Франсис Пол Уилсън
Завещанието (64)

1.

— Отпочинал си и си готов за това, нали? Попита Милкдуд, докато той и Джак вървяха надолу по Четиридесет и пета улица, облечени в костюми и носещи куфарчета.

— Не.

Когато приближиха входа на Хенд, Джак каза:

— Сигурен си, че няма друг начин, по който това да се направи?

— Ако има такъв, то аз не го знам.

— Сигурно съм луд.

Дуд се изсмя.

— Спокойно, всичко ще бъде наред.

На Джак му се искаше и той да беше толкова сигурен в това.

Те бутнаха въртящата се врата към лобито. Изглеждаха така, сякаш принадлежаха към това място, и спокойно минаха покрай бюрото на охраната, където двама униформени пийваха кафе и улисано проверяваха резултатите от вчерашните футболни срещи.

— Това сякаш ти вменява ново уважение относно стойността на организираните спортове, нали? — каза Джак, като приближиха асансьорите.

— Особено към футболните резултати. — Милкдуд провери часовника си. — Осем без петнайсет. Новата смяна идва. Това също ще ни е от полза.

— Както и липсата на дредлоците, които имаше, когато те видях за пръв път.

Той се усмихна.

— Това, че дредлоците и хакването не могат да съществуват заедно, научих по трудния начин. Постоянно се закачаха за разни неща на тесни места. Освен това огромна част от хакването се състои в това да минеш незабелязан.

— Аха. Представям си колко е трудно, когато нещо, което прилича на космат октопод, виси от главата ти.

Отляво иззвъня звънец и вратите на средния асансьор се отвориха. Джак тръгна напред, но Милкдуд го задържа.

— Не, не. Ние ще се качим на този отляво.

— Има ли някакво значение?

— Това е този, който ще те остави най-близко до мястото, където искаш да отидеш.

— А аз определено искам точно това — каза Джак.

Милкдуд натисна един от бутоните за горните етажи и остави асансьора да се изкачва.

Половин минута по-късно вратите на левия асансьор се отвориха.

— Този е нашият — каза Милкдуд.

Докато се запътваха към него, Джак забеляза една червенокоса жена да свива зад ъгъла. Насочи се към тях.

— Размърдай се, Дуд — прошепна той. — Ще си имаме компания.

Бяха пристигнали рано, за да са сигурни, че ще се возят сами нагоре. Тази ранобудна червенокоска щеше да прецака целия им план.

Те влязоха бързо през вратите. Веднага щом бяха вече вътре, Милкдуд натисна „7“ и след това се облегна на бутона за затваряне на вратите.

— Задръжте го, моля — извика жената отвън.

— Сорииии — каза меко Милкдуд, когато вратите се затвориха и те тръгнаха плавно нагоре. — Но този е само за нас.

— На косъм — отбеляза Джак.

Можеше да усети как се напряга все повече и повече с отброяването на етажите на малкото екранче. Не очакваше с нетърпение следващите няколко стъпки.

Милкдуд клекна и отвори куфарчето си. Извади отвътре огънато парче метал с размерите на кука за закачалка. От края й висеше тънка корда.

— Окей. Ето ти куката. Помниш как работи, нали?

— Да. Така мисля. — Надявам се.

— Точно както тренирахме снощи.

Той подаде кукичката и кордата на Джак, после затвори куфарчето си.

— И си носиш другите дрехи, фенера, челника и мобилния, нали?

— Да.

— Добре. Да действаме.

Джак преглътна.

— На кой етаж?

— Седмия. Нов наемател прави ремонт, преди да се нанесе. Работниците вероятно няма да са пристигнали преди осем, така че…

— Вероятно?

Милкдуд сви рамене.

— Бях тук вчера. Те не работят в неделя, така че какво мога да ти кажа?

— Добре. Да приемем, че още не са там.

— Точно така. Което е добре. Така няма да бързаш прекалено много.

Кабината плавно спря.

Милкдуд даде знак с вдигнат палец, че всичко е наред.

— Добре, хакер Джак, започвай. Ще потегля надолу, а ти не се оставяй на аварийния звънец да те плаши.

Един звънец е най-малката ми грижа, каза си Джак наум.

С куката и кордата в едната ръка и с куфарчето в другата той излезе от асансьора.

