Ъптон Синклер
Петрол (4)

III

Случи се обаче нещо, което обърка разписанието. Те попаднаха в мъгла и студени бели воали обвиваха лицата им. Все още можеше да се вижда, но мъглата навлажни пътя, а по него имаше глина — комбинация, която прави безпомощен и най-опитния шофьор. Набитото око на татко забеляза това и той намали скоростта; имаше късмет, тъй като колата започна да се хлъзга и почти докосна бялата дървена преграда, която пазеше отвъдния край на пътя.

Те отново тръгнаха, едва пълзейки, с първа скорост, за да могат бързо да спрат. Стрелката показваше пет мили в час, след това три; последва ново занасяне и татко рече: „Дявол да го вземе!“ Нямаше да търпят това положение много дълго, момчето го знаеше. „Вериги“ — помисли си то, когато отбиха вдясно до края на склона при един вътрешен завой, където колите, идващи и от двете посоки, можеха да ги видят. Момчето отвори вратата откъм неговата страна и изскочи навън; бащата слезе тежко, свали палтото си и го сложи на седалката; свали сакото и го сложи по същия начин — защото облеклото е част от достойнството на мъжа, символ на неговото издигане в живота и никога не бива да се цапа или мачка. Той разкопча маншетите и нави ръкавите — момчето повтаряше точно всяко негово движение. Отзад в колата имаше плитко отделение с полегат капак, който татко отвори с ключ — един от многобройните му ключове, предназначението на всеки от които той добре знаеше и всеки от които бе символ на сила и ред. След като извади веригите и ги сложи на задните колела, татко избърса ръцете си о мокрите от мъглата растения край пътя; момчето направи същото, тъй като му харесваше хладината на блестящите топчици на водата. В багажника имаше чист парцал, оставен там за бърсане на ръце и сменяван много често. Двамата облякоха пак палтата, заеха местата си и колата потегли, малко по-бързо сега, но все пак предпазливо и закъсняла според разписанието.

„Гвадалюпска стръмнина. Вододел. Внимание: петнадесет мили в час на завоите.“ Така гласеше надписът; сега те пълзяха надолу с първа скорост, като задържаха колата, която не го харесваше и трепереше от нетърпение. Татко бе оставил очилата в скута си, понеже мъглата ги бе замрежила; тя бе овлажнила и косата му и се стичаше по челото в очите. Забавно бе да се диша мъглата и да се усеща хладът; забавно бе да протегнеш ръка и да свириш с тромбата — татко сега позволяваше да го правиш колкото искаш. Една кола се зададе пълзешком срещу тях от мъглата, също свирейки с всички сили: беше „Форд“, запъхтян от изкачването, с пара, излизаща от радиатора.

После изведнъж мъглата стана по-рядка; още няколко облачета и тя изчезна, те бяха свободни и колата се понесе напред към една гледка — ах, прекрасно! Рид след рид се спускаха един под друг и пред очите се откриваше пейзаж, сякаш до безкрайност; искаше ти се да имаш криле, та да литнеш нататък, да се понесеш над върховете и равните полета. Каква полза от ограниченията на бързината, завоите, малките скорости и спирачките?

— Изтрий очилата ми! — каза прозаично татко.

Гледката не беше лоша, но той трябваше да се държи вдясно от начертаната бяла линия върху пътя. „Би-ип! Би-ип!“ — прозвучаваше тромбата на всички външни завои.

Те се плъзгаха надолу и малко по малко гледката изчезна; те бяха обикновени смъртни, слезли отново на земята. Завоите станаха по-широки, те напуснаха последния склон на последната височина и пред тях се откри дълго, право надолнище; вятърът засвири и цифрите запълзяха край червената черта на спидометъра. Те наваксваха загубеното време. Уф, колко бързо профучаваха дърветата и телеграфните стълбове. Шестдесет мили в час: някои биха се уплашили, но никой благоразумен човек не би се страхувал, когато на волана е татко.

Но изведнъж колата започна да намалява скоростта; човек усещаше как се изхлузва от седалката, а червената чертичка показваше петдесет, четиридесет, тридесет. Пътят се простираше право напред, не се виждаше никаква друга кола и все пак кракът на татко бе на спирачката. Момчето гледаше с недоумение.

— Седи спокойно — каза баща му. — Не се обръщай назад. Клопка за превишена скорост!

