различно от това да даде пачката и да свали стоката.

Хей, тук има рима.

Подаваш ми зеленото и се чупиш от местопрестъплението.

Той се усмихна и направи още една дръпка. Жалко, че вече не беше в групата. Можеха пък с барабаниста да направят песен или нещо такова от това. Щеше да е яко.

„Полио“ му липсваше. Най-яката пънк-траш банда на света, пич, а той свиреше бас в нея. Е, поне за няколко месеца. Докато не го изритаха, защото не се появяваше на репетиции.

Но си беше хубаво, нищо че беше за кратко. Тогава получи прякора Пирона. Е, не го получи, а почна сам да се нарича така. Трябваше ти име като Пирона, за да свириш в „Полио“. Че кой би искал да има басист на име Джоуи де Чиля?

А това беше толкова як прякор, с двоякия си смисъл и всичко останало.

Но дори с такова име и даже и да си ходил на турне с „Полио“, пак нямаше работа. Поне не и за него. Мамка му, да, само като кажеше името на бандата, и всички бяха навити да го чуят… докато не го чуеха.

Ами да, да им го начукам.

Изсмука тревата чак до пръстите си и изхвърли картончето през прозореца. Не си заслужава да си оставиш за по-късно, човече.

След няколко провала на прослушвания Пирона каза чао на музикалната сцена. Имаше си гордост, човече. Сякаш на шега беше почнал да краде разни неща и после да ги шитва. Стана така, че изкарваше много повече, отколкото незнайните, неизвестни траш групички щяха някога да му платят.

Но после Тина взе, че наду корема и даже се опита да му каже, че детето е негово. Да бе. Сигурно. При положение че скача на всичко изправено и твърдо, той ще повярва. Няма начин, брато.

Тогава мозъкът нещо й се разбърка и не искаше да прави аборт. Не. Щяла да роди детето и да стане мамче.

Аха. Мама Тина. Как ли пък не.

Ама какво да видиш? Износи го. Разбира се, детето се роди суперсмачкано. И след това разбра, че то има СПИН, човече. СПИН!

Това означаваше, че тя също е болна, което побърка Пирона. Мамка му, можеше и той да е заразен, при положение че се е чукал толкова често с нея и са си делили иглите. Трябваше още тогава да си направи тест, но се изплаши, пич. Все едно, не искаше да знае.

Но за Тина беше все едно дали е здрава и детето също. Дъската тотално й хлопаше. Затова беше суперсмазана, когато й го отнеха.

Продължи да му казва, че е негово дете. Как приличало тъкмо на него. Така един ден го накара да отидат до мястото, където държаха и се грижеха за детето. Пирона не знаеше какво му стана — сигурно цейлонският херо, дето го вземаше, го беше направил прекалено мек — но се радваше, че се беше навил. Защото, докато висеше там, беше видял как някакви хора пренасят коледни подаръци през онази врата. Хвърли един поглед, като си помисли, че може да вземе нещо малко, но видя стая, пълна догоре с подаръци.

Весела Коледа на мен.

Две вечери по-късно удари мястото.

Най-готиното от цялата работа беше, че се появи по новините. Мамка му, човече, снощи не можеше да си пусне и едно радио, без да чуе за „кражбата на коледните играчки за СПИН бебетата“. Беше прекарал няколко часа в превключване от един канал на друг, от една новинарска емисия на следващата, ухилен като пълен задник.

Това беше той, онзи, за когото говореха. Пирона.

Най-лошото беше, че не можеше да каже на никого. Поне не и преди да ги разкара. После можеше да говори колкото си иска, защото играчките нямаше да ги има и нищо нямаше да може да бъде доказано.

Единственото нещо, което не успя да схване, е защо бяха толкова отвратени и разярени всичките тия новинарски зубрачи. Все едно наистина ги беше грижа. Друг път. Всички знаеха колко е глупаво да се прахосват играчките за тия СПИН деца. Така де, колко щяха да живеят след това? Нямаше да ги има достатъчно дълго, че да ги оценят. Пълна загуба, човече.

Оставете на Пирона да им намери добро приложение.

А и всичко беше толкова просто. Всичко, което трябваше да направи, беше…

Пирона подскочи, когато зад него се чу скръъъ-ъъц. Извъртя се на седалката си. Беше прозвучало като…

Точно така беше! По дяволите, някое копеле беше отворило една от задните врати на камиона. И сега светеше с фенерче вътре.

Първо си помисли, че са куките, но не беше видял да спира патрулка. А той знаеше, че ченгетата трябваше да следват определени правила при извършването на обиск.

Купувачът? Може би, но не мислеше така. По-скоро някой побъркан наркоман, на който му се е приискало да задигне неговата стока.