На седмия етаж наистина се извършваше ремонт, наоколо бяха нахвърляни дъски и шперплатови плоскости, всичките покрити с дебел слой стърготини.

И все още нямаше работници.

Веднага щом вратите са затвориха, Джак остави куфарчето си и се замъчи с прокарването на кукичката през процепа между металния трегер и горната част на вратите. С Милкдуд бяха упражнявали това поне дузина пъти снощи на асансьора в кооперацията на Дуд. Тук горният процеп беше по-тесен.

И тогава звънецът на алармата започна да звъни — Милкдуд беше натиснал бутона за аварийно спиране и закова кабината между седмия и шестия етаж. Джак очакваше това, но все пак подскочи.

Знаеше, че има време, но звънецът беше дразнител, караше го да бърза. Най-накрая кукичката се промуши и се спусна от другата страна на вратата.

И продължи да пада, като теглеше след себе си и кордата.

Беше забравил да я увие около китката си.

— Господи!

Джак я сграбчи и уви последните трийсет сантиметра, преди да излети в тъмнината на шахтата.

И през цялото това време проклетият авариен звънец продължаваше своето равномерно, настоятелно звънене.

Той издиша. Следващата стъпка щеше да е малко по-трудна.

Издърпа кордата, докато не чу издрънчаването на кукичката от другата страна на вратата. След това започна да я вдига и спуска, като въртеше кордата, докато я пускаше и дърпаше.

Най-накрая усети кукичката да се закача, но точно в този момент чу още един звънец да прави динг! Огледа се и видя зелената стрелка нагоре да свети над най-десния асансьор. Някой идваше.

Джак дръпна кордата, като се молеше да се е закачила за страничната ръчка за спешни случаи.

Точно така и беше. Вратите се раздалечиха малко. Толкова му и трябваше. Вкара крака си между тях и ги отвори с ръце.

Сега аварийният звънец се чуваше още по-силно. Погледна надолу.

Половин метър под краката му го очакваше горната част на кабината.

Сега беше ред на трудната част. Наистина трудната част.

Джак се подвоуми — Сигурно съм изгубил проклетия си разсъдък! — и му се щеше да беше мислил още, ако имаше повече време, но вратите на другия асансьор вече се плъзгаха. Задържайки вратите на своя отворени, той си взе куфарчето и стъпи върху кабината. Докато вратите се затваряха плавно пред него, той намери ключа за осветлението отгоре на асансьора. Дано крушката да не беше изгоряла.

— Да — каза си той, когато жичката засвети в гнездото си.

Свали куката от аварийната ръчка и издърпа останалата част от кордата. Тупна с крак по тавана на асансьора като сигнал за тръгване за Милкдуд, след което клекна.

Изведнъж аварийният звънец спря.

И за няколко секунди настъпи блажена тишина.

След това кабината се спусна надолу.

— Мамка му!

Не слизането надолу беше проблемът. Така и трябваше да стане. Такъв беше планът. Милкдуд беше потеглил надолу, преди да я спре между етажите, така че трябваше да продължи нататък. Веднъж щом стигнеше най-долу, щеше да тръгне отново нагоре… и да я закара най-горе.

Проблемът беше, че закуската на Джак искаше да остане между шестия и седмия етаж. Той стисна зъби и принуди черешовото датско сирене и кафето да останат в стомаха му. Със свободната си ръка хвана здраво тежката стоманена дръжка, която минаваше по тавана на кабината. Трябваше да е яка — държеше кабелите за изкачване. Отдясно и отляво макарите тихо тракаха и се въртяха.

Кабината усили ход.

— Мамка му!

Не спираше да шепне двете думи като в мръсна молитва чак до долу. Беше уплашен. Не че щеше да си признае пред някого, дори не и пред Джия — нямаше начин дори да й каже за това — но пред себе си спокойно си признаваше в този момент и на това място, че е изплашен до смърт.

Не височината го притесняваше, защото не можеше да види дъното; и това, че е затворен в тясна бетонна шахта, също не бе чак толкова зле, защото светлината отгоре на кабината му позволяваше да види къде се намира.

Беше цялата тази история: ето го него, облечен в бизнес костюм, държащ куфарче, возещ се на асансьор от грешната страна на тавана му. Да, за всичко си имаше пръв път, но Джак се закле, че този пръв път ще е и последният.

Защото обичаше да контролира работата си, а в този момент ситуацията беше всичко друго, но не и под контрол.

