Франсис Пол Уилсън
Завещанието (91)

22.

Кемел Мухаллал седеше с треперещи ръце и разбъркани вътрешности. Чувстваше се като на самолет, който минава през несвършваща буря.

Строполи се на дивана в апартамента си, прекалено изнемощял за молитва, прекалено изморен, за да се добере до леглото си.

За пръв път, откакто беше пристигнал в тази трижди проклета страна, беше започнал да се съмнява в успешния край на своята мисия. Беше очаквал затруднения, да, в придобиването на технологията на Клейтън, но не чак такива. Жената беше наела самия дявол за свой съюзник.

Когато беше забелязал, че колата й я няма, беше поискал да използва предавателя в чантата й, за да я проследи, но не можеше. Труповете… всичките трупове трябваше да бъдат премахнати преди пристигането на полицията. Наложи се той, Бейкър и двамата останали живи членове на екипа му да ги пренесат до буса. После трябваше да се омитат оттам, бягащи като чакали в нощта.

Мъчително, унизително преживяване.

Но всичко това би си заслужавало, ако беше разбрал дали г-ца Клейтън и нейният дявол бяха открили нещо в къщата.

И какво ставаше с продажбата на къщата? Хафнър беше изпратил известие до адвоката й, че цената й е приета. Все още нямаше отговор. Щеше ли въобще да отговори след тази нощ?

Ако ли не, то целият процес щеше да се забави със седмици. А какво щеше да означава това за Гхали? Кемел трябваше да се върне вкъщи и да помогне на сина си.

Той дърпаше брадата си. Него самия го дърпаха от толкова различни посоки. Какво щеше да прави?

Ако се провалеше в набавянето на технологията на Клейтън, трябваше да се увери, че никой друг нямаше да го стори.

Успокой се, каза си Кемел наум за десетхиляден път, откакто беше прекрачил прага на апартамента си.

Но как можеше да бъде спокоен, когато утре можеше да се събуди и да прочете във вестника обявяването на технологията?

Той потрепери при мисълта за последствията за неговата родина, при мисълта за връщането на целия Среден изток към Саудитската Арабия на дядо му, където хората сами са си майсторили обувките и са живели с братята си бедуини в палатки от козя кожа или колибки от кал, струпани около оазиси — без ток, без лекарства, без медицинска помощ. Това беше арабският живот преди 1960 г. Това щеше да бъде неговият живот — и този на сина му — ако той се провалеше сега.

Искаше му се да прехвърли бремето си на някой, който е свикнал да се оправя с такива отговорности, но секретността беше изключително важна за успеха — можеха да изгубят всичко, дори ако само един намек за същността на технологията стане достояние на чуждо лице — онова, което ръководителите на „Исуид Наар“ бяха забранили дори останалите членове на групата да знаят.

Кемел Мухаллал беше присъствал, когато Томас Клейтън бе донесъл доказателството за технологията на баща си. Защо се беше почувствал благословен от Аллах онзи ден? Това беше проклятие. Защото той беше сред малцината, които знаеха истината и тежестта от разрешаването на този случай се беше стоварила върху неговите рамене.

Кемел изправи тези рамене. Не биваше да се отчайва. Все още не беше победен. Трябваше да вярва в Аллах и в това, че Алиша Клейтън и дяволът й са научили нещо.

И докато беше още на темата за дяволите, какво щеше да прави със своя собствен демон… Бейкър? Кемел беше изгубил цялото си доверие в този човек, но денят, в който щеше да се наложи да се възползва от жестокия му характер и суровите му тактики, може би наближаваше.

Защото Кемел знаеше, че ако той и „Исуид Наар“ не можеха да притежават тази технология, то той трябваше да я унищожи и да елиминира всички, които знаеха за нея.