Извади автоматичния си пистолет и зареди патрон в цевта. Щеше да сложи край на тази тъпотия много бързо.

Изскочи навън и изтича отзад.

— Ей, брато. К’во си мислиш, че…?

Нямаше никого. И двете врати бяха затворени. Пирона огледа улицата във всички посоки: нямаше жива душа.

Не можеше да му се е привидяло. Тревата не беше чак толкова силна. А и чу шума. Видя светлината.

По-добре да провери дали нещо не липсва.

Но точно в момента, в който се протегна към дръжката, вратата рязко се отвори, удари го и го събори на земята. Падна по гръб, претърколи се и се изправи на крака, с пистолет, протегнат пред него. Видя отворената врата, но пак нямаше никого.

После чу дълбок глас.

— Хо-хо-хо!

Погледна нагоре и видя дебелак с бяла брада и червен костюм да стои на покрива на камиона.

Той пак направи онова хо-хо-хо нещо, после извика:

— Значи ти си този, който отмъкна играчките, които заделях за СПИН дечицата. Никой не може да открадне подаръците на Дядо Коледа и да му се размине!

О, човече. Този задник се мисли за Дядо Коледа!

Пирона вдигна мерника и изстреля един куршум в сърцето му.

Дядо шибаният Коледа излетя назад от покрива на камиона, сякаш някой му беше дръпнал каишката.

Никой не може да открадне подаръците на Дядо Коледа и да му се размине?

Да бе. Аз крада независимо чии неща и правя каквото си поискам, нещастнико!

Пирона изтича отстрани на камиона. Време да вкара още един патрон в Дядо Гъз…

Но той беше изчезнал.

— Какво става, мамка му — викна.

Изведнъж нещо червено и бяло изскочи от сенките на кофите за боклук и заби юмрук, облечен с бяла ръкавица, в лицето му.

Пирона беше чувал за звездите посред бял ден, но не вярваше, че ги има. До този момент. Чу как носът му каза хрус и лицето му избухна в пълна със звезди болка. Залитна назад, закачи с пета някакъв боклук и усети как пада.

Замаха с ръце, за да запази равновесие, но не успя. Строполи се с все сила долу.

Като погледна нагоре, Дядо Коледа се беше надвесил над него.

— Нима си мислиш, че можеш да спреш Дядо Коледа с куршум? С някакъв си обикновен куршум? Помисли си пак, синко!

Гласът не беше толкова силен и дълбок, както преди малко, но този тип още стоеше на крака. И там, на малко повече от половин метър от лицето на Пирона, имаше дупка от куршум в червения плат. Точно над сърцето му.

Мамка му! Какво, по дяволите, става тук? Този нещастник трябваше да е мъртъв, човече.

Освен ако наистина не беше Дядо Коледа.

Но това беше лудост.

Луд беше и този тип в червения костюм. Очите му просветваха между бялата брада и плюша на шапката му. Който и да беше той — може би истинският Дядо Коледа — беше ядосан. Ама зверски ядосан.

Пирона вдигна пистолета си за още един изстрел, но Дядото стъпи на ръката му.

— Няма смисъл, синко! Не можеш да убиеш Дядо Коледа!

Той леко се повдигна и опита да вземе пищова със свободната си ръка, но беше спрян от разбиващ челюстта му юмрук и удари главата си в паважа.

Дядо Коледа раздаваше удари като магаре, хвърлящо къчове.

Пънкарят усети как пистолетът бива отскубнат от ръката му и чу как се пързаля по асфалта. След това нещата потънаха в пълна мъгла.

И болка.

По-късно си спомни как беше преметнат по корем, а после вдигнат във въздуха за яката и колана му.

— Проверих списъка си — рече Дядо Коледа. — Проверих го два пъти всъщност. Пише, че си бил непослушен, синко. Много непослушен!

След това започна да го използва като таран.

Прас! С главата напред в бронята на камиона.

— Знаеш ли какво става, когато крадеш от Дядо Коледа? Това!

Прас! С главата напред в няколко кофи за боклук.

— Ако реша да те запазя жив, да предадеш на всички: да си нямате работа с Дядо Коледа!

Пирона беше завъртян и отлетя към една от тухлените стени, която твърдо посрещна лицето му.

Издаде някакъв нещастен агонизиращ стон, докато се свличаше по стената, чувствайки се като разпльокано яйце.

Но това не беше краят. Ни най-малко. Той загуби съзнание през следващите десет минути, когато Дядото го използваше като парцал, с който разчистваше улицата.