И не успяваше да види никакъв бърз начин, по който да може да се измъкне.

Плюс това не можеше да спре да се притеснява за това, което го очакваше на крайната му дестинация — горния край на шахтата.

Най-накрая — слабо динг и асансьорът бавно спря. Чу вратите да се отварят към главното фоайе, после как Милкдуд обяснява на някого, че аварийното спиране е било по негова вина, как асансьорът бил тръгнал надолу, а той искал да се качи нагоре и затова бил натиснал стоп бутона по грешка. Съжалявам. Нищо не се е случило, нали? Не се безпокойте, повече няма да повторя същата грешка.

Джак използва времето на спирането, за да прибере в джоба си кукичката и след това да отвори и затвори катарамата на колана си около дръжката на куфарчето. Чу как в кабината се качват хора, чу после как се затварят вратите и след това тръгнаха нагоре.

Ако слизането беше „мамка му“, то изкачването беше десет, двайсет, сто пъти по-лошо.

Наистина, Милкдуд му беше обяснил всичко и бе нарисувал диаграми на това колко пространство имаше около главната поддържаща греда в горната част на шахтата, но Джак продължаваше да си представя как се размазва като муха там горе о вътрешността на покрива.

Средният асансьор профуча покрай него по пътя му надолу. Той се замисли, че ако беше изпънал ръката си, сега можеше и да е без нея. Имаше седем спирки по пътя му. По принцип, когато се возеше на бавния асансьор, Джак полудяваше, но сега, докато беше отвън, нямаше нищо против да се позабави.

— Спокойно — прошепна си той. — Спокойно, за никъде не бързаме.

Но след като стигна до шестнайсетия етаж — Джак видя числото, изпръскано с шаблон над вратата на асансьора — той продължи изкачването си, без да спира.

Докато се изкачваше към тавана на шахтата, Джак клекна и се вгледа в сенките нагоре, опитвайки се да разпознае детайлите. И тогава видя главната поддържаща греда, минаваща напряко през шахтата. Беше в една линия с товароподемната греда отгоре на кабината. Докато се приближаваше, Джак забеляза и многоканалното колело, фиксирано по средата на поддържащата греда, което се въртеше лудо, като направляваше неспиращите подемни кабели.

И тогава асансьорът спря. Двайсет и шести етаж. Последна спирка.

Джак изпусна дъха, който беше сдържал. Милкдуд не беше преувеличил за допълнителното пространство горе. Кабината беше спряла далеч от поддържащата греда и тавана. Всъщност шахтата продължаваше нагоре поне още шест метра над него.

Джак знаеше, че Дуд се е облегнал на бутона за задържане на вратите, за да му даде малко повече време, но не можеше да чака цяла вечност. Огледа се и видя металната стълба, вградена в лявата стена на шахтата, водеща нагоре към една врата — точно където Милкдуд беше казал, че ще бъде. Хвана се за едно стъпало, отдели се от тавана на кабината и се изкачи до вратата. Дуд каза, че не е вързана към аларма и че ще я остави отворена, така че Джак я бутна.

Затвори вратата след себе си и застана за момент в бучащата тъмнина, изпълнен с радост от допира си със солиден под под краката, докато препускащото му сърце не се успокои.

Това беше като пътуване през ада. Само няколко минути в реално време, но го усещаше като вечност. Или две.

Но оцеля. Най-лошото беше минало. Отсега нататък щеше да има повече контрол върху нещата.

Докато не се наложеше да се измъква.

Но за това щеше да се притеснява по-късно.

Опипа с ръка стената и намери ключа на осветлението. Редица голи флуоресцентни лампи запримигваха над главата му.

Намираше се в това, което Милкдуд наричаше ОВК зоната — отопление, вентилация и климатик. Право срещу него се намираха въздушните филтри на системата, всеки с големината на малък ТИР. Тръби с размери два и половина метра влизаха и излизаха от тях.

Джак отиде до най-близкия и освободи куфарчето от колана си. Отвори го и извади един комбинезон — Дуд да си носи чорапогащите; Джак предпочиташе комбинезон. Свали си сакото, панталоните и вратовръзката, облече комбинезона и затвори ципа до врата си. Смени шпицарките с маратонки. Сложи малкия мобилен апарат във вътрешния джоб на гърдите. Нагласи челника и прибра батериите за него в джоба на десния крак. Пъхна слушалките в ушите си, после включи уокмена и го пусна в джоба на левия крак. Милкдуд заговори тихо в ушите му.

