Франсис Пол Уилсън
Завещанието (25)

1.

Алиша подскочи при звука на звънеца.

След грабежа в петък, връщането на играчките през уикенда и инцидента с нападението над малкото момиченце вчера й трябваше ден почивка. Беше приключила с прегледите си за тази сутрин и беше изписала едно двегодишно момиченце, излекувано от пневмоцистна пневмония, и се надяваше да направи същото с Хектор. Температурата му беше спаднала и последните рентгенови снимки на гърдите му показваха разсейване. Беше на път да се оправи.

Чрез Реймънд щеше да остане във връзка с Центъра през целия ден и веднага можеше да се втурне нататък, ако имаше нужда и ако Колинс не можеше да се справи сама. Но просто не можеше да събере сили да отиде там днес.

Беше мислила върху това с каква ярост реагира вчера. Беше извън контрол — абсолютно неконтролируема — и това я бе изплашило. И по-лошо, случката я беше изцедила както физически, така и емоционално.

Имаше нужда известно време да остане сама, без телефони и без кризисни ситуации. Само тя в своя апартамент, грижейки се за растенията и дърветата си. И те имаха нужда от нея. Напоследък не им обръщаше достатъчно внимание. Едно малко чудо въпреки малкото време, което прекарваше тук.

Обожаваше апартамента си, разположен на последния етаж. Първоначално замислен като художническо ателие, той имаше половин дузина прозорци на тавана, от които влизаше светлина и от север, и от юг, което беше идеално за нуждите на градината й. И се намираше в Уест Вилидж на Чарлс Стрийт — улица с дървета — откъдето много лесно стигаше до Центъра.

Когато звънецът звънна за втори път, тя вдигна поглед от крушовата фиданка, която тъкмо щеше да среже. Някой долу пред входа звънеше по домофона. Първия път си помисли, че е грешка, но изглежда някой искаше да я види.

Кой ли може да е…?

Много рядко й идваха гости. Дори не можеше да си спомни последния път, когато тук имаше други хора.

Алиша се изправи, отиде до вратата и разгледа домофона на стената отдясно. Как работеше това нещо…? Два бутона — единият с надпис ГОВОРИТЕЛ, а другият — със ЗВЪНЕЦ. Тя натисна първия.

— Да?

— Госпожица Клейтън? — попита мъжки глас. — Уил Матюс е, полицейският детектив от вчера. Може ли да поговорим за няколко минути?

Детектив Матюс, помисли си с учудване. Какво ли иска?

Той беше човекът, който й бе взел показанията. Млад, някъде на нейната възраст, може би малко по-възрастен. Беше любезен и изпълнен с разбиране, докато тя не се успокои и адреналинът в системата й не спадна след случката.

Но защо беше тук? И защо сега?

Беше глупаво, но си помисли, че може би е разбрал за намерението й да изгори къщата. Не можеше да разбере как, но може би я е проследил, свързал я е с Джак или с хората, с които беше говорила, за да открие друг подпалвач.

Ако…

— Госпожице Клейтън? Там ли сте?

— Да. Да, тук съм. Просто ме сварихте малко неподготвена. Не ви очаквах. За какво става дума?

— Може ли да поговорим горе… у вас?

— Разбира се — отвърна тя. — Извинете.

Алиша натисна бутона ЗВЪНЕЦ за няколко секунди, после се отдръпна и започна нервно да крачи.

Бъди спокойна, каза си наум. Става въпрос за онзи гадняр от вчера. Трябва да е за това. Този детектив не може да знае нещо повече.

Погледна надолу към краката си и ахна, като забеляза, че от кръста надолу е само по бельо. Стрелна се обратно в спалнята и облече долната половина от анцуга. Хвърли поглед към огледалото над дрешника.

Изглеждаш ужасно, помисли си. Погледни си косата.

Хвана една четка и се опита да изправи възлите от спането. Не че искаше да впечатли с външността си Уилям Матюс, детектив трети клас от полицията на Ню Йорк — далеч беше от тази мисъл — но искаше поне да изглежда порядъчно.

Още един поглед към огледалото и след това присвиване на раменете — какво можеш да направиш? Можеш да работиш само с това, с което разполагаш.

Върна се при входната врата на апартамента и я отвори. Можеше да чуе стъпките на полицая, докато се изкачваше. Главата му най-накрая се появи над парапета. Лицето му беше червено, а сакото му преметнато през рамо. Спря се и я загледа.

— Колко пъти на ден го качвате това? — попита задъхан.

— Поне четири.

Изкачи последните стъпала и се затътри към нея.

— Сигурно сте в страхотна форма.

Тя се усмихна.

— Моят личен степер.

Да живееш на четвъртия етаж и да нямаш асансьор си имаше своите недостатъци — нанасянето беше страшно изтощително и беше много неудобно, когато й доставяха колети, но не би заменила студиото си с таванските прозорци за нищо на света.

Детективът се спря на прага й.

— Може ли?

— Разбира се — каза тя и отстъпи назад.

