Ъптон Синклер
Петрол (96)

VII

Бъни се върна в университета, зареден с тези електризиращи нови мисли: в един миг се разтреперваше от възбуда, а в следния се плашеше, като си даваше сметка за какво бе мислил. Някакъв инстинкт го предупреди, че идеята за експроприиране на индустрията в Южна Калифорния не ще намери прием сред състудентите му, затова се задоволи да им разкаже само добрите новини за Русия: че революцията не е сляп изблик на жестокост, а раждане на нов обществен ред.

Това им разказа Бъни и Питър Нагл изслуша благата вест, зяпнал с голямата си уста; Грегор Николаев каза да, но защо са хвърлили в затвора братовчед му; а Рейчъл Мензис каза, че хиляди социалисти били изпратени в затвора; а Били Джордж предложи:

— Нека съберем група студенти и да повикаме Пол да им говори!

Слухът се разнесе с магическа бързина из университета и живото въображение на приятелите на Бъни допълни всички онези подробности, за които той не бе споменал. Бъни Рос познавал един работник, който бил убеден болшевик и който направил и Бъни убеден болшевик: започнаха да го наричат „червеният милионер“. Мъже и жени се трупаха около него, за да му задават въпроси и да спорят с него. Споровете понякога се превръщаха в ожесточени словесни сражения, но въпреки това бяха много интересни и студентите идваха отново. Бъни се превърна в център на съветска пропаганда; защото, когато те го притискаха до стената с аргументите си, не му оставаше друго, освен да отиде при Пол за нови факти, след което се връщаше и ги стоварваше върху главите на противниците си. Студентите от неговото братство стояха с него до среднощ и се препираха за неговите закани срещу всичко, което те считаха за добро.

От почивката и домашната храна Пол значително се възстанови и след няколко седмици дойде в Ейнджъл сити, за да се срещне с един приятел. Бъни го придружи и срещата му с Хари Сигър беше за него ново изживяване. Този човек, десет години по-възрастен от Пол, беше ръководител на малко търговско училище, който бе предал работата си в ръцете на съдружник и бе отишъл да работи по линията на Християнското дружество през войната. Бяха го изпратили в Сибир да помага на онези двеста и осемдесет души железничари, на които плащаха банкерите. Беше пътувал нагоре и надолу по линията и видял всичко, каквото можеше да се види, а сега се беше разбунтувал и разказваше истината за положението, въпреки протестите на ръководителите на Християнското дружество, армията, Държавния департамент и Сдружението на търговците и производителите, и всички други, които можеха да упражнят натиск върху един ръководител на търговско училище в Ейнджъл сити.

По това време татко беше потънал до уши в работа по проучвателните изследвания, които възнамеряваха да направят върху парцела на Банди. Но Бъни настоя той да се срещне с Хари Сигър и ги покани двамата с Пол и татко на обед, и още преди да свършат със супата, татко вече беше така възбуден, че не можа да яде нищо друго. Разбира се, той беше ужасен от онова, което му разказаха, но безсмислено беше да се очаква неговият ум да работи както умът на Бъни. Татко не можеше да разплете всички бъркотии по света, нито чувствуваше нужда да се опита. Това, което го вълнуваше, бе, че японците са в Сибир и че нашата дипломация толкова малко се интересува от петрол, а най-вече това, че неговият син е попаднал под въздействието на налудничави и опасни идеи.

Ето този приятел Сигър например, едър, шест фута висок западняк, красив като викинг и интересен поради преждевременно посивялата от патилата му коса: човек не може да отрече изложените от нея факти, не може да си помисли, че лъже, но, боже мой, нямаше нужда така да се увлича и да тръгне из страната да предизвиква обществен смут, като напада правителството, защото направило глупава грешка в обърканото военно време, а след това не е знаело как да се измъкне.

Бъни замъкна баща си на едно социалистическо събрание, на което щеше да говори Хари Сигър. То беше в голяма зала с натъпкани в нея две-три хиляди души и татко си помисли; че никога не е виждал, толкова много опасни хора през целия си живот: чуждоземски лица, навъсени и зли, интелектуалци с напрегнат вид и дълга до яката коса, жени с къса коса и големи очила, работници, мрачни и унили с остри черти, злобни — о, ужасни, ужасни хора! И този Сигър, който ги довежда до лудост! Той разказваше за „влака на смъртта“, който видял по Транссибирската железопътна линия — над две хиляди мъже и жени, набутани в товарни вагони, пленници на „белите“, които не знаели какво да правят с тях и затова разкарвали влака нагоре-надолу, лашкали го в глухи линии седмици, докато жертвите измирали от глад, жажда и болести. А американските войски били там и хранели такива убийци, давали им пари и ги охранявали с оръжие! И това продължавало и сега! Тъкмо сега в Русия нахлували полски войски, облечени в американски униформи, и избивали руски работници с американско въоръжение! Какво можели да кажат за тези неща хората в Америка?

Това, което хората в Америка можеха да кажат, се изрази в рев, който накара тръпки да полазят по гърба на Дж. Арнолд Рос. Той огледа около себе си този човешки океан, разбунтуван от буря — размахани ръце, стиснати юмруци, надигащи се от вълнение глави, — и знаеше какво означава това: никой не можеше да го заблуди. Когато множеството избухна в одобрителни викове при споменаване името на Ленин, то одобряваше не онова, което беше извършил руският Ленин, а онова, което щеше да извърши някой американски Ленин. „Долу ръцете от Русия!“ — това беше чист камуфлаж; това, което всъщност искаха да кажат, беше: „Да сложим ръка върху «Рос Консолидейтед»!“

А след това с ъгълчето на едното си око татко погледна сина си. Бъни очевидно не изпитваше и частица от опасенията на баща си! Бъни беше като всички останали от тази сган, лицето му сияеше от възбуда! Бъни викаше „Долу ръцете от Русия!“ и или не знаеше какво възнамерява да направи тази сган на „Рос Консолидейтед“, или — което бе още по-лошо — не го беше грижа!