Франсис Пол Уилсън
Завещанието (48)

2.

— Къде се срещнахме ли? — попита Алиша, поклащайки слушалката на рамо, докато отваряше половинката сандвич с пуйка, който си беше купила от „Блимпи“ надолу по улицата. — В офиса на Гордън Хафнър. Адвоката на Томас.

Беше чакала цяла сутрин обаждането на Джак. Беше толкова развълнуван, след като намери драсканицата с черния маркер снощи в лобито на Хенд. Беше започнал разпалено да обяснява някакви неща за хакери на сгради — каквито и да бяха те — и за някой на име Милкдуд. Остави я в апартамента й и след като провери дали е празен и дали всичко е наред, си тръгна, като й каза, че ще й се обади сутринта.

Е, не се беше обадил. А тя имаше много неприятни мигове на път към работа. Беше вървяла по средата на тротоара, като оглеждаше всеки бус, минаващ покрай нея близо до бордюра. Стряскаше се всеки път когато чуеше забързани крачки след себе си. Видът на охранителя на главния вход на болницата никога не е бил по-успокоителен.

Облекчението й се беше превърнало в тревога, след като видя резултатите от кръвните тестове на Хектор: Candida albicans, гъбата, която проникваше в болните от СПИН на гърба на други инфекции. Беше добавила интравенозно амфотерицин Б към коктейла от лекарства, който се вливаше в малкия, и стискаше палци.

Настойницата му вероятно не му е давала профилактично и дифлукан. Поне Алиша се надяваше, че това е причината за инфекцията. Ако ли не, то това означаваше, че е пипнал устойчив щам, а това можеше да е лошо. Много лошо.

Тя отхапа от сандвича си. Снощи не беше вечеряла, а сутринта й беше прекалено тежко, за да яде; чак на обяд се беше сетила изобщо за храна. И сега, точно когато започваше да яде на бюрото си, Джак се беше обадил.

— Гордън Хафнър. Къде точно е офисът му на етажа?

Тя преглътна.

— Не съм сигурна.

— Важно е, Алиша.

— Добре тогава. Нека помисля.

Тя преигра в ума си срещата от онзи следобед, когато бе минала през стъклените врати на двайсет и първия етаж с Лео Вайнщайн, бе седнала в чакалнята, после бе отведена надолу по коридора до офиса на Хафнър. Спомни си, че беше погледнала през прозореца и беше видяла синия навес на „Клуба на химика“ отсреща.

— Гледа към Четирийсет и пета улица.

— Това е някакво начало. Но трябва да знаем къде точно. Офисът ъглов ли е?

— Не. Но е точно до ъгловия — в източния край.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Спомням си как си помислих, че Томас не е при главния адвокат във фирмата, но е близо до него.

— Офисът до източния ъгъл, който гледа към Четирийсет и пета — каза Джак. — Разбрано.

— Какво става? — попита тя.

— Ще имаш среща с г-н Хафнър в понеделник сутринта. Ще му кажеш, че си готова да продадеш къщата.

Тя едва не се задави с едно парче пуйка. Изкашля се и преглътна.

— Как ли пък не!

— Спокойно. Само слушай. Ще поискаш абсурдна сума, да кажем, десет милиона.

— Никога няма да се навият.

— Разбира се, че няма. Не офертата е важна. Искаме срещата. Ще ти обясня всички подробности после. Точно сега трябва да почнеш да си освобождаваш понеделника, за да можеш да бъдеш там. Един мъж на име Шон О’Нийл ще ти се обади този следобед. Той ще бъде твоят адвокат.

— Мой адвокат? Но той не знае нищо за…

— Няма нужда и повярвай ми, не иска да знае. Това, което му доставя най-голямо удоволствие, е да подлудява други адвокати. Той ще уреди срещата вместо теб.

Тя провери календара си. Понеделник сутрин… щеше да се наложи да я извинят от месечната среща на Отдела по инфекциозни болести… Но нищо друго не беше спешно.

— Окей. Ще мога. Но колкото по-рано, толкова по-добре.

— Добре. За мен също.

— Всичко това е много странно, Джак. Бих искала да знам какво става.

— Ще ти обясня всичко в неделя вечерта, когато ще е нашата репетиция.

— Репетиция ли?

— Да. Ти, аз и Шон. Но това, което е важно и което трябва да знаеш, е, че като си уреждаме среща с адвокатите, получаваме малка отсрочка. Никой няма да те заплашва или да се опитва да те нарани, ако знаят, че в понеделник може да се стигне до споразумение. Това означава, че можеш да престанеш да се оглеждаш постоянно — поне за почивните дни.

— Това е добре.

— Така е. Трябва да бягам. Ще се чуем по-късно.

Алиша затвори телефона и нападна сандвича си с подновен хъс. Имаше чувство, сякаш оловна тежест беше повдигната от дъното на стомаха й. Нямаше да й се налага да живее като беглец през идните два дни.

Но какво планираше Джак? И доколко можеше да му се довери? Наистина подхождаше по изключителен начин, когато въпросът трябваше да се реши по-„твърдо“, но това беше различно. Щеше да си има работа с голяма адвокатска фирма, с някои доста остри умове. Можеше ли тарикат от улицата да преметне завършилия Харвард от двайсет и първия етаж?

Не беше сигурна, но ако трябваше да се обзаложи, Алиша не мислеше, че би рискувала парите си с костюмарите.