Докато минаваше покрай нея, забеляза, че русата му коса е оредяла над слепоочията. Вчера не го беше забелязала. Сигурно защото поддържаше косата си толкова къса. Дори и така все още имаше нещо момчешко във външния му вид — особено когато се усмихнеше. Висок, с хубаво тяло, чиста кожа с румени бузи и светлосини очи. Повечето жени сигурно го намираха за неустоим.

Не и Алиша.

— С какво мога да ви бъда полезна, детективе — попита тя, като затвори вратата и се обърна към него. — Случило ли се е нещо?

Трябва да изглеждаш спокойна, каза си наум. Спокоойна… отпууусната…

— И да, и не.

Той се огледа наоколо, сякаш търсеше място, където да си остави сакото. Тя не каза нищо. Не го кани вътре. Не искаше той да се чувства прекадено удобно.

— За вчера?

— Точно така. Флойд Стивън, мъжът, срещу когото подадохте жалба за насилие над момиченцето, отправя заплахи.

— От затвора?

— О, не, той не е в затвора. Адвокатът му е уредил гаранция и той се е прибрал вкъщи за вечеря.

По дяволите! Искаше й се да беше прекарал зад решетките поне една вечер заедно с други отрепки като него. Беше чувала, че пандизчиите се отнасяли тежко с педофилите.

— Страхотно — каза тя. — Значи сега е обратно на улицата, където може да отправя заплахи и да преследва други малки деца. Каква система само.

— Всъщност не той отправя заплахи, адвокатът му го прави.

Алиша се впрегна.

— За какво? Затова че е намерил клиента си перверзник с ръка в гащичките на малко момиче? Да обарва гениталиите й?

— Ами той казва, разбира се, че клиентът му не е правил нищо подобно, че жестоко сте се объркали и сте нападнали бедния г-н Стивънс без каквато и да е провокация.

— Какво друго може да се очаква от адвокат.

— Да, но…

— Да, но какво?

Алиша преглътна. Езикът й сякаш беше шкурка.

— Нали не вярвате в това?

— Не. Но трябва да ви кажа, че Канийса Джексън не ви е от помощ. Това малко момиче е страшно объркано.

— Ами какво очаквате? Тя е само на четири и е била изплашена до смърт.

— И тя… не е точно…

Явно му беше трудно да каже следващата дума, затова Алиша му помогна.

— С „всичкия си“? Това ли искахте да кажете?

— Исках да кажа „умствено изостанала“, но знам, че вече никой не говори така.

— Правилно са ви казали. „Психически непълноценна“ е модно днес, но нейните проблеми далеч не са само умствени. Не само че е ХИВ позитивна, но и е крек бебе. Получила е нула родителски грижи. Преди да се роди, е била в утробата на жена на име Анита Джексън, която през по-голямата част от времето си е била надрусана до козирката; а когато не е била, е правила секс по всички начини, по които можете да си представите, за да си набави пари за следващата доза. Най-накрая, след седем месеца злоупотреба, матката й изплюва на бял свят Канийса в една задна уличка. Не сме сигурни точно кога — или по време, или малко след като се е родила — но мозъкът й не е получавал кислорода, който му е необходим, което я е довело до състояние на трайно объркване през по-голямата част от времето.

Тя гледаше как Матюс затваря очи.

— Господи — измърмори той. — Като говорим за насилие над деца…

Дявол да я вземе, ако не изглеждаше искрено трогнат. Алиша оцени това.

— Физическо и емоционално — каза тя.

Можеше да усети как се покачва ядът й; ставаше всеки път когато мислеше за майката на Канийса.

— Анита Джексън не си е направила труда да дойде дори и един път да я види. Родила е осем деца. Бог знае къде са половината от тях.

— Осем — каза полицаят. — Исусе.

— И отново е бременна.

— О, не.

— Аха. Знаете ли, ако ме бяхте попитали за задължителната стерилизация, когато бях студентка или дори когато започвах да практикувам, сигурно щях да ви откъсна главата. Но сега… сега…

Тя остави мисълта да изчезне. Не искаше да стига дотам, докъдето водеше. Веднъж си беше представила как всичките Анити Джексън в този град биват отвлечени, упоени, как им връзват тръбите и отново ги пускат на улицата, като след това могат свободно да правят каквото пожелаят със себе си, но вече не могат да нараняват повече неродени деца.

— Да, ами — въздъхна той — тогава, предполагам, знаете, че Канийса няма да може да ви помогне. Ще се стигне до вашата дума срещу тази на Флойд Стивънс.

— Добре.

Той я гледаше, без дума да каже, и това я накара да се почувства неспокойна. Изглеждаше почти сякаш я изучава.

— Твърда сте.

— Когато става въпрос за тези деца? И още как.