Най-накрая Добрия старец го пусна. Наркоманът се строполи, агонизиращо петно върху разбития паваж. Усещаше как дъхът му бълбука в пълната му с кръв уста. Беше сигурен, че ченето му е счупено. И ребрата му също — всеки дъх беше като дузина прободни рани. Това ли беше краят? Надяваше се. Молеше се.

Просто ме остави така, си мислеше. Вземи играчките, вземи целия проклет камион и си тръгни. Впрегни елените си към бронята и ти и Рудолф се махайте. Просто не се занимавай повече с мен. Моля.

Но точно когато си го помисли, усети как две ръце го хващат под мишниците и го повдигат.

— Не — успя да измънка през разбитите си зъби, — моля ви… стига.

— Трябваше да помислиш за това по-рано, синко. Да крадеш от беззащитни болни дечица те вкарва в меганепослушния ми списък.

— Съжалявам — излезе като слаб плач. Като истински пъзльо.

— Е, добре. Радвам се да го чуя. Ще го взема предвид следващата Коледа. Но ти усложни нещата, като се опита да ме убиеш. Това е много непослушно. Не обичам да стрелят по мен. Ставам много раздразнителен. Ама много.

— О, не…

Нещо грубо и твърдо се плъзна по бузата на Пирона и го обзе истинска паника. Въже! О, мамка му, не. Щяха да го обесят.

Но после усети как въжето минава под мишниците вместо през врата му. Това беше успокоително. Донякъде. Все пак болеше адски много, когато въжето се затегна около ребрата му. Беше повдигнат и поставен да седне върху клатещата се броня на камиона, а после завързан.

— Какв…?

— Тихо, синко — рече Дядо Коледа с глас, който беше изгубил всякаква доброта. — И думичка повече да не съм чул.

Пирона вдигна поглед. Всичко — Дядо Коледа, уличката, целият шибан свят — беше по-скоро едно петно… освен тези очи. Винаги си беше мислил, че Дядо Коледа има сини очи, но тези бяха кафяви и всичко у него се обърна, като видя гнева в тях.

Дядото не беше просто ядосан. Той беше полудял.

Затвори очи, докато мъжът в червения костюм залепваше нещо на главата му. Докато разбитият му мозък зацепи, че не трябва да оставя Дядо Коледа — дори и този психичноболен Дядо Коледа — да го завързва за предницата на камион, беше прекалено късно. Опита се да се освободи, но въжето, което го притискаше към решетката, минаваше на зигзаг през тялото му, около раменете и между краката. Можеше да ги движи и ръцете му бяха свободни, но всички възли бяха някъде зад него.

С хладна увереност Пирона разбра, че няма да ходи никъде. Поне не и по свое желание.

Вцепени се, когато чу ръмженето и тракането на стария двигател зад себе си. Започна да плаче, когато камионът потегли.

Дядо Коледа щеше да го размаже в стената!

Но не. Излязоха на главната улица. След това последва едно кошмарно пътуване през Долен Ийст Сайд, а хората зяпаха, сочеха, някои дори се смееха. После по Четиринайсета улица, като камионът се мяташе от лента в лента, минаваше на червено, спираше на сантиметри — сантиметри — от задни брони, после пак потегляше с грохот.

Всичко това беше зле, човече, но когато трафикът в източна посока не се движеше достатъчно бързо, Дядото започна да се прави на мъж с едно разбито жълто такси в насрещното движение. Пирона беше сигурен, че Добрия старец няма да свие встрани, и за няколко изпълнени с писъци и ужас секунди си мислеше, че и таксиджията няма да го направи. Той се напика от страх. Буквално. Топла струя потече по левия му крак.

Но жълтата кола сви встрани в последната секунда, а камионът се вля в правилната лента и започна да набира още скорост.

Ченгета! Пирона не беше и сънувал, че при каквито и да е обстоятелства ще поиска полицията да е по петите му. Но ето че този момент дойде. А къде бяха те? Защо никога, когато ти потрябва, наоколо няма и една шибана кука?

Камионът поднесе на един широк завой и той си помисли, че са на Седмо авеню, но не можа да разбере, защото си затвори очите, докато се разминаваха на косъм с един надул клаксона автобус. После се качиха на бордюра, откъдето уплашените пешеходци се разбягаха и най-накрая спряха.

След като двигателят угасна, Пирона остана треперещ и чакащ да разбере какво още му е подготвил Дядо Коледа. Но той не каза и не направи нищо. Крадецът се извърна и погледна през предното стъкло, за да види, че Стареца го няма.

Но не беше сам. Насъбираше се тълпа зяпачи, които направиха полукръг около него и камиона, сочеха окървавеното му лице, опиканите му панталони и онова, залепено на главата му, каквото и да беше то. Някой се изсмя. Други се присъединиха.

Пирона искаше да умре.

И след това чу сирените.