Ъптон Синклер
Петрол (8)

VII

Сега пътят беше асфалтиран; той трептеше в житата и щом започваше да слиза пред тебе, някакъв мираж го правеше да изглежда като вода. От двете страни го заграждаха портокалови градини: тъмнозелени лъскави дървета, златни от плодове, останали от миналата година, и снежнобели от тазгодишен цвят. От време на време подухваше лек ветрец и до пътника достигаше чуден сладък аромат. Имаше и горички от орехи, клонести дървета, с буен листак, които хвърляха дебела сянка върху грижливо обработената ронлива кафява земя. Имаше и живи плетове от розови храсти, простиращи се на дълго разстояние, високи осем-десет стъпки, целите обкичени с цвят. Имаше защитни пояси от евкалипти с дълги къдрави листа и кора, която се обелва и ги оставя голи; цял свят ги познава от киното, където те изпълняват ролята на яки дъбове, стари брястове, клонести кестени, арабски финикови палми, ливански кедри и всички други дървета, каквито изисква сценарият.

Тук скоростта трябваше да се намали и трябваше неотстъпно да се внимава; имаше пресечки и вливащите пътища, и предупредителни знаци от всякакъв род; имаше движение в двете посоки и трябваше да се взимат много трудни решения дали ще можеш да изпревариш колата пред тебе, преди идващата в обратна посока да изскочи насреща и да те затисне като в клещи. Вълнуващо бе да наблюдаваш как татко се справя с такива положения, да отгатваш намеренията му и да гледаш как ги изпълнява.

Сега на всеки пет или десет мили имаше градчета, непрекъснато те бавеше уличното движение, непрекъснато те предупреждаваха да спазваш скорост, която би нервирала и един нормален охлюв. Шосето минаваше през главната улица на всеки град. Търговците се грижели за това — казваше татко, — надявайки се, че ще спреш и ще купиш нещо от техния град; ако шосето се отбиело в покрайнините, за да се избегне напрегнатото движение, всички търговци веднага щели да се преместят на шосето! Понякога те поставяха стрелки, обозначавайки завой, за да подмамят водачите на някоя търговска улица; след като стигнеха до края на тази улица, те ги връщаха отново на шосето. Татко забелязваше тези трикове и се забавляваше с търпимостта на човек, който сам ги е изигравал на други, но не се оставя никой да изиграе него.

Всеки град се състоеше от десетки, стотици или хиляди съвършено правоъгълни блокове, разделени на съвършено правоъгълни парцели, на всеки от които имаше напълно модерно бунгало, със зелена морава и стопанка, която държи маркуч. В предградията имаше едно или повече „подделения“, както наричаха бъдещите жилищни квартали; там земята бе разделена на парцели, украсени с редица червени и жълти знаменца, които се развяваха леко на ветреца; имаше също редица червени и жълти надписи, които поставяха въпроси и бързо и категорично отговаряха на тях: „Газ? Да!“, „Вода? По-добра от където и да било!“, „Осветление? Разбира се!“, „Продажба само за бели? То се знае!“, „Училища? В строеж!“, „Гледка? Бие Алпите!“ и т.н. Край пътя имаше канцелария и просто палатка, а пред нея — енергичен млад мъж с бележник и писалка в ръка, готов да напише договор за продажба след двуминутен разговор. Тези хора са купили земята по хиляда долара за акър и веднага след като са поставили веещите се знаменца и палатката, цената й се е качила на 1 675 долара парцелът. Татко обясни и това с весела търпимост. Америка е велика страна!

Те приближаваха покрайнините на Ейнджъл сити. Там имаше трамваи и железопътни линии и подделения без никакви „ограничения“, сиреч човек можеше да построи там каквато и да било сграда и да се даде под наем на хора от всяка раса и цвят на кожата; а това значеше грозен бедняшки квартал с бордеи от тенеке, покривна мушама и небоядисани дъски. Пред тях играеха огромен брой деца — по някаква странна причина те като че ли са повече там, където е най-малко вероятно да останат живи.

Като гонеше и задминаваше всяка кола, татко навакса загубеното време. Те заобиколиха града, избягвайки движението по оживените улици в центъра, и изведнъж видяха надписа „Булевард Бийч сити“. Това бе широк асфалтиран път с хиляди бързащи коли, с много „подделения“ и крайградски вили, с безброй остроумни реклами, предназначени да привлекат вниманието на автомобилиста и да го накарат да натисне спирачката. Посредниците по продажба на недвижими имоти като че ли четат „Хиляда и една нощ“ и приказките на Грим: те се помещаваха в чудновати канцеларийки, с островърхи покриви или наклонени като пиян моряк, боядисани с оранжево и розово или синьо и зелено или всяка дъсчица в друг цвят, нашарени с най-различни бои; Рекламираха се гостилнички, където можело добре да се похапне и „чевермета“ (тази дума явно не е била включена в букварите, когато фирмописците са ходили на училище). Имаше павилиони с оранжеви плетени столове пред тях, където можеше да получиш портокалов сок и сайдер. Имаше сергии за плодове и зеленчуци, държани от японци, и други сергии с надписи, подканващи да „покровителствуваш американци“. Просто безброй бяха нещата за гледане и всяко отделно нещо по свой начин вълнуваше ума на тринадесетгодишното момче. Колко безкрайно странен и увлекателен е този пъстър свят! Защо хората правят това, татко? А защо правят онова?

Стигнаха в Бийч сити с широкия му булевард покрай океана. Часовникът на автомобила показваше шест и половина — точно по разписание. Спряха пред големия хотел и Бъни слезе от колата, отвори багажника и пиколото изтича да вземе багажа — как да не тича, като познава татко и доларовите и половиндоларовите монети, които дрънкат в татковите джобове. Пиколото грабна куфарите и палтата им и ги внесе в хотела, а момчето го последва с чувство на отговорност и важност, тъй като татко още не можеше да дойде — татко трябваше да намери място и да паркира колата. Бъни влезе във фоайето и се огледа за Бен Скът, петролотърсача, който беше копоят на татко. Той беше там, седеше в голям кожен фотьойл, пушеше пура и гледаше към вратата; щом видя Бъни, стана, опъна дългото си мършаво тяло и изкриви мършавото си грозно лице в приветствена усмивка. Момчето, много изправено, със съзнанието, че е Дж. Арнолд Рос младши и представлява баща си във важна сделка, се ръкува с него и каза:

— Добър вечер, мистър Скът. Готови ли са книжата?