— Окей, Джак. Ако слушаш това, значи не лежиш потрошен и размазан на дъното на шахтата.

И след това се изкиска.

— Ха-ха, много смешно — рече Джак.

— Отиди до голямата връщаща тръба, която влиза в левия филтър, и отвори вратата за поддръжка. Ще използваме системата за връщане, защото въздухът вътре ще е по-хладен. Вгледай се и ще видиш, че съм я отбелязал с подписа си.

Джак отиде до вратата и видя, че ръчката е белязана с малката черна точка в кръгче на Дуд. Отвори я и погледна вътре. Тъмница. Голяма тъмница.

— Тъмно е, нали? Но не за дълго. Отдясно на вратата има ключ. Цъкни го.

Джак го направи и една крушка освети тръбата — квадратна поцинкована метална шахта, два метра и половина във всяка посока.

— Не стой така глупаво, Джак. Влизай вътре, затвори вратата след себе си и тръгвай.

Това и стори, като седна на ръба на шахтата, водеща надолу. Точно накрая метална стълба се спускаше към тъмната вътрешност; стъпалата й потъваха в тъмнината извън конуса светлина, който хвърляше крушката.

— Използвай стълбата, за да стигнеш до двайсет и първия етаж. Не се притеснявай за тъмнината. Ще се погрижим за това по пътя.

— Щом казваш — измърмори Джак.

Започна да се спуска надолу. Докато наближаваше тъмницата…

— Инженерите, които са обновявали тази система, са били невероятно мили. Не само че няма сензори в тръбите — нещо, което бих препоръчал, ако исках да държа настрана хора като нас — но са сложили лампа на всеки етаж, същата като при асансьора. Но тези трябва да се светнат. Гледай от дясната страна на стълбата, като минаваш всяка голяма спойка. Ще видиш два ключа: единият е за крушката над теб, другият за тази под теб.

— Обичам ги тези мили инженери — каза Джак и щракна този, който осветяваше пространството под него.

— Пази енергията, Джак. Изключвай всяка лампа от сектора, който си минал.

— Ти го прави по твоя начин, Дуд, аз ще го правя по моя. Обичам да виждам къде съм бил.

— Изключи ме, докато не видиш знака ми на двайсет и първия етаж.

Джак намери копчето за изключване и продължи спускането си без направляващото го описание. Единствените шумове идваха от меките му стъпки и от дъха му. По-надолу намери едно голямо „21“, написано с червен маркер през стъпалата на стълбата. Знакът на Дуд висеше по завъртулката на двойката като плаващо око.

Джак включи уокмена.

— Добре. Ако си при двайсет и първия етаж, е време да напуснем големия вертикал и да навлезем хоризонтално през отвора вляво от теб. По-нататък тръбите стават все по-малки и за наше съжаление не са осветени. Ще трябва да си пуснеш челника.

Майстора се прехвърли от стълбата към по-малката шахта. Беше може би наполовина по-тясна от вертикалната. Настрои лещата да осветява възможно най-широко пространство и започна да лази.

— На първото кръстовидно разклонение завиваш вляво. Почистил съм прахта и съм оставил малка стрелка. Направил съм това на всяко кръстовище — черните стрелки за пътя навътре, червените за навън — за всеки случай, ако нещо се случи с уокмена.

— Каква успокоителна мисъл само — каза Джак. Но беше благодарен за подробните обяснения на Милкдуд.

Намери първите две стрелки; заедно с подписа на Дуд.

— Общо взето това е всичко, Джак. Стрелките ще те отведат до шахтата, която обслужва офиса на Хафнър. Ако ти потрябва някаква помощ, мобилният е у теб. Номерът е в това да се движиш леко и бавно, да напредваш спокойно. Внезапните движения, които издрънчават по стените, ще вдигнат шум надалеч. Повечето хора не забелязват дрънченето, ако е от време на време. Но като започнеш постоянно да вдигаш шум, докато минаваш над окачените им тавани, те се захващат да звънят по телефоните и да питат какво става. Така че по-бавно, Джак. Осигурили сме ти много време. Приятно хакване, човече. Тук беше Милкдуд, край и изключвам.