— Ами, по-добре да е така. Адвокатът на Стивънс — тип на име Бари Финеман, с когото ще се чуете скоро, сигурен съм — не спираше да говори след заседанието за гаранцията. Чух го да казва на клиента си, че ще настоява за криминални обвинения за нападение и побой, след което ще подаде граждански иск заради болката от нараняванията, които сте му нанесли. Говореше също как ще отиде при борда на болницата и ще настоява да ви отстранят от длъжността ви, защото — и това са точните му думи — „нейната агресивна и нестабилна личност представлява опасност за всеки около нея“.

Алиша усети как стомахът й се сви на топка и се облегна тежко на вратата зад себе си.

— Супер.

Точно от това имаше нужда — още правни разходи. И заплаха за работата й на всичкото отгоре. Това започваше да я плаши. Какво се случваше с живота й?

— Но каза също, че ще предложи да снеме всички обвинения срещу вас, ако вие снемете това за насилие над дете срещу Стивънс.

Алиша усети как гневът се изкачва нагоре по гръбначния й стълб.

— Никога. Искам тази гадина да се води на досие като педофил и никога повече да не бъде допускана близо до деца.

Усмивката на Матюс беше тънка и мрачна, но одобрителното му кимване й показа, че я подкрепя.

— Браво на вас. Но се надявам осъзнавате, че ви чака труден път.

Алиша знаеше. И се чудеше дали ще успее да стигне до края.

— Може ли да ви попитам нещо? — каза тя. — Какъв е вашият интерес за всичко това?

— О, няколко неща — отвърна той и усети как бузите му се зачервяват. — Известно време работех в отдела за борба с порока и тези педофили бяха най-трудните за опандизване. Повечето имат пари и могат да си позволят добри адвокати, жертвите им са объркани и несигурни, а те изглеждат добри граждани, което ги прави…

— Знам всичко това — каза бързо тя и преглътна обратно надигащото се гадене в корема й. — Но защо точно този случай?

Бузите му станаха още по-червени.

— Защото харесвам работата, която вършите с децата в Центъра. — Последва усмивка, почти засрамена. — И ми харесва начинът, по който се оправихте със Стивънс. За това е нужна смелост.

Не смелост, помисли си Алиша. Тогава беше повече луда, отколкото смела.

— И накрая — продължи той, — исках да ви предупредя какво да очаквате от адвоката на Стивънс. За да бъдете готова.

— Благодаря. Оценявам жеста.

Наистина беше така.

— И искам да ви кажа, че не сте сама в това. Системата понякога сдъвква грешните хора. Дори и да си прав, Бари Финеманите на света използват съдилищата, за да накажат теб вместо техните клиенти. Но вие имате съюзник. Ще направя малко проучване за Флойд Стивънс и ще видя какво мога да изровя.

— Ще има ли полза?

Той сви рамене.

— Човек никога не знае. Понякога…

Телефонът иззвъня. Сигурно от Центъра.

— Извинете ме — каза тя, мина покрай Матюс и отиде в основното помещение.

Но не гласа на Реймънд чу в слушалката.

— Алиша? Джак е. Трябва да поговорим.

Джак! Тя погледна виновно към чакащия в коридора детектив. Точно в момента не можеше да обсъжда палеж.

Снижи гласа си.

— Хм, не мога да говоря сега.

— Ами, така или иначе и аз не искам да разговарям за това по телефона.

— Няма да ходя пак в дупката на Хулио.

— Мислех си да се отбия у вас.

Двама посетители в един ден? Това със сигурност беше рекорд. Намираше Джак за малко плашещ. Нямаше ли да е неразумно да остане сама с него тук?

— Ох, ами не знам.

— Вкъщи ли ще си?

— Да, но…

— Добре. У вас тогава.

Тя се предаде.

— Окей, но какво ще кажеш за… по-късно?

— Разбира се. Следобед. Какъв е адресът?

Тя му го продиктува, като се надяваше, че не прави огромна грешка, след което затвори и се върна в хола.

— Трябва да спазя някои уговорки — каза тя, като подаде бързо ръка. — Но искам отново да ви благодаря, детектив Матюс. Много мило от ваша страна.

— Наричайте ме Уил — отвърна той, като пое ръката й и я задържа.

Алиша се отдръпна и отвори вратата.

— Добре… Уил.

Чувстваше се ужасно неудобно, че трябваше да го изпъди по този начин, но изведнъж я бе обзело огромно желание да остане сама.

— Отново ще ви се обадя — каза той, като пристъпи извън апартамента.

— С добри новини, надявам се.

Усмихна се за част от секундата и затвори вратата. После остави всичко да отшуми, като опря чело в грубата й повърхност. Изведнъж се почувства изтощена.

Криминални обвинения… граждански иск… жалба до борда на болницата. Какво още можеше да се прецака?

И това посещение от един полицейски детектив — то пък за какво беше? Можеше да й каже всичко това по телефона. Защо да се разкарва чак дотук и да й го казва лично?

Алиша изсумтя.

— Дано не се интересува от мен.

Но колкото повече мислеше върху това, толкова повече се уверяваше. Личният интерес на детектив Матюс в този случай беше точно такъв… личен.

— Забрави, Уил — измърмори тя. — Нямаш представа в какво се забъркваш.