Франсис Пол Уилсън
Завещанието (85)

16.

— Трябва да приключим с това много бързо — чу Бейкър да казва Мухаллал, докато се приближаваха към входната врата.

Арабина продължаваше да гледа надолу и нагоре по пътя, сякаш търсеше някакви признаци за живот. Нямаше нищо друго освен тъмнина.

— Притесняваш се, че някой ще повика ченгетата ли? — попита Бейкър.

— Да. Разбира се. Аз не съм гражданин и нямам дипломатически имунитет. Арестът ми ще е голяма обида за… за моята организация.

И коя точно е твоята организация, зачуди се Сам. Опитваше се да разбере отговора на този въпрос още от самото начало.

— Няма страшно — рече той. — Хич няма да се бавим.

— И не забравяй…

— Знам, знам. Да не нараним момичето.

— Правилно. Правете, каквото желаете с мъжа, но тя не бива да пострада.

Ако ми го каже още един път… помисли си Бейкър.

— Ти ела тук при мен — каза наемникът, когато разпореди на хората си да се разпръснат от двете страни на вратата.

Винаги е добра идея да държиш човека, който плаща, далеч от огъня.

Даде знак на Бригз да действа. Големият мъж блъсна вратата и скочи вътре, насочвайки оръжието си във всички посоки. Другите изтичаха след него.

Бейкър изчака малко повече от половин минута с Мухаллал, наблюдавайки как всички лампи в къщата светнаха, след което му направи знак да го последва.

Това ли беше мястото, където живееше бодигардът на жената? Приличаше на кочина.

— Предна спалня — чисто — каза Бригз, излизайки в коридора.

— Задна спалня — чисто — каза Торо, като го последва.

След секунди Кени се качи по стълбите от мазето и мина през кухнята.

— Мазето е празно — каза той.

— Какво, по дяволите… — каза Бейкър и се почеса по главата.

Отиде до далечния край на трапезарията и вдигна един прозорец. Стресна се, когато не видя Барлоу и Де Мартини — бяха ли свършили като Мот и Ричардс? Но после ги забеляза.

— Някой да е излизал отзад? — попита той.

— Не — извика Барлоу обратно.

Бейкър се обърна и огледа наоколо.

— Мамка му. Знаем, че бяха тук. Видяхме ги.

Видя арабския нещастник да го гледа осъдително. Ако се провалеше и ги оставеше да се измъкнат…

— Хей, погледнете тук — извика Перковски от коридора.

Сочеше с дулото на оръжието си към една връвчица, висяща от тавана.

— Я виж ти — каза Бейкър, стрелвайки се покрай Мухаллал, за да види по-отблизо. — Какво имаме тук? Изглежда си намерихме падаща стълба.

— Изглежда си намерихме също и сейф — допълни Бригз и дръпна една кадифена картина на тигър от стената във всекидневната.

— Ще го проверим после — заяви Бейкър. — Точно сега си мисля, че сме приклещили един определен плъх в ъгъла му.

Искаше този тип… наистина искаше да го пипне.

Той вдигна тека си и даде знак на Перковски да дръпне връвта.

— Давай.

Перк дръпна и таванската стълба се отвори.

Бейкър приклекна, готов да стреля при първия звук, при първото нещо, което изглеждаше заплашително. Но нищо не помръдна в правоъгълната тъмница.

Перковски разпъна стълбата. Когато тя достигна пода, нещо черно започна да се спуска по релси, прикрепени към горните стъпала.

На Бейкър му отне секунда или две да разпознае това като малко оръдие.

— Назад — извика той.

… И се почувства глупаво, когато малкото оръдийце стигна до края на релсите си, разтресе се и от дулото му изскочи червено знаменце.

С жълти букви на него пишеше „Бум!“.

Само почакай да те хвана, смешник такъв, рече си Бейкър наум, загледан нагоре по стълбата, докато Перковски и Торо се смееха. Ще те заболи… доста силно.

— Имаме си комедиант, направо не е истина — каза Торо.

— Същински палячо — добави Торо.

Перковски тръгна нагоре по стълбата с изпънато пред себе си оръжие.

— Мразя палячовци.

— Внимавай, Перк — каза Торо. — Спомни си за Ричардс и Мот.

— О, не се притеснявай — отвърна му той. — Ричардс ми беше приятел. Добре си спомням.

Главата на Перковски и оръжието му бяха погълнати от тъмния отвор, после той избухна в дрезгав смях.

— О, да. Вярно е, че си имаме работа с истински клоун.

— Какво има? — попита Бейкър, качвайки се след него.

Стоеше на по-ниско стъпало и трябваше да си протегне главата иззад гърба на Перковски, за да могат да стигнат очите му до равнището на пода на тавана. Бърз оглед разкри дузина детски оръдия, същите като онова на стълбата, наредени от двете страни на отвора. Една връвчица стигаше до гола крушка точно над тях.

Бейкър клекна и скочи обратно на етажа.

— Не ми харесва това — каза той. — Слизай оттам.

— О, само още една от смешните истории на този клоун — каза Перковски и се протегна към връвчицата. — Нека бъде светлина.

— Не бих… — започна да казва Бейкър, но беше заглушен от страхотния рев на една дузина пушечни патрони, изстреляни едновременно.

Трупът на Перковски — главата и ръцете му бяха кървави останки — се строполи по стълбата и падна върху Торо.

Тогава яростта изпълни Сам до последната жила. Още един от хората му отстранен! Този кучи син!

Той вдигна своя „Тек-9“ и започна да стреля. Изпразни целия пълнител, до последния от трийсет и двата патрона, в тавана, който минаваше по коридора, и слагаше втория, когато една ръка го хвана за рамото.

