Франсис Пол Уилсън
Завещанието (32)

5.

Алиша седеше и гледаше през един от прозорците на тавана си. На североизток. Към Мърей Хил.

Бени беше казал, че ще свърши работата тази нощ.

— Имам една друга поръчка малко по-далече — беше казал. — Но защо да чакаме? Твоето място е празно и готово. Лесна работа.

Още една поръчка… Изглежда бизнесът с подпалването на сгради се разрастваше.

И след това полицейското радио, което беше купила на път за вкъщи този следобед, изпращя зад нея. Нещо за някакви изстрели около Медисън Скуеър Гардън. Не това искаше да чуе.

Обаждане за пушек от къща на Трийсет и осма.

Ето това чакаше.

Знаеше, че оттук изобщо нямаше да види пушека или пламъците, но въпреки това нещо я теглеше към прозореца. Щеше да остане тук, мижаща през стъклото, докато не чуе сирените по уредбата. След това щеше да изтича до долу, да хване такси до Мърей Хил и да застане там, на Трийсет и осма улица и да гледа как пламъците изпепеляват къщата.

Тръпка премина по цялото й тяло и тя се олюля на стола си. Хвана се за рамката на прозореца, успокои се и затвори очи. Похабените й нерви бяха опънати до скъсване. Тази работа не беше за нея.

Господи, какво направих? Наистина наех някого да запали къщата. Да не съм полудяла?

Понякога си мислеше, че е така.

И след като най-накрая намери време да прочете завещанието, се зачуди дали лудостта не е семейна черта. Лео Вайнщайн беше споменал между другото, че завещанието е „малко необичайно“, но тя не беше разбрала колко много всъщност е необичайно.

След като го прочете, вече знаеше отговора на въпроса на Джак защо никой не я е наранил, докато хората, които наемаше, мряха като мухи.

И сега беше още по-уверена, че единственото разрешение е къщата да се унищожи.

Така щеше да се освободи от тормозещите я адвокати на Томас. И ако получеше пари от застраховката, щеше да ги дари на Центъра.

Светът й щеше да се освободи от тази къща и от всичко, което тя представляваше.