Охо! Приключение, което може да накара да забие сърцето на всяко момче! Искаше му се да погледне и да види, но разбра, че трябва да стои неподвижно, да гледа пред себе си, напълно невинно. Те никога не са пътували с повече от тридесет мили в час през целия си живот и ако някой от пътната полиция мисли, че ги е видял да слизат по надолнището с по-голяма скорост, това е било чиста оптическа измама, естествена грешка на човек, чиято професия е унищожила вярата му в човешката природа. Наистина трябва да е ужасно нещо да бъдеш полицай по движението и да имаш за свой враг цялата човешка раса! Да се унижаваш до недостойни постъпки — да се криеш в храстите със секундомер в ръка и със съучастник на определено измерено разстояние надолу по пътя, също със секундомер в ръка и с телефонна линия, свързваща двамата, така че да могат да засекат минаващите шофьори! Измислили са дори едно приспособление с огледала, които може да се поставят край пътя така, че един човек да може да зърне минаваща кола и да засече времето. Това бе нещо, което шофьорът трябваше да има непрестанно пред вид; при най-малък признак на нещо подозрително бързо да намали скоростта и все пак не прекалено бързо — не, само едно естествено забавяне, към каквото всеки би прибягнал, когато открие, че случайно, за най-кратък миг само, е превишил съвсем незначително предела за пълна сигурност при шофирането.

— Този ще тръгне подир нас — каза татко.

Той имаше малко огледалце, сложено пред него така, че да може да държи под око такива врагове на човешкия род; момчето обаче не можеше да гледа в огледалото, затова стоеше като на тръни и бе лишено от това удоволствие.

— Виждаш ли нещо?

— Не, още не, но няма да закъснее; той знае, че сме карали бързо. Той е избрал това право надолнище, защото всеки кара бързо на такова място.

По това проличава низката природа на полицая по движението! Той избира място, където е напълно безопасно да се кара бързо и където знае, че всеки ще е нетърпелив, след като е бил задържан толкова дълго от завоите горе в планината и от мокрите пътища! Ето колко държат те на честното отношение, тези полицаи по движението!

Те запълзяха с тридесет мили в час, законния предел в онези невежествени времена, в 1912 г. Това лишаваше шофирането от цялото удоволствие и правеше на пух и прах разписанието. Момчето си представяше Бен Скът, „копоя“, как седи във фоайето на хотел „Империал“ в Бийч сити: там щяха да чакат и други, там винаги имаше десетки хора да чакат, тежки финансови сделки, в които се залагат „големи пари“. Щеше да чуе татко да води междуградски разговори по телефона, да поглежда часовника си, да пресмята броя на милите, които трябва да се изминат, и съответно да уговаря срещата; след това трябваше да стигне там — нищо не биваше да го спре. Ако колата се повредеше, изваждаше куфарите, заключваше колата, спираше някой минаващ шофьор, за да го закара до най-близкия град, и там наемаше най-хубавата кола, която можеше да намери — или, ако се наложеше, направо я купуваше, — и продължаваше нататък, като оставяше старата кола да бъде изтеглена и поправена. Нищо не можеше да спре татко!

Сега обаче той пълзеше с тридесет мили в час!

— Какво става? — попита момчето и получи отговора:

— Съдията Ларки!

О, разбира се! Те бяха в окръга Сан Джеронимо, където ужасният съдия Ларки изпращаше в затвора тези, които превишават позволената скорост! Момчето никога нямаше да забрави деня, когато татко бе принуден да остави настрана всичките си ангажименти и да се върне в Сан Джеронимо, за да се яви в съда и да бъде мъмрен от този възстар тиранин. В повечето случаи можеше да се мине без такива, унижения; трябваше просто да дадеш на полицая по движението визитната си картичка, от която личеше, че си член на автомобилния клуб, и той учтиво кимваше и ти връчваше листче с отбелязана на него сума на „гаранцията“, съответна на скоростта, при която си бил заловен; ти пращаше по пощата чек за сумата и вече нито чуваше, нито мислеше за станалото.

Но тук, в Сан Джеронимо, бяха станали много мръсни и татко бе казал на съдията Ларки какво мисли за обичая да се поставят „примки за превишена скорост“ — полицаи, които се крият в храстите, за да шпионират гражданите; това бе недостойно и караше водачите на моторни превозни средства да считат блюстителите на закона за свои врагове. Съдията се бе опитал да се покаже духовит и бе попитал татко дали е помислил някога за възможността крадците също да започнат да считат пазителите на закона за врагове. Вестниците бяха изнесли това на първите си страници из целия щат: „Петролен деец оспорва закона за пределна скорост: Дж. Арнолд Рос заявява, че ще го промени“. Приятелите на татко го закачаха за това, но той търпеше — рано или късно щял да ги накара да изменят този закон, и наистина го направи, тъй като именно на него се дължи фактът, че вече няма „примки за превишена скорост“ и полицаите трябва да се движат по пътищата с униформа, и ако следиш в огледалцето, можеш да си караш толкова бързо, колкото искаш.