— Жената! — Беше Мухаллал. Изражението му — смесица от гняв и страх. — Ще убиеш жената!

Бейкър тъкмо щеше да му каже какво да прави с майка си, когато от всекидневната дойдоха болезнени стонове. Той сви зад ъгъла и намери Бригз, извиващ се в агония, с ръка в стената.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Бейкър.

— Сейфът! Не беше заключен. Видях няколко пачки вътре, но когато се протегнах да ги взема, вратата ме затисна — скимтеше Бригз.

Сам видя от кръглия отвор надолу по стената да се стича кръв.

— Идиот такъв!

— Трябва да ме изкараш от това нещо, човече! Мисля, че ръката ми е продупчена. Умирам!

Мамка му, изпсува наум Бейкър. Какво още можеше да се обърка?

Тогава започна бипкането.

Всички замръзнаха. Дори Бригз спря да хленчи.

Бипкането… идваше от престарата стереоуредба в другата част на стаята. Кени се приближи до нея.

На дисплея се отброяваха числа, големи и червени, на всяко се чуваше бип.

…58… 57… 56…

Кени приклекна, за да види по-добре, после подскочи.

— Господи, Сам, това е бомба!

Бейкър застина за момент, после се доближи. Кени не разбираше от бомби; това беше неговата стихия.

Сам усети как по скалпа му сякаш минаха няколко вълни, когато разпозна тухлата C-4. Познаваше това нещо. Беше го използвал, когато го заложи в колата на онзи адвокат. А от тази тухла излизаха и влизаха много жици.

…45… 44… 43…

Зад Бейкър Бригз започна да ридае, молейки Господ и майка си за помощ.

— Аз изчезвам оттук — провикна се Торо и се стрелна към входната врата.

— Хей! — извика Бригз. — Къде отивате? Хей, момчета — не ме оставяйте тук с тази бомба! Моля ви, момчета! Моля ви.

— Последното беше като стон на удавник.

…36… 35…

Бейкър видя Арабина да тръгва към вратата и не се учуди. Искаше да го последва, искаше да е далече от тази бомба, но…

— Сам — обади се Кени, видимо изплашен. — Не трябва ли да…?

— В теб ли е ножът ти? — попита Бейкър и извади собствения си нож от специалните служби.

…32… 31…

— Да — отвърна племенникът му.

— Тогава го извади и идвай бързо насам. Живо!

— Хей, Бейкър — изскимтя Бригз, като опули очи, виждайки ги да се втурват към него с извадени ножове. — Какво мислиш да правиш?

— Би трябвало да ти отрежа ръката, задето я пъхаш, където не трябва — каза Бейкър и застана от дясната страна на заклещения наемник. — Може пак да ми се наложи, но нека първо пробваме нещо друго. Облегни се назад.

Той удари стената от другата страна на Бригз, нагоре и наляво спрямо нивото на сейфа и каза на Кени:

— Изрежи една дупка там. Бързо!

…28… 27…

— Никога няма да успеем да извадим този сейф от стената — заяви Кени с глас, няколко степени по-висок от обичайното.

— Знам — отвърна Бейкър.

Той започна да работи върху стената точно над сейфа и проби дупка в гипсокартона с дръжката на ножа. Когато направи дупката, обърна острието и използва назъбената част като трион, за да среже, докъдето стигнеше, метала, и после тръгна под ъгъл надолу.

…24… 23…

Опитваше се да изглежда спокоен, не можеше да остави Кени да си мисли, че е изплашен, но сърцето му биеше като лудо и усещаше как потта избива по цялото му тяло.

Веднага щом острието на Бейкър достигна горната част на сейфа, той удари по срязаната част и я вкара навътре в стената.

Хвърли бърз поглед встрани и видя племенника си да реже ожесточено неговото парче от стената. Лицето му беше по-бяло от лист и червената му коса приличаше на огън, но си вършеше работата.

— Давай, Кени!

…20… 19…

— Не искам да умирам, защото Бригз е тъп, Сам — каза Кени, когато Бейкър започна да работи на частта над сейфа и вдясно от него.

— Нито пък аз, хлапе. Но не оставяш някой от своите хора, когато можеш да помогнеш. Дори и да е пълен нещастник.

Това беше едно от правилата в ГСО. За човек, паднал на вражеска територия, рискуваш почти всичко, за да го измъкнеш.

…16… 15…

Чу, че Кени проби стената и вече е готов със своята дупка. Изправи се на пръсти и погледна вътре. Трябваше му повече светлина.

— Кени, донеси онази лампата.

— Сам…

По дяволите, племенникът му буквално хленчеше.

Знам как се чувстваш хлапе, но трябва да се държиш. Не ме разочаровай.

— Направи го!

…12… 11…

Кени вдигна лампата и я задържа с треперещи ръце.

Сега вече Бейкър можеше да вижда и забеляза яката пружина, която се беше забила в ръката на Бригз.

— Ето го бебчето — каза той.

…08… 07…

Той се протегна и вкара върха на ножа си под пружината. И неговата ръка започваше да трепери и върхът се плъзна по пружината.

— Хайде! Хайде!

Постави отново острието и изръмжа, като вложи всичките си сили в опита си да вдигне тази пружина от сейфа. Тя се помръдна и той чу как въздухът изсвистя през зъбите на Бригз, докато шипът излизаше бавно от ръката му.

…04… 03…

С пронизващ писък Бригз извади ръката си от сейфа и се втурна презглава към входната врата.

Кени го следваше по петите. Бейкър беше най-отзад и скачайки от предните стълби, бутна племенника си на земята.

— Залегни! — извика той.