Сигурно се мисли за Уолтър Кронкайт^[1], или нещо такова, каза си наум Джак и продължи да пълзи.

Докато се плъзгаше през тъмните тръби, следвайки трептящия лъч светлина пред себе си, усети колко оценява комбинезоните. Частта му без копчета отпред му позволяваше да се плъзга меко и тихо.

Шахтите, както го беше предупредил Дуд, наистина се стесняваха. Но той продължаваше да следва стрелките. Открито си призна, че беше напълно изгубен. Знаеше, че е на двайсет и първия етаж в сградата на Хенд и че тялото му е в хоризонтална позиция, но всякаква друга ориентация беше просто предположение. На запад или на изток гледаше, към центъра на града или извън него. Нямаше представа.

Това, че Дуд беше успял да хакне това място съвсем сам — онова там с асансьора, и да открие пътя през този лабиринт от шахти, беше невероятно.

А пък че някой може да нарича това добро преживяване, Джак не можеше да повярва.

И тогава стигна до една стрелка, сочеща наляво, откъдето видя — в буквалния смисъл — светлина в края на тунела.

Тънки лъчи флуоресцентна светлина проникваха през отворчетата на решетката при входа на една по-малка тръба. Джак чу гласовете, идващи от стаята от другата страна, но не можеше да различи думите. Дори и да можеше, само да слуша не му беше достатъчно. Искаше да види кой е в тази стая и какво казва.

А оттук не можеше да го направи.

Трябваше да се приближи, което означаваше да се намърда в тази шахта. Тази малка шахта.

Джак гледаше тесните стоманени прегради на метър и осемдесет… точно колкото един ковчег. Но в ковчезите сигурно имаше повече място. Ами ако се заклещеше тук? Милкдуд му беше дал няколко съвета как да маневрира в тясно пространство. Сега беше идеалният момент да ги приложи.

Изключи челника си. След това с дясна ръка, опъната напред, и лява, прилепена отстрани, се напъха по диагонал в тръбата.

Тясно. Много тясно.

Сега всъщност разбра защо клаустрофобията възпира хакерството.

Бавно, тихо, той се промъкна сантиметър по сантиметър напред, докато не получи видимост върху някъде от около осемдесет процента от офиса.

Пълен червенокос мъж с бяла риза — Гордън Хафнър, надяваше се Джак, седеше зад бюрото и говореше по телефона. Можеше да го чуе идеално. След миг влязоха двама други мъже. Джак разпозна единия от буса в четвъртък вечерта: Томас Клейтън. Другият беше нов — с тъмна кожа, тъмна коса, брадат, видимо напрегнат и с акцент някъде от Средния изток.

Джак се усмихна. Предположи, че наблюдава човека зад гърба на Томас Клейтън — онзи, който убиваше всеки, който се изправеше на пътя между него и къщата на Клейтън. Перфектно. Само ако бяха така добри да започнеха да разговарят за това защо искаха толкова много точно тази къща, та Джак да се разкара оттам възможно най-бързо.

Но не го направиха. Говореха си за Алиша и се надяваха най-накрая да каже цената си тази сутрин, така че да оправят всичко със собствеността, но така и не споменаха причината.

И какво правеше Томас тук? Шон беше казал на Хафнър, че Алиша не иска брат й да присъства на срещата. Но ето че той беше тук, а часовникът отброяваше и все повече се приближаваше до девет и половина. Беше сигурен, че Алиша щеше да избухне, щом го видеше. Нямаше начин да сътрудничи. Какво си въобразяваха?

И тогава интеркомът на Хафнър изжужа и съобщи, че „Г-н О’Нийл и г-ца Клейтън са тук“. Хафнър стана, сложи сакото си и каза, че ще се върне веднага щом говори с нея.

Главата на Джак се изви рязко нагоре и за малко не се удари в шахтата.

Какво?

Срещата трябваше да е в офиса на Хафнър, точно от другата страна на решетката. Къде, по дяволите, отиваше той? Не че самата среща имаше значение. Джак беше пропълзял, за да види сцената след нея.

Послуша дали Томас и неговият арабски портфейл нямаха да кажат нещо интересно, но явно не бяха приятелчета: Томас четеше вестник, докато чужденецът стоеше до прозореца и наблюдаваше улицата долу. Джак се върна тихо до по-голямата тръба и обмисли какви варианти имаше.