Ъптон Синклер
Петрол (50)

I

Беше изминала само година, а човек вече трудно би познал Парадайз. Пътят бе павиран по цялото му протежение през долината и осеян отстрани с малки и големи палатки за продажба или даване под наем на петролни периметри и с бараки и палатки, в които се извършваха продажбите и подписваха договорите за даване под наем. Малко по-нататък се виждаха сондови кули — една точно до новата черква на Илай, друга до тази светая светих, „Първа народна банка“. Случваше се някой да си купи място, да построи къща и да се нанесе, а на следната седмица продаваше къщата и купувачът я събаряше и започваше сондова кула. Мнозина не стигнаха по-далеч от кулата, тъй като посредниците за продажба на недвижими имоти бяха открили, че няма в света по-добра реклама от такава постройка върху парцела. Само в западната страна на долината, където беше фонтанирал сондажът на „Екселсиор Пит“, се наброяваха единадесет кули; а от билото на хребета можеха да се наброят петдесет, собственост на двадесетина различни компании. В източна посока, преди да се достигне до имота на Рос, имаше още десетина, а сега някой сондираше на оттатъшната страна на този имот, край улея, отиващ в Роузвил, където се строеше хотелът на минералните извори.

В малкото деренце на Уоткинс бе изникнало цяло селище. Тук-там по склоновете се наброяваха четиринадесет сондови кули, а в подножието имаше големи резервоари, складове, бараки и канцелария. Татко бе построил нова къща за семейство Уоткинс при входа на имота; те бяха продали козите и сега напояваха един участък и отглеждаха ягоди и зеленчуци, кокошки за яйца и месо за стола на компаниите. Освен това край пътя държаха малко павилионче, а госпожа Уоткинс и дъщерите печаха кейкове, пайове и други сладкиши, които с невероятна бързина се унищожаваха от петролните работници с помощта на безалкохолни питиета с ярки цветове. Ала на павилиончето не можеше да се купи никакъв тютюн, тъй като той беше отречен от Третото откровение, но затова пък можеше да се намери на конкурентното павилионче от другата страна на пътя.

Новата жилищна сграда на работниците беше малко по-назад, закътана под няколко евкалиптови дървета. В нея имаше шест души, които се ползуваха с голям успех, но за най-голямо разочарование на Бъни рядко можеше да се види някой в читалнята, въпреки красивите пердета, които беше ушила Рут: по „интелектуалните“ списания рядко имаше следи от мръсните пръсти на петролните работници. Бъни се опита да установи защо е така и Пол му обясни, че е, защото работниците работят твърде дълго; самият Пол, като дърводелец, имал осемчасов работен ден и намирал време за четене, но петролните работници работели на две смени, по дванадесет часа всяка, и работели всеки ден от годината, както в неделните, така и в празничните дни. А след като човек е въртял толкова дълго тежки инструменти, не му се искало нищо друго, освен да вечеря и да легне да хърка. Това бе проблемата, която татко не можеше да разреши точно сега, защото бе твърде зает.

Пол беше шеф на дърводелските работници и се грижеше за цялата строителна работа; а това не беше малка отговорност за един все още доста млад човек. Вече бяха построили четиридесет къщички за работническите семейства, които струваха по около шестстотин долара всяка и се даваха под наем за тридесет долара месечно с безплатна вода, газ и електрическо осветление. Никой не знаеше точно колко струват тези неща, та и Бъни не можеше да определи дали наемът е изгоден или не, — не можеха да го установят и работниците; но татко казваше, че са доволни да имат тези жилища, а това беше мерилото за изгодност на деловия човек.

Но имаше въпрос, по който Бъни се намеси най-енергично: той не разбираше защо всичко, свързано с петролната индустрия, трябва да бъде толкова грозно и положително нещо трябваше да се направи за тези къщурки. Той поприказва с Рут и двамата отидоха в един разсадник в Сан Елидо и без да кажат нищо на татко, купиха сто фиданки акация, всяка в отделна тенекия, и двеста виещи се рози, всяка с корени, вързани в торбичка от зебло. И така сега при всяко жилище имаше дръвче, вързано за колче, а по цялата дължина на пътя — рамки от тръби за газ и рози, които се канеха да се вият. Рут беше задължена да освобождава веднъж месечно един работник и да го кара да полее дръвчетата и розите, а на следния ден да ги окопае и почисти тревата и бурените. За тази работа Рут бе принудена да получава десет долара месечно и да носи внушителното звание „завеждащ хортикултурните мероприятия“. Бъни поглеждаше подрастващите насаждения, седеше в читалнята си и убеждаваше себе си, че е направил първите си крачки като социален реформатор, който разрешава противоречията между капитала и труда, за което го учеха в училище в час по „социална етика“.

Бъни сега беше почти на осемнадесет години, слаб, но добре сложен, и се проявяваше като бегач. Кожата му беше все така тъмна, косата — все още къдрава, а устните — червени и хубави като на момиче; външно бе весел, но всъщност беше сериозен и се стараеше най-съвестно да се подготви за задачата да се разпорежда с капитал от няколко милиона долара и да ръководи живота на няколко хиляди работници. Ако хората, които пишеха книги по тези въпроси и преподаваха в училище, имаха полезни идеи, Бъни искаше да ги научи, затова слушаше и четеше всичко, което му препоръчваха да прочете, а след това се връщаше у дома и питаше за тях татко, а когато отиваше на петролното поле — разпитваше Пол. Учителите и учебниците твърдяха, че нямало никакви истински разногласия между капитала й труда: и двата били необходими за индустрията, те били сътрудници и трябвало да се научат да се разбират. И татко казваше, че си е така, само че, както и всичко останало, то е теория и невинаги се потвърждава от практиката. Татко казваше, че работниците били невежи и искали от индустрията неща, които тя не можела да им даде — от тука идвали разприте. Но татко не знаеше какво да направи, пък и като че ли не се мъчеше да узнае: беше винаги твърде зает с разработването на нови периметри и Бъни не можеше да му се сърди, след като сам той беше струпал тази работа на главата му!

Просто беше срамота, като си помислеше човек. Този чифлик е бил уж място, където татко е могъл да дойде за почивка и лов на пъдпъдъци, но сега, след откриването на петрола, беше последното място в света, където можеше да се почива. Трябваше да се планират и пробиват нови сондажи, да се прокарват петролопроводи, да се осигурява пласментът на петрола, да се мисли за финансирането, за пътища и сгради, завод за светилен газ, още вода — всеки ден изникваше по нещо ново. Счетоводните книги показваха, че тук бяха вложени вече три милиона долара, а сега татко говореше за абсолютната необходимост да има своя собствена рафинерия: главата му беше пълна с хиляди технически въпроси в тази насока. Имало цяла група хора — наистина едри капиталисти, — които искали да се сдружат с него и да превърнат периметъра в едно от гигантските петролни полета, като образуват компания с капитал от шестдесет милиона долара; щяло да има огромни резервоари, няколко рафинерии и мрежа от станции за пласмент. Дали татко трябваше да приеме това предложение или да остави тази работа за Бъни? Много скоро момчето трябваше да реши дали иска да поеме такъв огромен товар върху плещите си или да остави други да вършат това вместо него. Дали иска да се занимава с изучаването на най-различни неща като Пол или иска да навлезе в петролната игра и да отдаде цялото си внимание на кракинг-процеса и употребата на дефлегматори във връзка с ректификационните колони.